Западът и неговите митични врагове

15-photoПроблемите са вековни. И само ако се познават, може да се разбере напрежението сред мюсюлманите и  да се тълкуват скорошните събития около скандалния филм като покушение над вярата или като нещо друго.

Глупавият и нарочно провокативен антиислямски филм, възмутените демонстранти-мюсюлмани, обсадените посолства, убитият американски посланик, и средствата за масова информация, които не престават да добавят подробности – това е горчивото меню за седмицата. А от всичко това наистина нагарча. Фанатизмът се възвръща: фанатизмът на американските ултрадесни сили, против фанатизма на джихадистите.

 Нима ненавистта на едните към другите и обратно е продиктувана от любовта към релиигиите им?

Волтер казваше, че “фанатикът – това е чудовище, което се смята за син на религията”. Фанатикът е толкова уверен в правотата си, че е готов да жертва живота си, за да възтържествува тя. Сега да видим какво се сблъсква днес по този проблем – свободата да се изразяваме, която Западът нарича “свещена ценност” против “уважението към Пророка” – нима това е плодът на западната демокрация? Нима западната демокрация възвеличава оскверняването на религиозните символи? Ако някой каже – да, мюсюлманите, арабите или прочие други “различни” са варвари, мангали, неуки, тор или други подобни определения, значи отново сме се гмурнали и сблъскали с грандиозно и страшно невежество.

Сега да видим историческата близост на Запада и мюсюлманския свят

Цялата тази смехотворна работа около некадърния филм (тук неволно се сещам за руските пусита и за претенциите им да диктуват морала на Русия), щеше да бъде незабелязана или на секундата забравена, ако на САЩ и Запада не му трябваше нов враг. Но да се върнем към историческата близост.

През последните 14 века Западът преследва призрака на исляма и мюсюлманството.

Западното колективно съзнание умишлено е филмирано около антимюсюлманските стереотипи, които шестват там като постоянен бирен парад. Понякога тези предразсъдъци избледняват, после някой сътворява терористичен акт в хода на предизборната си кампания и театърът започва отново.

 Но как е построена европейската колективна представа за мюсюлманите и арабите?

Многобройни автори са се занимавали с представите на Изтока за Запада и обратно. Какъв е образът на Европа и мюсюлманите в колективното съзнание? Да припомним няколко книги по темата: “Въображаемият Изток” на Тиери Хенч, “Образът на различния” на Филип Сенак, “Ислямът и Запада” на Клод Лиозу, “Европа и Изтокът” на Жорж Корм и “Европа и ислямът” на Хишам Джайт. В стотици други книги авторите са се опитали да разшифроват историята на отношенията между различните брегове на Средиземноморието, с акцент ту върху сблъсъците, конфликтите и съперничеството, ту върху смесването, взаимното обогатяване и сливането на едната общност с другата.

 Кръстоносните походи и джихадът

Историята на Средиземноморието е подобна на махало: завоевания и отвоювани територии, кръстоносни походи и свещени войни, победи и поражения. През последните 14 века в този регион има огромни за историята събития – арабското завоюване на Пиренейския полуостров, кръстоносните походи, превземането на Константинопол, битката при Лепанто, европейската колонизация и националните борби за освобождение. Всичко това означава, освен всичко друго, и близост между двете страни на барикадите, нали?! А подобна историческа близост не би могла да не се отрази на европейското, а след това и на западното колективно възприятие. Тук, разбира се, не бива да забравяме, че Западът и Европа, а още повече различните ислямски светове не са монолитни блокове с еднакъв светоглед.

Първият контакт на европейците с мюсюлманите е през 711 г. и бил военен. Тарик ибн Зияд преплувал пролива, който днес носи неговото име, и започнал през 711 г. завоюването на Пиренейския полуостров. Арабите и мюсюлманите веднага приели за европейците формата на военен противник, сторили им се грозни, но достойни за възхищение, заради мъжеството и изкусното си управление. В хода на кръстоносните походи през XII и XIII в. мюсюлманите също се разглеждали като религиозни противници: документите от онези времена изобилстват с презрителни епитети по адрес на Пророка и мюсюлманската религия.

След падането на Гренада през 1492 г., създаването на инквизицията и първите завоевания в Америка арабите останали малко встрани. Те били вече в категорията на хората, с които Западът има “онтологични разногласия”. Вече ги разглеждали не като противници, а просто като други, различни. В този момент е установено и знаменитото разделяне на Средиземноморието – едната част била “наша”, другата “тяхна”. След падането на Константинопол през 1454 г. образът на грозния турчин заменил образа на грозния арабин. Битката при Лепанто в края на XVI век била нещо като възмездие за падането на Константинопол. Портата претърпяла първото крупно военно поражение. Но пътуването към ада продължавало. Турция се превърнала в “болния човек” за Изтока. Болен, болен, но тогава Турция била установила такъв железен закон върху териториите на Империята си, че с подобен не можел да се похвали нито един западен владетел. Всичко това го казвам не от любов към исляма, турците, арабите или Пророка, а заради историческата истина, от която трябва да изхождаме винаги, когато ни поднесат някой медиен сюрприз, в който участват мюсюлмани.

Колониалната нощ

Между другото, Европа затвърдила могъществото си във всички области. От XV век Южна Америка, превърнала се  вече в Латинска, е запълнена с испанци и португалци, а другите европейски държави се готвели за колониален натиск към арабския свят: експедицията на Наполеон Бонапарт в Египет през 1798 г. се провалила, но от 1830 г. започнала колонизацията на Магриб (в различни форми) и към всички арабски страни.

В продължение на тази дълга колониална нощ образът на арабите и мюсюлманите бил различен: тях ги описват като апатични, мръсни, фаталисти и дори фанатици, но им се признават и някои добродетели: семейна сплотеност, радушен прием, естественост.

Твърде поучителна в тази връзка е европейската литература, особено от XIX век. Понякога арабският свят влизал по отношение на Европа към категорията на “празното културно пространство”. Говорейки ви за “празно културно пространство”, си спомням страшната фраза на Метерних, който в началото на XVIII век казва следното: “Всяка територия, която се намира извън пределите на Европа, – е празна територия. И това не е защото там няма хора, това е празно културно пространство. Това означава, че тази територия трябва да бъде завоювана, защото природата не търпи празнота”.

Подобни концепции, както “цивилизационната мисия на Франция”, “бреме за белия човек”, “очевидна съдба” послужиха за идеологическо прикритие за оправдаване на колонизацията.

Трябва да кажа, че Европа доказа подобен успех във всички посоки. Така Европа започна да си вярва, че пътят й е изключителен. Тази убеденост в собствената й изключителност породи чувството за превъзходство, което е в основата на европоцентризма.

Към XVIII век Европа отново се обърна към своето гръцко наследство и изтласка на преден план своя гръко-римски произход, а сега ни говори за юдейско-християнските ни корени. Поне в Западна Европа това се твърди усилено. Ролята на арабите и мюсюлманите в европейската цивилизация започна да се преглъща, премълчава, пропуска, за нея просто престанаха да говорят. Арабите бяха изтласкани от териториите им чрез колонизация и така ги изтласкаха от историята въобще.

Присъединяването на Гърция към Европа, обявеното от мислителите Възраждане, предпоставиха още веднъж разкола в Средиземноморския регион – разкол между Севера и Юга, а също и между ислямския свят и Запада, разкол, който се представя като постоянен и естествен. Средиземноморието се превърна в бариера между Прогреса и Застоя, между традициите и съвременността, между духа на Прометей и покорността пред съдбата, между държавата-нация и исляма.

 Тероризъм, фундаментализъм, имиграция

Не бих правила подобна дълга ретроспекция в историята около западния колективен светоглед, ако реалността днес не твърдеше, че наследените стереотипи от миналото са живи и до днес. Европа и до днес гледа на арабите и мюсюлманите като на “тревожна странност”…

Арсеналът на съществуващите в Европа клишета и стереотипи за арабите и мюсюлманите се подхранва 14 века от живота на двете общности една до друга. През XX век “студената война” за малко ги остави на втори план: червеният враг затъмни зеления ислямски враг. Арабите и мюсюлманите бяха нужни на Запада в стратегията му срещу съветската и комунистическата заплаха. Именно с тази цел Западът сключи стратегически съюзи с многобройните арабски страни, без да мисли нито за техните политически системи, нито за религиозните им вярвания.

Но след разпадането на съветската “Империя на Злото”, както наричаха някога СССР, арабският и мюсюлмански Изток отново се появи, като призрак: призракът на тревожещия Изток. Появи се в образа на Бен Ладен, който изпълни телевизионните екрани, в образа на брадатите активисти на Ал-Кайда, а сега все по-често – в образа на мюсюлманина-имигрант. Тероризмът, фундаментализмът, имиграцията – това са ключовите думи днес, това е основната информация на Запада за Изтока. В средствата за масова информация се възражда образа на вечния, войнствен, жесток, фанатичен и деспотичен Изток. Западът постоянно внушава, че исляма и демокрацията не са съвместими, че исляма и свободата на жените не са съвместими, че исляма и свободата въобще не са съвместими.

Понякога възниква въпроса, не е ли тъкмо този образ на врага структуриращ елемент в идентичността на Европа и Запада? Как иначе да си обясним статията, а после и книгата на Самюъл Хънтигтън за “сблъсъка на цивилизациите”, публикувана веднага след разпада на СССР? Как да си обясним изявлението на главнокомандващия силите на НАТО генерал Калвин през 1993 г., т.е. дълго преди терористичните актове от 11 септември: “Студената война” я спечелихме. След 40-годишно отклоняване се върнахме към конфликтната ситуация, която е факт от 1300 години – нашата конфронтация с исляма”. Всичко по-горе казано не би било от значение, ако не се бе случил 11 септември и развихрянето на американската военна машина с нахълтването в Афганистан и Ирак, съпроводена от безкраен керван от смърт и разрушения.

След опитите на Обама да протегне ръка на мюсюлманите и отново да започне диалог (речта в Кайро през 2009 г.) не последваха никакви мерки, насочени към разрушаване на стената от неразбиране и недоверие. Америка и нейните съюзници нахълтахах в Афганистан. Ирак се потопи в нестабилност. Палестина се огъва под гнета на окупацията. А “арабската пролет” започна да се изражда. В същото време в Европа и Америка разцъфна примитивната ислямофобия.

004Когато арабите и мюсюлманите са доведени до крайност, страдат от нищета и липса на безопасност, всяка проява на ислямофобия им се струва непоносима. Убедихме се в това, виждайки прекомерната бурна реакция на датските карикатури, а сега –  реакцията към антиислямския филм. Обикновеният човек от Западна Европа не може да разбере, че някакви си там хора могат да се възпламенят след като други оскърбяват техния Пророк, и квалифицират поведението на мюсюлманите като абсурдно. Но при квалификацията обикновеният човек от Запада забравя, че зад яростното избухване стои тежкото минало на натрупаните обиди, подтиснатия гняв и преживените унижения.

 Западът е длъжен да разсъждава не за варварството на другите, а за собствените си непоследователност и цинизъм.

564752_2412847057016_660826590_n

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s