Разграбената България, Културата – 6 част

944301Културата

Светът и промените в него, по-повърхностни или по-дълбоки, моделират словесността така, че тя да бъде в състояние да им даде имена. След Втората световна война българският език реагира на потребността от нови назовавания и от нови съждения както заради коренното политическо преустройство, така и заради научно-техническата революция в европейски и в планетарен мащаб. Извършената през 1945 г. езикова реформа е и официална стъпка към т. нар. демократизация на писмовността, тъй като отстранява разликите между изговора и записа на думите и опростява правописа. Реформата улеснява стандартизацията на термини и понятия, заимствани от други езици на по-големи и на по-напреднали страни. В България тези заемки са повече от съветската, отколкото от руската лексика, които улесняват и изработването на политическа фразеология. На свой ред тя упражнява влияние и върху художественото слово, изправено пред заплахата на партийно-административния жаргон.

И все пак езикът е спасен от българската литература, а литературата – от традициите, гъвкавостта и богатството на езика. Между 1944 г. и 1948 г. доминират злободневната публицистика и сатиричните жанрове, най-нужни за политическото противоборство през началните времена на управлението на Отечествения фронт. Същевременно обаче тогава се появяват и редица книги, начело с “Осъдени души” от Димитър Димов, които съхраняват и предвоенните литературни тенденции, и изящната словесност.
10dab039
През 50-те години тези цветя изглеждат изтръгнати от корен за сметка на идеологически и естетически догми, облечени в художествената форма на зле разбрания “социалистически реализъм” и канонизирани от партийни оценки и решения. Голямото изкуство на Д. Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев не само преодолява тези догми, но и за сетен път доказва, че творчеството е свободно състояние на духа, което невинаги зависи от обществените условия. d7f02b717d“Тютюн” от Д. Димов, “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден” и “Гласовете ви чувам” от Д. Талев, “Крадецът на праскови” и “Иван Кондарев” от Ем. Станев пресъздават романната съдба на семейства, родове, класи и личности, която се люшка от трагизма на националното битие до саможертвата в името на социалния идеал.

Между Априлския пленум на ЦК на БКП, с който е сложен край на т. нар. култ към личността в България към В. Червенков, и “Пражката пролет” от 1968 г., когато чехословашкият опит за “социализъм с човешко лице” е разгромен, се разполага период на “размразяване”. Започва преиздаването на забранявани или подминавани творби, каквито са “Строителите на съвременна България” от Симеон Радев, появяват се философски есета като “Словото” от Илия Бешков, публикуват се отлични произведения на детската литература, историческата проза, научната фантастика, хумора и сатирата. Поезията обаче повежда в тази надпревара при все още творящите Багряна, Дора Габе и Атанас Далчев. През 60-те години разцъфтява плодотворната зрялост на Валери Петров, Александър Геров, Блага Димитрова, Веселин Ханчев, а и се ражда “априлското” поколение, чиито отблясъци просветват и след Десети ноември – най-ярко на напусналите ни вече Христо Фотев и Дамян П. Дамянов.

70-те и 80-те години са време на новите тълкувания на българската история и на литературното наследство, на отпадането на партийните табута и на отслабването на “вътрешната цензура”, на усилените контакти с творци от Европа и САЩ и на прякото общуване с културата на страни отвъд “желязната завеса”. Проехтяват тежките залпове на високата българска проза, сътворена от Николай Хайтов, Йордан Радичков, Антон Дончев, Ивайло Петров – автори, които заедно с някои други отново връщат българската литература на писалищата на преводачите от много страни и си спечелват заслужено признание сред читатели от Европа, Америка, Азия и Африка.

130951446764520Н. Хайтов се нарежда сред онези световни интелектуалци, за които времето е без значение, а единствено вътрешният глас и нравствената мотивация определят отношението към света. Неговите мъжки образи, вписани в новото българско време, са една от духовните опори на бъдещето ни, проектирано в глобализиращия се свят.

Й. Радичков оглавява и дългия списък от драматурзи, които създават българския театър през втората половина на ХХ в. в основните жанрови направления на драмата – героичната, битовата, лирическата, психологическата, историческата, социалната, политическата и мито-метафоричната. Това изброяване показва едно изключително разнообразие на творческите импулси и намерения на авторите, както и способността на големите актьори, режисьори и театрални дейци да реализират идеите, вложени в пиесите. След поколението на Кръстьо Сарафов на сцената се появяват техните талантливи приемници, водени от Апостол Карамитев, Григор Вачков, Мила Павлова, Спас Джонев.

Българското театрално изкуство, неизбежно следващо вълните на политическите процеси и преминаващо от партийна стагнация към тематична и естетическа свобода и обратно, е сътворявано от постановчици като Н. О. Масалитинов, проникновен интерпретатор и майстор от руската психологическа школа, които въпреки всичко не позволяват сцената да се превърне в трибуна на идеологически проповеди. През 60-те и 70-те години “театралният бунт” на младите режисьори Методи Андонов, Вили Цанков, Леон Даниел в Бургаския театър отхвърля във висша степен догматизма, подражателството и инерцията, още повече че е подкрепен от неортодоксалните спектакли на Московския художествен академичен театър, мярка и еталон за сценична работа. Успоредно с това зрителите в България за първи път се срещат с американски, английски и европейски драматурзи – Артър Милър, Фридрих Дюренмат, Тенеси Уилямс, Джон Озбърн – и се изправят пред една неочаквана и дълбока критика на обществените механизми в съвременния свят. Така след световната и българската класика на сцената на театрите се показва и истинското съвремие на човека и на света, необременено от идеологеми.

Сходно е и развитието на българското кино в общите рамки на политическата обстановка и на нейните промени до смъртта на Сталин през 1953 г., до и след Априлския пленум през 1956 г. и по време на “отварянето” към световната култура през 70-те и началото на 80-те години, свързано с програмата за ознаменуване на 1300- годишнината от основаването на Дунавска България.

Държавната кинематография, която се създава през 1948 г., изцяло преустройва любителското, макар и ентусиазирано производство на малобройни филми до Девети септември, тъй като държавата поема финансирането, продукцията, разпространението и всички съпътстващи дейности на раждащата се индустрия на българското социалистическо кино. Поставя се началото на един художествено-творчески и производствен организъм, който съгласно формулата на Ленин “за нас най-важното изкуство е киното” получава първостепенна роля за “превъзпитанието в социалистическия дух”. Опростената схема на драматургията свежда всяка лента до една силно пропагандна картина, която по съветски образец представя положителния герой като носител на комунистическите добродетели и отрицателния – на ретроградните и буржоазните. Политическа ориентация се въвежда и в адаптирането на класически литературни творби.

Още с първите прояви на “новото мислене” през 60-те години българските кинодейци се ангажират в творчески търсения и опити, които започват да ги приобщават към европейския и световен филмов стандарт. Дори сюжетите от партизанския живот, антифашистката съпротива, нелегалната борба, българо-съветската дружба и A bqhme mladi_1961_2социалистическото строителство се третират като отношения, наситени с любов, другарство, взаимопомощ, готовност за саможертва и мечти. Кината са препълнени с развълнувани зрители, пленени от “На малкия остров” (Р. Вълчанов със сценарист В. Петров), “А бяхме млади” (Б. Желязкова, Хр. Ганев), “Слънцето и сянката” (Р. Вълчанов, В. Петров), “Бедната улица” (Хр. Писков, П. Донев) и други ленти.

В средата на 60-те години, например, преди изригването на телеманията, България вече заема второ, а дълго време трето и четвърто място в света по посещаемост на кината пропорционално на населението. Осем милиона купуват 126 милиона билети на кинопредставления и със своите 16 посещения годишно застават непосредствено след рекордьорите в Съветския съюз. Кинотеатрите от 213 нарастват на 3700. Страната е напълно кинефицирана, удовлетворени са 94% от населението с редовни прожекции.

България изнася филми в повече от 70 страни, а обогатява кинорепертоара си с доброкачествени творби от 52 кинематографии. Един след други международни кинофестивали отварят вратите си за първокачествени български филми, удостоявайки ги до 1990 г. с 813 награди от всички степени, видове и жанрове. НАТФИЗ се превръща в привлекателно място за професионалното обучение на студенти от много страни. Повече от 300 български студенти, аспиранти и специализанти от всички киноспециалности са изпратени в институтите, университетите и студиите на 16 държави за усвояване на техния творчески опит. По ежегодното производство на игрални филми през последните десетилетия на периода страната изпреварва Австрия, Швеция, Дания, Финландия, Норвегия, Холандия, Белгия, Ирландия, Швейцария, Португалия и се нарежда в първата десятка на развитите европейски кинематографии. В павильоните на Киноцентъра са заснети над 450 кинофилма, плюс още 400 телевизионни филми и епизоди на сериали.

2d3d8421c0d81c4bПрез периода на социализма са прожектирани общо 6444 игрални филма от 52 страни, разпределени както следва: български – 516, съветски – 1971, от социалистически страни – 2325 и от капиталистическите страни – 1716. Тези цифри показват, че националното кино заема почетно място в репертоара с 12% от заглавията, че няма “желязна завеса” при вноса на капиталистически филми, тъй като техният дял е 23% от заглавията, и че митът за тоталното господство на съветския филм не е верен.

За кратък исторически период, обхващащ 20 години, се осъществява прелом в киномрежата. Постигната е стопроцентова кинефикация на страната. През 1963 г. броят на киносалоните достига своя рекорд – 3700, салони притежават стотици индустриални обекти, казарми, обществени организации. По броя на салоните България надминава дори и родината на седмото изкуство Франция, която по същото време разполага с около 2000 кина. Деветдесет процента от кината са настанени в нови доброкачествени специални и читалищни сгради. Някои от тях са признати като професионално-творчески постижения на националната архитектура. В продължение на две десетилетия България се нарежда ту на 3, ту на 4 място по средногодишна посещаемост на кинопредставленията на глава от населението, отстъпвайки първото място на световния рекордьор Съветския съюз. Тя губи второто, понякога и третото място от Нова Зеландия и от Израел, но изправарва по този показател САЩ, смятани дотогава за най-кинематографската държава “в капиталистическия свят”.

3026Извършва се истинска революция и в кинематографската култура на населението. Организира се паралелна киномрежа от студийни кина със специален репертоар от “трудни филми”, сиреч от шедьоври с дълбоко идейно-философско съдържание и групирани в тематични програми за посетители с висока обща култура. В градове и големи села се организират редовно киноуниверситети, кинофакултети, кинолектории и т.н. Киното се свързва органично с учебния процес на всички степени на образование и се превръща в органична част на естетическото възпитание на младежта и учащите се. В НАТФИЗ и Великотърновския университет се организират допълнителни лекции и курсове за кинопедагози. Киното заема привилегировано място в заниманията на “Знаме на мира”, в партийната просвета на БКП, във военно-патриотичната възпитателна дейност в системата на народната армия. Създава се специална служба за социологически изследвания на вкуса и културата на кинозрителите с оглед на тотално прилагане на научни критерии в кинообслужването. Въведени са редовни седмични и месечни обзори на кинорепертоара по телевизията и радиото.

Благодарение на висококачественото филмопроизводство България е приета във всички основни международни организации: Международната асоциация на научното кино, Международна асоциация на архивните филми, Международната федерация на филмовия печат, Международното бюро за кинематографски изследвания, СИФЕЖ, АСИФА и други. Като знак на признание България е предлагана за домакин на прояви на всички тези организации. Пълноправното членство в тях и участието в техните ръководни органи издига държавния ни авторитет и ускорява интегрирането ни в кръга на цивилизованите държави.

imagesПартийно-административната опека обаче, която въпреки започналото “размразяване” продължава да потиска филмовите дейци, се изразява в мерки срещу заявената гражданска позиция. Някои филми са обявени за политически вредни и авторите им са наказан, други са атакувани от критиката с естетически аргументи. В кратко есе за големия режисьор Христо Ганев, сценаристът Анжел Вагенщайн описва как талантът надделява над партийното сектанство и бюрокрацията в името на честността и високите идеали.

“Имало едно време по нашите земи една българска национална кинематография. Имало и един филм. Той предизвиквал скандал, защото разказвал неща, по които трябвало да се мълчи. Например за козите уши на цар Траян. Царят се разсърдил и разпоредил да се напише постановление на ЦК на БКП, като си мислел, милият, че като прикриеш една тежка болест, налегнала царството, все едно че то пращи от здраве. Или ако хората не узнаят за козите ти уши, все едно че ги нямаш.

Но понеже авторът на тези скандални филмови диверсии на световния империализъм отказал да си направи самокритика – а той бил инат, какъвто нямало по всичките царства и господарства чак до долната земя, царят още разпоредил злодеят тоз да бъде уволнен, заклеймен, изключен от партията, а филмът – забранен за вечни времена.

VcheraАла авторът не се уплашил и окото му даже не трепнало, той бил партизан и за бой се стягал. Не с пушка на ръка и речове пламенни, не с жандармерията по чорапи из дълбокия сняг, преко урви и чукари, и как си изкарал зимата в Балкана все по чорапи, та си докарал една жълта гостенка. А бил млад, толкова млад! Не, не за такъв бой се стягал той, а за бой с мълчание. Замълчал той със страшна сила, мълчал той така оглушително, че мълчанието му се чуло през девет царства в десето.

И людете нито хвърлили камък по наказания, както им бе повелено от царските сановници, нито го изоставяли и забравили, а направили върбови свирки и в тишината все по-гръмогласно си засвирукали песничката за козите уши на цар Траян. Мелодийката на тази песничка била подсказана и от живота, който си течал ужким тихо, и от един филм – “Животът си тече тихо”. Така се казвал филмът. Съчинителят му пък се казвал Христо Ганев, последният неразоръжил се партизанин, който продължавал мълчаливо да гази из дълбоките снегове и на голямата, и на малката неправда.

… Така свършва първата серия на приказката, разказваща за събития, случили се през далечната 1957-а. Пражката пролет била още в сънищата на бога, полските филмови дисиденти още изучавали в академиите що е кино и начините за неговата употреба и злоупотреба, когато от Дунав до Бяло море гръмнал този първи, най-първи в социалистическия свят филм за зреещите в утробата на обществото ни тежки, да го кажем направо – смъртоносни болести. Гръмнал като в нямото кино, в пълна тишина, защото никой така не го е гледал и досега, защото не е екшън и няма в него кръвопролития и гонитба с автомобили. А има драмата на бивши партизани, осъзнаващи болезнено, че животът, който си тече тихо, все повече се разминава с дълбокия смисъл на борбата им.

Запомнихте ли годината? 1957-а, една година след Априлския пленум! Как си, априлско поколение от поети и слагачи – племе дръзко, непокорно? И къде си ти сега?

Нейсе, грешка – прошка. Дошло време и отново приели Ганев в партията. Приели го онези, които той не приемал, но това е друга приказка – за оная друга партия, която всеки си носи като муска до сърцето. Ала един, ден по височайше веление и за да има в историята драматургия, другият Ганев, с партизански псевдоним Колката, младежкият апостол на бригада “Чавдар”, пак бил изключен. От същата партия. Сега пък заради някой си Солженицин, от друго и далечно царство-господарство.

Питали го: абе, какво ти дреме за оня Солженицин? А той отвръщал кратко и мрачно: дреме ми.

И отново оглушително и непреклонно замълчал. И не щеш ли – от такива мълчания Системата гръмнала.“

Въпреки това през 60-те години се появяват забележителни произведения. “Крадецът на праскови” (режисьор В. Радев по романа на Ем. Станев), “Привързаният балон” (Б. Желязкова, Й. Радичков), “Прокурорът” (Л. Шарланджиев, Г. Джагаров) подготвят един нов подем към края на десетилетието и през 70-те години. Този период, един от Image_394185_126най-успешните в историята на българското кино, е наситен с върхови творчески резултати, чиято емблема става шедьовърът “Козият рог” (М. Андонов, Н. Хайтов – 1972 г.). Такива произведения надхвърлят “патриархално-националната самобитност” и се редят до най-добрите филми с общочовешки послания.

Една особеност на българското кино са продукциите с историческа тематика, които се умножават към края на 70-те години в рамките на националната програма “1300 години България”. Направени с извънреден усет за мяра и дистанция, някои от тези филми са великолепна демонстрация на високо кинематографично майсторство на българските режисьори, сценаристи и актьори и се възприемат като откровения на една многовековна държавност и духовност. Серията е увенчана от “Хан Аспарух” (Л. Стайков, В. Мутафчиева), който става и първият български филм, разпространяван от американска дистрибуторска агенция в съкратена англоезична версия след 1984 г.

Клапанът, който историческите филми отпушват за натрупващото се социално-политическо и икономическо напрежение, се оказва недостатъчно широк и след кулминацията на ознаменуването на 1300-годишнината се появяват “Една жена на 33” (Хр. Христов, Б. Папазов), “Лавина” (Хр. Писков – И. Акташева, Бл. Димитрова) и други открити намеси в конфликтите сред обществото и между обществото и властта. Българската кинематография започва да слиза от достигнатия висок връх с удари срещу “разложителните” ленти заради идеологически манипулации на авторите и финансовата стагнация. Упадъкът продължава и след Десети ноември, но се посреща с вдигане на рамене или в по-добрия случай – с обяснението, че няма пари и няма зрителски интерес. Хората се забавлявали с видео, телевизия и интернет.

Този извод обаче, изглежда, не е в сила за изобразителното изкуство, което и до ден днешен привлича почитателите и ценителите си в нарасналите по брой и профил галерии. Обяснение на тази разлика надали може да се даде без задълбочен анализ на състоянието до и след Десети ноември и той може би ще бъде направен по друг повод. Тук евентуалното обяснение на постоянно високия авторитет на изкуството в България би било подпомогнато от краткия преглед на неговото развитие след Втората световна война.

Периодът започва с големи противоречия. Докато Александър Божинов, Никола Танев и Александър Добринов, първокласни рисувачи и карикатуристи, са вкарани в затвора, а Константин Щъркелов и други са интернирани заради промонархическите си чувства, между 1945 и 1948 г. ентусиазмът и дарованието създават много творби. Дружествата на художниците са ликвидирани и се създава по съветски пример Съюз на българските художници с председател Александър Жендов. Въпреки авторитета си на изявен застъпник на комунистическата идея той е пожертван, за да бъде поставено под партиен диктат изобразителното изкуство още към края на 40-те години. “Социалистическият реализъм” в живописта и скулптурата е утвърден като пряко фотографско възпроизвеждане на живота на трудовите хора и плакатно заклеймяване на “враговете на народа”. Тази постановка отрязва “формалистите” от тяхната естествена среда – принудени са да напуснат Художествената академия Иван Ненов, Кирил Цонев и други майстори на четката. Същевременно установява се практиката на една-единствена обща художествена изложба на година, която замества всички останали – до такава степен, че някои самостоятелни представяния са забраняват изрично. До началото на 60-те години изобразителното изкуство е и тематично, и стилово малтретирано.

Нещата започват да се променят след тази граница, както и в другите сфери на духовния живот. Сред водещите имена – носители на новите тенденции, са Йоан Левиев, Георги Божилов, Димитър Киров, Енчо Пиронков и други, които по-късно ще достигнат своя творчески разцвет, но още тогава налагат изключителното многообразие на багрите, рисунката, синтезните образи. Тези явления се забелязват в графиката, керамиката, текстила, декоративно-приложните изкуства, скулптурата. И все пак вероятно най-силно впечатление прави преоткриването на живописта сама за себе си и на цветните хармонии. Нужно е тук да се посочат имената на Найден Петков и на Иван Кирков, но на преден план сигурно би трябвало да се спомене Генко Генков. А заедно с тях и преди тях – “възкръсналият” Златю Бояджиев, чиято лява ръка обезсмъртява българската изобразителна традиция и българското откривателство на форми, фигури, пейзажи и багри.

До голяма степен вдъхновени от творческата енергия на Любомир Далчев, но и увлечени от общия процес на разкрепостяване, Величко Минеков, Валентин Старчев, Крум Дамянов, Галин Малакчиев – и не само те – преминават от кавалетната пластика към монументалните изваяния. Техният ваятелен език е толкова експресивен, че и понастоящем работите им се ценят от познавачи и колекционери в Европа. Творчеството на българските скулптори е призовано към увековечаването на 1300- годишнината от основаването на Дунавска България с паметници, някои от които днес се пазят грижовно, други за съжаление се рушат от нехайство.

Държавното финансиране на изобразителните изкуства, което понякога граничи с щедрост, гарантира постоянно високото художествено равнище на произведенията на мнозина творци и пълноценното функциониране на Съюза на българските художници особено през 70-те години Съюзът се ползва и с изключителната подкрепа на Л. Живкова, която от позицията си на председател на Комитета за култура и член на Политбюро на ЦК с внимание бди да не се потискат новите търсения и решения. Към кулминационната година на ознаменуването на 1300- годишнината от основаването на Дунавска България българските изобразителни изкуства достигат несравним разцвет. През този период покрай други несъмнени таланти се открояват могъщите фигурални композиции на Светлин Русев, който, въпреки че остава в България за разлика от Христо Явашев (Кристо), Н. Манев и други, с основание получава и международно признание.

На фона на това лъкатушно и многопланово развитие “сестрата на изобразителните изкуства” науката-изкуство или изкуството-наука – архитектурата, изживява по-скоро еднолинейно четирите десетилетия след Девети септември. Заради тежките бомбардировки на София градът е закърпен, но не и наново построен, тъй като правителството на Отечествения фронт не разполага с никакви средства за такъв тип ново архитектурно решение. Когато държавата започва пряко да инвестира в строителството на столицата и на другите градове през периода до 1953 г., тогава се пристъпва към разширяването на булевардите, по-рационална улична мрежа и строеж на нови сгради, предимно на партийни домове. Резултатът се вижда най-ясно в София, където домът на БКП и главните правителствени сгради са вдигнати след 1949 г. в изцяло “сталинистки стил”, пренесен от СССР.

Между 1956 и 1989 г. протича интензивното време на разгърнато творчество на младите архитекти, които съумяват да бъдат винаги добре информирани за тенденциите в Европа и в света. Освен партийни и административни сгради изникват културни домове, театри, опери, библиотеки, музеи, хотели, както и жилищни комплекси в микрорайони, скоростни артерии, гари, летища и в София се туря началото на строителството на метрополитен.

Сред многобройните образци на сполучливи постижения, съчетани с отлична функционалност, се открояват Министерството на външните работи, вдигнато от архитект Богдан Томалевски, и правителствената резиденция в Бояна, проектирана от архитект Александър Баров. Негово дело е и Националният дворец на културата в София, който представлява изключителен атестат за целия колектив с богатството на формите си, с украсата си, с подходящите си многоцелеви предназначения и с вписването си във фона на Витоша, която го рамкира, без да го обезличава. НДК, построен с ускорени темпове по повод на тържествата през 1981 г., е достоен съперник на всички аналогични сгради в Европа и в света.

Наистина дворец, наистина народен

3_1307871921Един от големите приноси на архитектурната мисъл е вложен в построяването, довършването и разширяването на библиотечната мрежа в България начело с Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. След Девети септември броят и видовете на библиотеките рязко се увеличават, за да се оформи една поредица от държавни, градски, народни, училищни, ведомствени, читалищни, профсъюзни, университетски и академични. Същевременно продължава започнатата още преди Девети септември научноизследователска библиографска работа, която да подготви фундаментални трудове върху книжовното наследство, върху периодичния печат, с репертоара на българските книги, въвеждат се препоръчителните, краеведските и специалните библиографии.

В организационно-административно отношение библиотечното дело се ползва с изключителната грижа на партията-държава, тъй като с основание е сметнато за ключово направление на възпитателната дейност в социалистически дух. Поставят се строги изисквания към устройството, фондовете, книгораздаването, работата с читателите, които постепенно се централизират под общ контрол, осигурен с министерски постановления и разпоредителни актове. В края на 60-те години Комитетът за култура надзирава, ръководи и финансира около 4500 библиотеки (националната, окръжните, градските, читалищните), Министерството на народната просвета – над 4000 (училищни и университетски), Централният съвет на профсъюзите – над 2000, Министерството на народното здраве и социалните грижи – около 70, Комитетът за наука и технически прогрес – 175, БАН – 40, ЦК на БКП – 90, общо към 11 000 библиотеки.

Централизацията се изразява и в създаването на единна библиотечна ситема начело с Народната бибилиотека “Св. св. Кирил и Методий” (1970 г.) и на система за научно-техническа информация (1973 г.). Създава се и Институтът по библиотекарство, прераснал днес в реномиран Колеж по библиотекарство и информационни технологии. По този начин се поставя началото на въвеждането на модерните информационни технологии в библиотечното дело и в специализираните му направелния въпреки ограниченията на книги с несоциалистическа идеология. Такива съчинения поддържат обаче търговията “под масата”.

Всъщност веднага след Девети септември една нова политика предопределя развитието на книгоиздаването. Провеждането на тази политика започва с изземването на книги с прогерманско, антисъветско и монархическо съдържание, а през 1945 г. се съставя и списък от неколкостотин заглавия, които трябва да бъдат отчислени от фондовете на библиотеките и унищожени. Стъпките в тази насока стават все по-решителни и през 1947 г. се осъществява одържавяването на частните издателства и печатници, което е регламентирано и със Закон за книгопечатането от 1948 г. Към 1952 г. всички основни мерки са вече взети и учредената Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения към Министерския съвет встъпва в изпълнение на изключителните си правомощия. Под нейната “шапка” се организират редица специализирани издателства с продукция от над 21 милиона екземпляра годишно.

thumb_518x345_2085Този брой достига над 70 милиона през 60-те години и отразява както разширяването на издателската мрежа, така и многократно увеличения интерес на читателите. Ръководството сега се поема от други органи, каквито са Комитетът за печата към Министерския съвет през 70-те и Творческо-стопанско обединение “Българска книга и печат” през 80-те години. Заедно с това се повишава авторитетът на съюзите на писателите, журналистите и преводачите, които се ползват, особено първите два, с извънредно внимание от страна на партийната администрация и с облекчения, помощи и социални улеснения, за каквито други институции биха могли само да мечтаят.

При такива условия “от горе” се подхваща “борбата със сивия поток” в литературната продукция, оригинална и преводна. Въпреки че причината за ширналата се посредственост е самата партийна намеса, резултатите не закъсняват, проявявайки се преди всичко в разширения списък на нови заглавия от европейски и световни автори, както и в привличането на млади български автори, далеч по-свободомислещи от предшествениците си. Независимо от залежаването на големи серии от книги на “живи класици”, главно от партийната фаланга писатели, книгоиздаването е винаги жизнено. България заема водеща позиция по относителен дял на заглавията от групата на социалните науки, който достига 30% през 80-те години. Остава постоянен делът от 27% за учебната литература, задържа се този на преводните книги на около 10%. Тази международна статистика, изготвена от ЮНЕСКО, показва, че през последните десетина-петнадесет години до Десети ноември издателската политика се придържа към обществената проблематика, учебната книжнина и художествената литература, която се изучава в средните и висшите училища. Този профил се компенсира през 80-те години с увеличаването на броя на преводните книги, но и с оригинални многотомни поредици, които са заложени в програмата за ознаменуването на 1300-годишнината от основаването на Дунавска България или са подготвени от големи колективи за представяне на научна и литературна класика, включително и чуждестранна. Цялата описана активност позволява на българското книгоиздаване да търси и международно признание на ежегодните панаири и изложби на книгата във Франкфурт, Москва, Варшава, Лайпциг, Брюксел, Болоня и другаде. Начало на подобни изложби-панаири е поставено и в София, където днес те се радват на изключителна популярност.

Високата продукция насища и читалищните библиотеки. Несъпоставимото българско постижение на духовна активност – учредяването и поддържането на “местата за четене” като самодейно сформирани органи на образование и възпитание на всички поколения, разполага през 70-те  и 80-те години с 4000 библиотеки и около 18 милиона екземпляра книги. В тази атомсфера на съхранени знания още към 60-те години лекциите и беседите достигат 12 000 на година с участието на гости и на членове на читалищните колективи. Техният брой показва жизнеността на една възрожденска традиция, творчеството им – желанието за обновление и естетическо възприемане на хората и на света. През 60-те и 70-те години са регистрирани 3200 театрални, 570 естрадни и 40 състава за художествено слово, които изнасят повече от 100 000 спектакъла на година. След Девети септември хоровете надхвърлят 2000, оркестрите – 420, танцовите състави – 1200, ансамблите – 180. Заедно с музикалните школи, литературните кръжоци и клубовете читалищните дейци, млади и стари, нарастват на над 500 000 души, които творят в над 2000 сгради. Оценено по достойнство от Съвета на Европа, ЮНЕСКО и ООН, българското читалищно дело, което през 2006 г. ще отбележи своята 150- годишнина, създава единствен по рода си социално-психологически и съзидателен климат, чиито корени лежат в родолюбието. Освен оригиналния фолклор читалищата радеят и за краеведска и събирателско-музееведска работа, в резултат на която много читалищни сбирки представляват цели експозиции от археологически, етнографски, книжовни и документални материали.

rojen_1_festival359__1345023132 Съборът на Рожен – творчеството на народа е вечно!

Така родолюбивите начинания се оказват неинституционализираната връзка между читалищното и музейното дело в България. След Девети септември музеите също са подложени на центализирано организиране, контрол, методическо ръководство и финансиране от страна на държавата, представлявана от Комитета за наука, изкуство и култура, впоследствие – от Комитета за изкуство и култура, а през 70-те и 80-те години – от Комитета за култура. Тази структура, която се гради на т. нар. обществено-държавно начало в управлението, т.е. на широк кръг от специалисти, експерти, творци и културни дейци, вземащи участие в различни форми на упражняване на властта, обезпечава стабилност на музеите, както и на всички сходни учреждения. Особено положително явление е изграждането на териториално-профилирана мрежа на различни равнища (държавни, окръжни, общински, градски, ведомствени музеи) и защита на паметниците на културата в статута им на национално и общонародно притежание.

От 1977 г. в Комитета за култура се обособява Държавното обединение “Пластични изкуства, културно наследство и библиотечно дело”, което се превръща в “министерство в министерство” и не само ръководи 28-те окръжни музея, но и изпълнява инвеститорски, реставрационни и консервационни работи по недвижимите паметници на културата чрез Националния институт за паметници на културата, създаден като отделно звено. По окръзи и градове се обособяват и художествени галерии, някои от които разполагат с изключително ценни творби на Владимир Димитров-Майстора, Зл. Бояджиев, Жорж Папазов, Жюл Паскен и други големи български художници и скулптори. Тази подсистема се оглавява от Националната художествена галерия, учредена през 1948 г., но в нея се обособяват и такива неповторими хранилища, каквито са Криптата към катедралния храм “Св. Александър Невски” (1965 г.) и Националната галерия за чуждестранно изкуство (1975 г.). Тази дейност със значителни последствия за духовния живот на България, които са видни и до ден днешен и ще имат дълготрайно значение, се разгръща под ръководството на Л. Живкова 1001ludmila_jivkova__1___1_copyкато едно от стратегическите направления на програмата “1300 години България”.

Нейната кулминация е създаването на Националния исторически музей през 1973 г., открит през 1984 г., днес разположен в правителствената резиденция “Бояна”. Историческият музей на страната, планиран и осъществен от едни от най-добрите специалсти по исторически науки, музейно дело, дизайнери, художници, архитекти и инженери, понастоящем представлява огромен център на веществени материали за историята на българските земи и на България от каменната ера до съвремието. Неговата постоянно подменяща се експозиция е допълвана от нови и чести постъпления, а организираните чрез НИМ изложби на тракийската култура поддържат и към текущата година извънредно високия авторитет на българската история, археология и музейно дело във всички големи страни на света.

Редом с Националния исторически музей продължават делото си Археологическият, който принадлежи на БАН, както и създаденият през 1957 г. Национален политехнически музей. Неговата предистория отива обаче към края на ХІХ в., когато се заражда и идеята за профилирани музеи (на литературата, на архитектурата), между които са и Боянската църква и “Земята и хората”.

Десети ноември 1989 г. заварва страната с 228 музеи и галерии с около 3 600 000 движими паметници на културата и произведения на изкуството. Музейните сбирки към училищата, читалищата, обществените организации и ведомствата са 500, поставено е и началото на първия частен музей “Арете”.

Тези данни са подтик за други постижения в развитието на качествата, предимствата, организацията и активността на музеите, за да могат те да посрещат новата вълна от български паметници на културата, която се очаква през новото хилядолетие.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s