Андежела Дейвис – червената черна пантера

3-CopyДокументалният филм „Освободете Анджела и всички политически затворници” („Free Angela and All Political Prisoners”), чиито продуценти са Уил Смит и съпругата му, Джейда Пинкет Смит, проследява времето, в което Анджела Дейвис е преследвана от ФБР и затворена. Заедно с Малкълм Х и Мартин Лутър Кинг, тя е една от емблематичните фигури на движението на чернокожите в САЩ. Интервю с Анджела Дейвис публикува „Експрес“.

05-01(1)През 1970 г., докато расовите бунтове и линчовете продължават, 26-годишната Анджела, блестящ преподавател по философия, близка до „Черните пантери” и член на Комунистическата партия, е обвинена в убийство при атентат, чиято цел е била да освободи чернокожи политически затворници. Убити са четирима души, сред които и един съдия. Тя е поставена в списъка на десетте най-издирвани престъпници от ФБР и започва да бяга. Става обект на мащабна полицейска и политическа машинация. След ареста й световното обществено мнение се мобилизира: „Ролинг Стоунс” пишат за нея песента си Sweet Black Angel, Джон Ленън и Йоко Оно записват песента Angela. В Париж френският философ Мишел Фуко, Сартр и Арагон излизат на демонстрация за нейното осовобождаване. На 69 г. днес, тя е професор по философия в Калифорнийският университет в Санта Круз и е ангажирана с феминистката кауза, бори се срещу смъртното наказание и в защита на правата на хомосексуалистите. Нейната решимост е непокътната, както и свободното изразяване на мнението й.

– Филмът се връща към дейността ви през 70-те г. Какво почувствахте, връщайки се към тези снимки?

1-Copy– Някои архивни снимки, които не исках повече да виждам, събудиха в мен неописуема тъга и ярост: видях отново лицата на хора, които обичах и бяха убити. Преживях отново тези мигове на ужас. Но също така изпитах чувство на пълнота, защото отново се почувствах свързана с всички онези, които защитаваха нашата кауза по целия свят. Важно е да се припомнят постиженията на една революция, без да се забравя нищо. Разбира се, Барак Обама е президент, но пътят все още е дълъг.

– През 1969 г., с докторат по философия, вие станахте професор в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, като същевременно се обявихте публично за комунистка и член на „Черните пантери”. По искане на губернатора Роналд Рейгън бяхте уволнена. Не го ли очаквахте?

– Несъмнено бях наивна. Извикаха ме, за да преподавам марксистка философия, която бях учила при Херберт Маркузе. И никога не съм криела моята принадлежност към Комунистическата партия! Но през 1969 г. Рейгън подготвяше кандидатурата си за Белия дом. Той ме използва, за да покаже на консерваторите, че е способен да смаже левите активисти и чернокожите. Когато ме уволниха, хиляди хора демонстрираха срещу тази несправедливост. Същевременно обаче всеки ден получавах обидни писма от рода на „Зулу, върни се в Африка” и смъртни заплахи. Трябваше да си купя оръжие, за да се защитя.

– Как се роди вашата ангажираност?

4-Copy– Израснах в Бирмингам, Алабама, на юг, в „най-сегрегирания град на САЩ” според Мартин Лутер Кинг. Сблъсках се с расизма в най-ранна възраст в моя квартал, наречен Dynamite Hill (буквално „динамитен хълм” – б.пр.). Първият ми детски спомен е шумът на бомба: Ку Клукс Клан редовно взривяваха къщите на чернокожите. Навсякъде, от автобусите до църквите, от магазините до обществените тоалетни, имаше табели „Само за бели” и „Само за цветнокожи”.

Родителите ми бяха преподаватели и комунистически активисти. Спомням си пистолета на баща ми, сложен на масата. Баба ми, която ми разказваше спомените си за робството. Исках да избягам от този ад: през 1958-а, на 14-годишна възраст, получих стипендия, за да уча в Ню Йорк в рамките на програма, която подпомагаше чернокожи ученици от Юга. Тогава станах член на едно младежко комунистическо движение, а всички унижения от детството ми получиха обяснение: потискането на чернокожите от белите, презрението и омразата бяха поддържани от една безмилостна капиталистическа система, която извличаше полза от тях. В това осъзнаване се роди моята политическа ангажираност.

– През 1970-а, когато бяхте на 26 г., ви обвиниха несправедливо в убийство и отвличане. Започнахте да бягате. Защо?

– Защото щях да бъда убита! Бях се превърнала в символ, който трябва да бъде унищожен. ФБР използва колосални средства, за да ме хване. В черните общности в цялата страна арестуваха стотици жени, които приличаха на мен. Наблюдаваха непрекъснато семейството и приятелите ми. Снимката ми беше разлепена в цялата страна, съпроводена от надписа „Въоръжена и опасна”! Прекосих пет щата, като се дегизирах. Бях ужасена. Когато ме откриха в Ню Йорк след двумесечно преследване, парадоксално изпитах облекчение. Дори и Никсън да беше заявил по телевизията: „Този арест ще послужи за пример на всички терористи”, властта вече не можеше да ме елиминира. Моята известност беше нараснала, както свидетелстваха афишите, залепени на хиляди врати: „Анджела, сестро, добре дошла си в този дом”. Така че имах право на процес.

– Арестувана сте на 13 октомври 1970 г., в продължение на 16 месеца не само сте задържана, но и изолирана. Как издържахте?

05-02a– Те искаха да ме пречупят. Да полудея. Четях, пишех, размишлявах много. Научих се на йога от една книга и не се разделих никога с тази дисциплина. Разбира се, преживях много тежки моменти, кризи на тревога и клаустрофобия. А също и редки моменти на милост, както когато Нина Симон ми донесе в килията един балон и аз го пазех до деня, в който той напълно издиша – след това го сложих под възглавницата си. Разбрах, че не мога да рухна: въпреки себе си аз представлявах каузата на милиони хора, които ме подкрепяха в Индия, Африка, САЩ. И във Франция!

– С какво се отличи Франция?

– 100 хил. души демонстрираха в Париж с искане за моето освобождаване, много интелектуалци: Жан Жьоне, Арагон… Жан-Пол Сартр ми изпратиха писма в затвора, а Жак Превер публикува един чудесен текст, „Анджела“. В своя затвор Анджела Дейвис слуша, без да може да разбере и може би усмихвайки се, песента на своите братя на радост, на смях и на тъга, и смешните рефрени на децата от гетото: тези, които затварят други, усещат дъх на застояло, тези, които са затворени, усещат свободата. (…) Анджела Дейвис трябва да бъде освободена –  очаквайки деня, в който ще бъдат зазидани всички врати, зад които черният живот е затворен. Открих Париж, когато бях на 18 г., като студентка в Сорбоната. Четях Камю, Балзак, Мерло-Понти… Днес също често идвам във вашата страна; разхождам се от Сен Жермен до Белвил и Барбес.

– Определяте ли се за феминистка?

– Никога не съм била част от американските феминистки движения от 70-те г. Тези жени бяха прекалено буржоазни за мен! В голямата си част те бяха бели и се бореха за правото на труд и на аборт. Черните вече имаха работа, но като слуги… Но въпросът за еманципацията винаги е бил важен за мен. Противопоставих се на Million Man March, организиран от Луис Фарахан през 1995 г., защото това движение отхвърляше правото на жените на демонстрация! Моята концепция за феминизма е за воля за еманципация, която надхвърля установените граници. Въпросът за сексуалността, расата, класата и пола са тясно свързани.

– Красотата ви беше символ на една епоха. „Ню Йорк Таймс” ви класира сред 50-те най-стилни жени на ХХ век.

– Красотата никога не е била първата ми грижа. Чарът – може би. Харизмата, без никакво съмнение. Мъжете гледаха на мен като на пантера. Жените ме спираха на улицата, за да ме питат откъде съм купила тази или онази дреха… Нямах никаква представа! Бих искала да се върна в онези години и да им се порадвам малко повече! (Смях.) Но осъзнавам, че моят образ е привличал вниманието и ако това е помогнало на борбата ми, аз съм очарована. Също така съм горда, че толкова чернокожи жени са видели в мен модел на еманципация.

– От най-ранна възраст се борите за идеите си. Никога ли не сте имали желание да спрете?

20121122_0082– Не знам какво друго да правя! Имам нужда да разбирам и да действам. Трупането на знания само по себе си не ме интересува. Аз съм против смъртното наказание. Критикувам наказателната индустрия в САЩ, която насърчава престъпността, вместо да я коригира, и която е много расистка. Подкрепям също правата на хомосексуалистите (Анджела Дейвис направи признанието за себе си през 1997 г. в интервю за Out Magazine – б.а.). Щастлива съм, че Барак Обама е първият президент в историята на САЩ, който защити брака за всички. Но още веднъж – намирам разцеплението мъже/жени/хомосексуалисти за много опростенческо. Аз съм професор в Университета в Санта Круз, Калифорния, и вместо да втълпявам вече изфабрикувани знания, насърчавам развитието на критичен дух. Винаги ще се боря за пробуждането на умовете: от ясното възприятие на потисничеството се ражда необходимостта то да бъде премахнато…

Превод от френски: Галя Дачкова

от: Гласове

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s