Блестящата ярост на Александър Херцен / („The American Interest“, САЩ)

1367000518369Майкъл Макдоналд

Какъв бил Александър Херцен? Славистите обикновено недооценяват журналистическата му дейност и го наричат основател на народничеството – това е версия на социализма, основана върху идeята за селската община, превърнала се в първооснова на руското революционно движение, довело в края на краищата до свалянето на монархията през 1917 г. Но забележителният живот на Херцен включвал значително по-големи постижения, отколкото революционните теории.

495_18796Роден е в Москва през април 1812 г., малко преди нашествието на Наполеон. Той е син на богатия помешчик Иван Яковлев и на младата немкиня, която живеела с Яковлев, но не била омъжена за него. Фамилията Херцен означава „син на сърцето“ и показва, че е незаконороден, илюстрира и твърдите обществени норми, съществуващи в царска Русия по време на детсвото и юношеството му. Както всички образовани руснаци след събитията през 1812 г., Херцен бил патриот. Но реагирайки срещу общественото мнение около статуса му на извънбрачно дете, той от ранните си години се смятал за революционер. Младият Херцен присъствал през 1815 г. на коронацията на Николай I, който се сблъскал с руските декабристи – група руски армейски офицери, опълчващи се против царизма. Тогава той се заклел да отмъсти за загиналите и да посвети живота си на борбата срещу царския престол.

През 1829 г. Херцен постъпил в Московския университет, където се опълчил срещу непопулярен преподавател. В университета избухнало пламенното му приятелство с други сериозни студенти, с които водели дискусии, посветени на изследване на прогресивните политически и социални теми. Тези млади момчета и момичета, образовани деца на аристикратичния руски елит, страстно вярвали в силата на идеите. За тях старият режим бил оскърбителен и абсурден, изостанал и ограничаващ човешката природа. Те смятали, че бидейки интелектуалци, носят свещеното задължение да спорят с великите мислители, използвайки на практика теориите си, за да усъвършенстват света. Херцен два пъти бил арестуван и признат за виновен, защото бил залавян в акции против царя. През 1834 г. бил осъден на 5-годишно изгнание в Сибир, а през 1840 г. отново го изпратили там, този път за една година.

DETAIL_PICTURE_635886През 1846 г. умрял бащата на Херцен и той получил голямо наследство, позволило му да напуснае през 1847 г. Русия и да се отправи на пътешествие в Западна ЕВропа. Херцен станал свидетел на революцията от 1848 г. в Париж и започнал да се замисля за емиграция в САЩ. Но ако заминел за Америка, той би се отделил от революционната дейност, която живо го интересувала, и затова Херцен станал гражданин на Швейцария. Живеел в Женева и Ница, а през 1852 г. заминал за Лондон. Там основал Волната руска типография, която станала първата свободна руска типография в Европа, бореща се с политическия гнет в Русия. Благодарение на това Херцен се прославил като революционер. Тази слава достигнала апогея си в началото на 1860-те години. Но на сцената излезли по-млади и по-твърди руски агитатори. През 1864 г. Херцен се върнал в Женева, за да бъде по-близо до радикално настроените европейски организации. Но влиянието му започнало да спада. Той умрял в Париж през 1870 г.

За 23 години емиграция плодовитият Херцен написал множество статии, писма, очерци и възвания. Както пише Исайя Берлин в един от очерците си, посветени на Херцен, най-добрите от тях са истиниски „шедьоври на журналистиката и литературното творчество“.

Херцен действително бил блестящ, остроумен, изключително интересен човек. Берлин поставя творбите му редом до тези на Толстой.

2767_ivan_kramskoi_6_portrait_of_leo_tolstoy

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Най-добрият биограф на Достоевски и неоспоримият познавач на руската литература Джоузеф Франк също твърди, че творбите на Херцен са достойни да бъдат сравнени с книгите на най-великите руски писатели на 19 век. Но независимо от хвалебствените отзиви, четящата публика от Америка била твърде слабо запозната с неговото творчество.

Защо това е така – остава загадка, която е неразгадана дори за такъв виден критик като Дуайт Макдоналд, който казва: „Болшинството хора, които носят фамилията Херцен, никога не са чували за него, или го приемат за друг баща-основател от 19 век Херцел, или го бъркат с физика Херцем, който доказа съществуването на електромагнитните вълни“. Вероятно Херцен го обичат и ценят като класик в Русия и Европа, но той така и не успя да пресече Атлантика“. Макдоналд пише тези думи през 1948 г., когато се опитва да пробуди интереса на американците към Херцен, публикувайки в едно списание пасажи от най-големите му произведения, такива като блестящата му автобиография. Но усилията му остават напразни.

1288Джоузеф Франк нарича това произведение на Херцен „най-великото по рода си от публикуваните през 19 век, което стои на едно ниво с „Изповед“ на Русо и „Поезия и истина“ на Гьоте. Самият Макдоналд, сравнявайки автобиографията на Херцен с Русо, споменава Стендал, Толстой и Хенри Адамс, след което добавя в този ред две знаменити, макар и диаметрално противоположни фигури – Троцки и Чърчил, които „подобно на Херцен знаели как да вкарат личното в историческото“. Но американската четяща публика останала глуха и няма.

Макдоналд не се отчайвал. Той публикувал съкратена версия на автобиографията на Херцен, 700 страници, която излязла 25 години по-късно, през 1973 г. В предисловието Макдоналд не се сдържал и отбелязал, че „наблюденията от 1948 г. показват странната непопулярност на Херцен в САЩ…, а това и до днес е факт“.

Минали три десетилетия. Отново бил предприет опит да се заинтересова англоезичният свят към Херцен. Този път автор бил роденият в Чехия английски драматург Том Стопард. В излязлата през 2002 г. трилогия „Брегът на Утопията“, която съдържа тричасовите пиеси „Пътешествие“, „Корабокрушение“ и „Спасение“, той поставил Херцен в центъра на историята, в групата на странстващите руски революционери от 19 век. Трилогията на Стопард имала в Лондон зашеметяващ успех. Но още по-голям бил успехът в следващиге три години, когато трилогията се пренесла на ню-йоркска сцена. Там тя ударили всички рекорди, донасяйки на Том цели седем награди.

Стопард напълно реално забогатял от това, от което Макдоналд изгубил. Американските театрали вече познавали Херцен. Но Херцен изгубил уникалния си глас като писател. Херцен се появил като персонаж на сцената в пиеса със специални ефекти, а това вече е друг жанр, нали?! А да се четат произведенията на Херцен – е съвсем друга работа. Когато на сцената вървяла „Брегът на Утопията“, в книжарниците в Ню Йорк били разпродадени всички екземпляри от сборника на Исайя Берлин „Руските мислители“. Драматичното повествования на Кор за живота на Херцен „Романтичните изгнаници“, което било публикувано през 1933 г., трябвало спешно да бъде преиздадено, за да удовлетвори търсенето на произведенията за Херцен и обкръжаващите го революционери. Американските читатели, които искали да прочетат самия Херцен, трябвало да почакат още пет години, докато не се появили някои от най-забележителните му произведения. Най-накрая в САЩ се появила книгата «A Herzen Reader», която е сборник от 100 очерци и статии, написани от Херцен, които той издал, докато живеел в Лондон през 1850 – 1960 г.

68554_640Да се пишат вестникарски статии – това е твърде полезно занимание, особено за бъдещи философи и теоретици. Журналистите са принудени да си имат работа с „тук и сега“, за да съответстват теориите им на ярката светлина на действителността, за да пишат убедително и ясно, за да употребят разбиранията си за историята по отношение на текущите събития. Например, великият антагонист на Херцен Карл Маркс пишел за New York Tribune, и в много отношения журналистическите материали на Маркс преминали проверката на времето успешно.

Ето какво казва Исайя Берлин за Херцен:

„За демократите от този период Русия била в много отношения такава, каквото днес разбираме под термина „фашистка държава“: държавата била зъл враг на свободата и просветата, ядрото на мрака, жестокостта и гнета, земя, която най-често и най-жестоко осъждала собствените си синове, зловеща сила, която издържала неизброими пълчища шпиони и доносници, страна, чията тайна ръка можела да се открие във всички политически събития, неблагоприятни за развитието на националната и личната свобода в Европа“.

Херцен се изправил срещу могъщ враг. Но подобно на Волтер, който половин век преди него се изправил срещу друг режим, Херцен принуждавал врага си да се отбранява, използвайки оръжието на интелектуалеца: разследването, разобличението, безстрастната аргументация, сатирата и този „кислород на откровеността“, който руснаците наричат гласност. За Херцен, както и за Волтер, интелектуалната свобода била не нещо друго, а остроумието, под което прозирали интелект и насмешка.

40 години преди Емил Зола да напише своето знаменито открито писмо до президента на Франция „Аз обвинявам“ в защита на Алфред Драйфус, Херцен вече публикувал макар и почтителни, но твърди резки открити писма до руския цар. Той ги написал в защита на свободата на словото и свободата за крепостните селяни. Много от произведенията му са посветени на борбата против физическото насилие над крепостните и в защита на правото им да имат земя и свобода:

„Няма такава фатална необходимост, за да се обсипе всяка крачка на народа с планини от трупове. Кръщението с кръв е велико дело, но ние въставаме срещу дивашката вяра в това, че всеки акт на освобождение и всеки триумф трябва да преминат през дивашкото окървавяване“.

41Той призовал Александър II да „предотврати това велико бедствие, докато още има власт да го направи“.

Общите принципи на Херцен били прости: „Навсякъде, във всичко да бъда на страната на свободата и против принудата, на страната на разума и против предразсъдъците, на страната на науката и против фанатизма, на страната на водещите народи против изостаналите правителства“. Той бил агресивен, уверен в себе си полемист, и често призовавал читателите на списанията да му съдействат, предоставяйки информация.

Творбите му за Русия са язвителни и изтънчени. Те са изключително занимателни и носят мощни чувства и изразителност. Характерната тоналност за Херцен е, както отбелязва д-р Порте, иронята. Според Херцен, неговата цел била да бъде „протестът на Русия, нейният вик за свобода и вик от болка“.

797168172a77Херцен започнал да издава „Полярна звезда“ и „Камбана“ в епохана на управлението на Николай I, който смятал себе си владетел, спуснат от провидението, за да спаси народа си от ужасите на атеизма, либерализма и революцията. Бидейки главно деспот, той си поставил за задача да ликвидира всички форми на политическа ерес и опозиция. Херцен бил пламенен привърженик на свободата на печата и неумолим враг на цензурата във всичките й прояви. След френската революция от 1848 г. цензурата се превърнала за Николай в натрапчива идея. Херцен настоятелно изисквал свобода на словото като „условие и атмосфера, без която не може да съществува нищо“.

gertcen

 

 

 

 

 

 

Херцен одобрявал местното самоуправление в САЩ, което той виждал в градовете-държави и обединените на федерален признак републики. Той одобрявал американския федерализъм и самоуправление, а най-одобрително се отнасял към отсъствието в Америка на силна и централизирана бюрокрация. „Централизацията може да сътвори много за реда, но тя е несъвместима със свободата, – писал той по-рано. – Чрез нея народите лесно достигат до положението на добре отглеждано стадо или глутница кучета, ловко държани на повод“.

AZ011674_enlХерцен бил яростен противник и на робството на негрите в Америка, а по време на гражданската война бил убеден противник на конфедерацията. Според Херцен, Джеферсън Дейвис бил „най-големият и злостен политически престъпник на нашето време“. Подобни възгледи били напълно естествени за човек, който страстно подкрепял идеята за отмяна на крепостническото право в Русия, за което постоянно пишел. Мислейки за събитията в Америка, той вярвал, че Русия задължително ще тръгне по еволюционния път на страните от Западна Европа. Според него, няма физиологически неизменен евелюционен път, фаталистично предначертан за всяка нация. Америка, смятал Херцен, е ярко потвърждение за това: „Маниерите, нравите и обичаите на американците са сформирали у тях особен, собствен характер“. Същото ще се случи и с Русия, предполагал той. „В бъдещето на Русия има само един другар, един спътник – Северо-Американските Щати“, – пише Херцен.

Но в творчеството на Херцен, както и в живота му, има любопитна раздвоеност. Той пишел с топли чувства за Америка, но нито веднъж не бил там, дори на кратко пътешествие. Той бил за революцията, но яростно критикувал тези революционери, които, според него, пречат на свободата на личността. Но независимо от недоверието си към политическия фанатизъм, той не се превърнал в реформаторски, либерален привърженик на конституционната форма на управление. Херцен до края си останал агитатор и социалист. Той с искрено отвращение осъждал по-младото поколение войнствени и груби руски революционери, които одобрявали терора. Херцен не бил въздържан в квалификациите си и ги наричал „сифилис“, възникнал в резултат на „революционните страсти“ на радикалите.

g1Обръщайки се към революционерите, той написал:

„Не, господа, прекалено е да се вживявате в ролята на гръмовержци и Моисеевци, държащи мълниите и гръмотевиците на волята Божия, прекалено е да се представяте за мъдрите пастири на народното стадо! Бъдете по-скромни, не ви отива да възпитавате цели народи, да се кичите с ума на просветители и абстрактни умозрители“.

GERTSEN_Aleksandr_Ivanovich9

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Възгледите на Херцен в много отношения били привлекателни, но били далечни от реалността и утопични. Славистът Адам Ярмолински много правилно подчертава, че вярата на Херцен в народничеството била „затрупана от фантазии“. Неговата идеализация на руския селянин и селските общини, в които, според Херцен, би могла да властва справедливостта и всеобщото щастие, е повече или по-малко „социален мит“.

Радикалната риторика, която Херцен използвал, била втория му недостатък. Опонентите си от лагера на царизма той наричал „гниди, воюващи псета“…

Херцен завещал своята кръвожадна риторика на дошлите след него на смята революционери. Той бил твърде хуманен, за да превърне риториката в практика, но новите революционери не се притеснявали от това.

Да се чете Херцен днес е полезно и приятно занимание. Въпреки, че той твърди, че в Русия винаги е съществувала и ще съществува политическа култура на подчинение на личността на държавата, Херцен ни припомня, че исторически генерален план за бъдещето на Русия няма. Той ни казва, че Русия може свободно да се променя и ще прави това постоянно.

А ето и кратка бележка от дневника на Лев Толстой за Херцен, направена през 1905 г.: „Той очаква своя читател от бъдещето“.

Едва тогава Дуайт Макдоналд най-накрая ще се успокои.

Оригинал на публикацията:  http://www.the-american-interest.com/article.cfm?piece=1412

2 отговора на “Блестящата ярост на Александър Херцен / („The American Interest“, САЩ)

  1. Не е ли „малко“ смешно да запознавате младите българи с този велик общественик, народник, писател, човек на високия ум и дух Александър Херцен от схващанията за него на американци и други хора от Запад?! Българите трябва да научат за разбиранията и живота му първо от руски и български автори, каквито има достатъчно. И тогава да сравняват със Западните.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s