ЗА СТЕФАН ПРОДЕВ, ЖИВКОВ, ЛЮДМИЛА И АПАРТАМЕНТИТЕ

Тодор Живков Хрушчов 4080Костадин Чакъров, съветник на Тодор Живков, бивш председател на СКБ

Прелиствам папките с документи, повечето от които са тъжно свидетелство за времената, за човешката подлост и неблагодарност. Впрочем стоп. Ето тук като че ли се е скрила още една къртица.

(следва документ)

До др. Теменужка Теофилова

Първи заместник председател

На ИБ на СНС

Уважаема другарко Теофилова,

Близо преди 8 месеца др. Георги Йорданов резюмира положително моя молба за квартира на сина ми (замяна на двустаен апартамент с тристаен), поради сдобиването му с второ дете.

Бившият началник на “Жилищна политика”  Лозанов ме изпрати да избера апартамент в кв. Младост 1, бл. 91 б. Избрах апартамент с директен хол и той го записа в своите книжа на мое име за изработването на необходимите документи. След това започна дълго чакане, което продължава до днес. Тъй като съм обезпокоен от това чакане, то много Ви моля да обърнете внимание на случая и да дадете необходимите разпореждания.

Вярвам, че ще влезете в положението ми и ще вземете тъй дълго очакваното от мен решение.

Като Ви благодаря предварително, приемете пожеланията ми за здраве и за спорна работа.

С другарски поздрав: (Стефан Продев), подпис

24 април 1987 г.

10 години чрез в. Дума тази къртица бе начело на похода срещу Тодор Живков. Това е човекът, който бе толкова “чистичък”, та се гнусеше да произнася по страниците на в. Дума името на Тодор Живков, поради което го наричаше “Г-н Никой”. Става дума за новата “брада”, с която отново се сдоби Социалистическата партия след 10 ноември – главният редактор на в. Дума Стефан Продев.

Ето какво пише той на 24 април 1987 г. до първия зам.-председател на ИК на СНС Теменужка Теофилова (това бе един опитен и почтен ръководител, който имаше немалък принос в екипа, който решаваше сложните проблеми на гр. София).

Какво стана по-нататък. Тъй като замяната бе определено да се извърши с апартамент от “номенклатурния” блок 91 б от квотата на апартаментите, определени за особени нужди, въпросът бе отнесен лично до Тодор Живков. Той много добре знаеше отношението на Продев към него, но се отнесе много доброжелателно и с думите: “Нека да му се помогне. Знам, че той сега е сърдит, но какво да се прави, животът е сложно нещо”.

Така жилището бе благословено, а със заповед на столичния кмет Стефан Нинов през лятото на 1988 г. бе издадена настанителна заповед.

Каква жална ирония на съдбата! За такива факти Тодор Живков бе заплашен със затвор, а Стефан Продев наду бойните тромпети на похода срещу “чудовището”. Какъвто и коментар да направя, той ще бъде слаб. Може би трябва да потърсим друга, по-силна религия и богове. Християнската религия и морал сме омърсили до такава степен, че никакви жертвени козни няма да омилостивят Бог и вси светии към нашето племе.

Твърдеше се, че Тодор Живков е управлявал страната преди всичко с помощта на специалните и репресивни служби. Да, разбира се, той ползваше активно информацията на специалните органи на МВР. Но в последните години, благодарение на огромния си вътрешен и международен опит, той се бе издигнал далеч над информацията, която му предлагаха разузнавателните и контраразузнавателните поделения на ДС. В получаваната от тях информация обаче той използваше само фактите, но анализа и решенията формулираше с помощта на всички ведомства, които имаха отношение към един или друг проблем. На някои информации от МВР обаче реагираше незабавно.

Имаше следния случай. Докладвах му рутинните оперативни сводки за обстановката в страната. В тях се съобщаваше за появилата се в района на Княжево-Павлово престъпна група, която с таксиметрови автомобили отвличали жени, завръщащи от нощна работна смяна. Създадена бе страхова психоза в района. Той подскочи и дори се развика. “Каква държава сме ние, бе! Как може да разиграват хората, бе! Как ще има страх, бе!” Свърза се незабавно с ген. Григор Шопов и с доста твърд глас го попита какви са тия безобразия “негодници да нападат беззащитни жени и това да се търпи!” Григор Шопов явно нещо се оправдаваше, че този случай е по криминална линия, а не по Държавна сигурност, поради което не е запознат. Разпореждането на Живков бе твърдо и непреклонно: “Няма криминална, няма Държавна сигурност! Има една-единствена сигурност и тя е на хората. До една седмица хвърлете всички сили на министерството и тази банда да се ликвидира!” И наистина така стана.

Към 1980 г. Живков беше вече забранил да се докладва и вписва в оперативните материали на ДС информация кой, къде и как говори за него. Един от аргументите за свалянето на първия секретар на ОК на БКП Величко Караджов бе този, че искал непрекъснато Окръжно управление в Смолян да работи и донася за хора, които не са лоялни към него. На среща в Кричим, където Караджов е извикан за разговор, Тодор Живков му заявява: “Нека да остана неудачите в икономиката на окръга. Само този факт, че ти използваш МВР срещу хората, с които работиш, е достатъчен ти да не бъдеш повече първи секретар”.

Когато Юрий Андропов стана генерален секретар в СССР, а след това и у нас се появиха групи от униформени и цивилни служители, които ходеха по улиците и ресторантите, правеха паспортни проверки, уточняваха защо хората не са на работа по това време и т.н. Обсъждаше се и другата “новост” – на обществени места да се поставят кутии, в които всеки да донася или пуска информация за нарушения на закона, които са му известни. Това бе явна самоинициатива на ръководни лица от Министерството на вътрешните работи, на които Живков реагира остро отрицателно. Дори се разгневи и след разпоредена от него проверка забрани категорично такива акции. Викаше: “СССР има проблеми – да си ги решава както иска, но ние тук в България абсолютно не можем да подхождаме така”. Като се поуспокои, продължи: “Кой идиот не е разбрал още, че народ се управлява с мезе. Народът иска да има на масата си мезе. Всичко друго е от църния дявол”.

И започна да се смее.

Докладвал съм му десетки справки за хора, които заемаха открито враждебна позиция срещу него. Почти не е имало случай той да е поискал тези хора да бъдат наказани или преследвани. Например, беше забранил строго да се следи Блага Димитрова и семейството й.

Покойният академик Мито Исусов например на много места изнасяше лекции, в които вземаше открито антипартийни позиции. В много от лекциите си акад. Исусов засягаше лично и Тодор Живков, и Людмила Живокова, но нито веднъж не чух той да се разсърди на академика, който по това време бе директор на Института по история на БАН.

Изобщо последното десетилетие от управлението на Тодор Живков бе характерно с голяма търпимост. Ако имаше интриги и някои хора страдаха от това, това бе поради факта, че творците и дейците на културния и научния фронт сами се дебнеха и преследваха. И то не чрез Държавна сигурност, която бе един предимно информационен институт и не решаваше съдбата на българската интелигенция. Ето защо като историческа подлост следва да се квалифицира решението на лицемерното ръководство на Партията след 10 ноември да изхвърли на улицата хиляди офицери от ДС, за да защити собствени егоистични интереси. До голяма степен толерантното отношение между интелигенцията и Партията бе заслуга преди всичко на нейния ръководител. Той проявяваше огромни грижи за физическото и духовното оцеляване на творците. Да си спомним системата на предварително заплащани договори с творците като аванс за техни “бъдещи творби”, задължителните откупки на художниците, планинските и морски почивни домове (една справка показва, че базата за отдих и почивка на творците надхвърля 2 пъти базата за отдих и възстановяване на МВР – съпоставени по брой и реална експлоатация). Всички дарования на българската култура се обслужваха от Правителствена болница, парични помощи имаше за всеки заболял член на творческите съюзи и т.н, и т.н.

От друга страна, отношенията между Партията и интелигенцията бяха стоплени от Людмила Живкова, която само за няколко години изгради творчески стил и атмосфера в културната сфера. Аз бях и неин личен политически сътрудник, когато тя бе член на Политбюро и на върха на своите планове и амбиции. Нейната личност е оригинална и нестандартна. Но ето един епизод от нейния живот, на който имах историческия шанс да бъда пряк свидетел.

В България се разгръщаше усилена дейност за подготовка на честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава. В програмата се включваха най-различни изяви – изложби, издания на големи европейски автори, панорама на световните културни постижения във всички сфери на изкуството. Всичко преминаваше под знака на “изкуство, реализъм, културна политика без граници”. Нямаше класово-партийни критерии, нямаше заклеймяване на учения, философии, религии и т.н.

Това създаваше силно негативни настроения сред консервативните кръгове в Комунистическата партия.

Обратно на тях, Людмила Живкова стана обект на особен интерес и проучване от страна на чуждестранни политически и разузнавателни централи. Установих, че в безбройните срещи с чуждестранните журналисти и дейци се правят скрити записи, използвайки миниатюрна техника. По този повод й предложих да вземем необходимите мерки, защото може някой заинтересован с недобри помисли да манипулира записа. Тя се съгласи. Говорих с ген. Кашев – началника на УБО (една легендарна и безкрайно интересна личност, който чрез личните си добродетели и качества допринесе много за издигане стила, атмосферата и протокола в управлението на държавата и нейните най-деликатни функции – охранителната, обслужващата и представителната дейност). Той ни достави съвременна специална апаратура с миниатюрни размери.

Обаче Людмила Живкова гледаше и на тази почти невинна мярка за самозащита от наша страна като на полицейщина. Умът й беше недосегаем за политически и полицейски интриги, нещо, което често присъстваше в безкрайните ни разговори. Нейният стремеж беше да търси ярки личности с дарования в духовната област, които да обединява и да им дава статут на “учители”, които да предвождат народа. Това беше много чиста, но безкрайно наивна постановка. Опонирах й, че без партийни и държавни структури зад себе си тя не може да се задържи на политическата повърхност. Освен това в много свои дела тя избързваше, без да се съобразява с реалностите, каквито безспорно бяха Кремъл, Варшавският договор, комунистическите партии в другите страни, репресивният апарат и т.н. Почти 10 години преди международният измамник Горбачов от трибуната на ООН пред цял свят тя заяви високо и честно: “Нека веднъж завинаги забравим за всички форми на расова, класова и социална омраза, която се създаде и натрупа в 20 век”, да създадем “нов свят, нови ценности, нова човешка хармония и солидарност”. На Запад широко акламираха тази нейна позиция.

У нас обаче тя се посрещна с ръмжене и недоволство от това, че Людмила Живкова заменяла класово-партийния подход в марксистко-ленинските принципи с някакви други “неосветени” политически и идеологически ценности. Срещу нея рязко охладня и съветското посолство. Информацията, която то изпращаше в Москва, беше подчертано негативна.

През януари 1981 г. заминахме на посещение в Москва по покана на съветската страна. Людмила Живкова бе любезно приета и от семейството на Брежнев. Но най-важно от цялото посещение беше предварително уговорената среща със секретаря на ЦК на КПСС и главен редактор на в. Правда Михаил Зимянин. Срещата бе в сградата на ЦК на КПСС. Тъй като Людмила Живкова владееше добър руски, на срещата не бе необходим преводач. Атмосферата бе тягостна. Нямаше любезности и протоколна вежливост. Людмила започна информацията си с общата политическа и икономически обстановка в страната и накрая направи информация за широката организация в България по повод 1300-годишнината от създаването на българската държава. След като тя приключи своята информация, Михаил Зимянин ( той откри срещата с кратко встъпление) започна постепенно да изостря въпросите и тона. Започна с това дали няма опасност това честване да открие в България широк фронт на национализма, който противоречи на пролетарския интернационализъм. Другият му въпрос беше, дали това широко участие на западни учени, специалисти, културни дейци и творци няма да доведе до отстъпление от партийното ръководство на културата и изкуството, от социалистическия реализъм, от принципите, от които се вдъхновяват социалистическото изкуство и култура, каквито са добродетелите на работническата класа и на трудовия човек. Спря се на проблемите на съвременните форми на идеологическата диверсия и ерозията на социалистическите страни чрез културата и т.н. Общо взето, тонът и изложението му бяха скучни, но формулировките бяха такива, че нямаше никакво съмнение за негативните оценки и отношение към българската култура. Те бяха направо обвинение към нейното ръководство на духовната сфера.

Очаквах Людмила Живкова да възприема тактиката на защита и дълги и мъчителни обяснения. Вместо това тя се смая, като отговори кратко и пряко с думите: “Не съм съгласна с вашите оценки. Не зная кой ви информира, но явно това са примитивни хора”. “Ние се гордеем, продължи тя, че на нашата територия има ярки свидетелства за присъствието на тракийската, римската, византийската, ислямската и западноевропейската култура. Естествено е да търсим корените на нашата история и култура в многообразието на чужди влияния и присъствия. Не мога да приема оценката, че нашата култура и изкуство трябва да робуват на догми и канони. Елате да ви разведа из България, за да видите изложбените галерии, елате да видите площадите, улиците, хълмовете, историческите места, които са изпълнени със скулптури и паметници на хора с шмайзери и бомби, с вдигнати юмруци, с уродлива агресивност в тях и т.н. С това изкуство ние не можем да вървим напред и не можем да изграждаме хармония в човека и обществото. Що се касае до присъствието на чужди автори, философи, мислители, художници, кинодейци, театрали и т.н. в България, нашето виждане е, че те не са представители на буржоазната култура и цивилизация. На тях ние гледаме като на представители на човешката цивилизация. Те не са идеологически диверсанти. Те се вдъхновяват от вечни човешки категории – доброто и злото, красивото и грозното. Много от тези “буржоазни” представители имат далеч по-ярки творби срещу войната, срещу агресията в човека и обществото, срещу порока и упадъка на човешкия дух и т.н. Защо се плашим от тях? Те възпитават много повече от творбите на нашите дейци  в изкуството и културата, които сме обременили с тежък идеологически товар на раменете си, с който те трябва да се съобразяват” (личен архив на автора).

Обясними бяха гримасите върху лицето на нейния съветски събеседник, но тази нежна и крехка жена просто воюваше. Воюваше за един нов свят.

И това ставаше по същото това време, когато лицемерът Горбачов укрепваше с всички сили в Ставропол ръководната роля на партията, която след това разложи и погуби. По същото това време, когато пияницата Елцин строеше най-големия и най-високия в СССР Партиен дом на Обкома на КПСС в Свердловск. За вечна прослава на Комунистическата партия, която по-късно той забрани със собствения си подпис. По същото това време, когато шефът на грузинската ЧК, а по-късно и първи секретар на Комунистическата партия на Грузия Едуард Шеварнадзе с азиатска изобретателност и преклонение се подмазваше на Брежнев, но по-късно с лекота разруши всички договори, които даваха на СССР статута на велика сила – от Атлантика до Владивосток.

Михаил Зимянин не очакваше такъв отпор. Още повече че Людмила Живкова водеше разговор с аргументи, спокойно, без да търси конфронтация. Това го принуди да направи втори монолог, с което приключи и срещата, но без да си позволи да прави оценки и да дава грубо “акъл”.

След завръщането ни запознах Тодор Живков с разговорите ни там и той беше много доволен. Просто сияеше. Но много недоволстваше от това, че нашенски доброволни слуги ни клеветят и това може много да навреди на добрите ни отношения с тях. Започна наново да ми повтаря (за кой ли път): “СССР, това е безкраен пазар, това са суровини и богатства. Никой друг няма да ни даде нищо. Всички само обещават, но пари не дават. На всяка цена трябва да си запазим добрите отношения”.

Много се писа за смъртта на Людмила Живкова. Всеки автор търси някаква сензация за драмата на тази голяма личност. Тъй като работих с нея до последните й дни, със сигурност мога и аз да споделя нещо по този въпрос.

След почти 10-годишна денонощна и честна работа за възхода на българската култура Людмила Живкова разбра, че е останала сама. Малко хора й бяха повярвали и вървяха с нея. Много горчиви размисли и думи чух от нея и за българската интелигенция. Тя искаше да създаде интелигенция от жертвоготовни апостоли. Разбра, че с малки изключения тази интелигенция е готова всеки момент на предателство. Людмила Живкова го разбра и си призна с горчивина, че е претърпяла пълно поражение. Като всяка амбициозна жена, тя не можеше да си го прости и това вероятно я доближи още повече до трагичната развръзка на нейния драматичен живот. Слава Богу, че не доживя 10 ноември, за да види как тази интелигенция, на която тя така вдъхновено вярваше, сега сама се търкаляше по паветата и в праха пред новите победители. Не им стигна памет, за да си дадат сметка кой създаде повечето от тях, кой създаде базата във Виена, в Париж, центровете в Индия и Мексико, кой създаде фондове за подпомагане ежегодните премии и награди, биеналета, фестивалите и т.н. Сега всичко това се отне с една магическа дума – “пазар”. И всички отново се строиха чинно…Като у Маяковски: “Кой крачи там с десния – леви, леви!” А сега – “Десни, десни!”

В крайна сметка, както са казали древните мъдреци – всеки е ковач на собствената си съдба. Всеки да потърси вината в себе си, защото подлостта, лицемерието и егоизмът, които избуяха у нас, дойдоха след си, защото подлостта и егоизмът, които избуяха у нас, дойдоха след надпреварата за плячката, която ни заведе в джунглата, където човек за човека наистина стана вълк.

Няма неправда за тази, който сам я пожелава.

Advertisements

One response to “ЗА СТЕФАН ПРОДЕВ, ЖИВКОВ, ЛЮДМИЛА И АПАРТАМЕНТИТЕ

  1. Може би Костадин Чакъров е заслужавал повече уважение от Павел Иванов. Защото това, което Павел направи неотдавна… Да не започвам, че ме боли сърцето.

    Да, склонен съм да вярвам на г-н Чакъров, че точно така са били нещата. И моите впечатления са такива. Благодаря на Петя за тази статия. Много полезни свидетелства. Трупайте ги такива – ще има полза, вярвам в това.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s