Разграбената България, здравето

НРБ photoЗдравето

Благотворното влияние на руските медицина и здравеопазване в България непосредствено след освобождението от турско иго намира израз в помощта на медицинската служба на освободителните войски, дейността на руските лекари, останали в България, и на българските лекари, завършили образованието си в Русия. С тяхна помощ се изготвят първите български здравни законодателни актове. Независимо от доброто начало обаче през целия период след 1878 г. здравното състояние на народа се влошава с всяка изминала година, за да достигне до здравна катастрофа през 1941-1944 г. Демографските и здравните показатели за този период поразяват със своята тежест, присъща на икономически изостаналите и зависими страни. Висока обща смъртност (13,6%) и много висока детска смъртност (120 на хиляда), много голямо разпространение и висок леталитет на заразните и паразитните болести (особено на маларията, коремния и петнистия тиф, дифтерията) и на туберкулозата и ниска средна продължителност на живота (48,4 години) характеризират здравната картина на капиталистическа България. Бързото нарастване на заболеваемостта от петнист тиф – от 2 през 1939 г. на 22,4 на 100 000 жители през 1944 г., е един от особено очебийните показатели на пагубното влошаване на санитарното състояние. През 1944 г. в страната има повече от 500 000 болни от малария и около 200 000 болни от туберкулоза в тежка нелечима форма и фаза.

През 1944 г. България разполага със слаборазвита здравна мрежа – с 1,6 болнични и 0,3 санаториални легла на 1000 жители и с 5 лекари и 1 стоматолог на 10 000 жители. Значителни райони от страната практически са лишени от медицинска помощ.

Политиката на правителството на ОФ в областта на здравеопазването намира израз в обявената на 17 септември 1944 г. програма. Важна роля за решаването на въпросите на общественото здравеопазване се възлага на новосъздаденото Министерство на народното здраве. За пръв път в историята на страната в нейния основен законодателен акт (първата Конституция на НРБ от 1947 г.) дългът на държавата и обществото за укрепване, възстановяване и опазване на здравето и трудоспособността на народа и правото на здраве като основно човешко право получават законодателна регламентация.

През 1950-1953 г. се осъществява обединението на болниците с амбулаторно-поликлиничните заведения и се въвежда участъковият метод като основа на организацията на лечебно-профилактичната помощ, започва развитието на диспансерната мрежа и на диспансеризацията в работата на лечебно-профилактичните заведения, създават се Държавната санитарна инспекция и санитарно-епидемиологичните станции. Разрастването и интензивното развитие на социалистическата здравна служба в българското село е една от неговите първи значителни социални придобивки.

През 1951 г. с Указ на Президиума на Народното събрание е въведена всеобща безплатна медицинска помощ.

Стратегическата задача на здравеопазването се формулира цялостно и комплексно по-късно в “Основни положения за усъвършенстване на системата на общественото обслужване в НРБ”, утвърдени от Държавния съвет, и от Програмата на Декемврийския (1972 г.) пленум на ЦК на партията за повишаване на жизненото равнище на народа.

„Основните положения“ поставят задачата да се изгради единна система на обществено обслужване, която да съответства на високите материални и духовни потребности на строителя на развитото индустриализиращо се общество. Декемврийският пленум конкретизира подобряването на медицинското обслужване чрез преодоляване на диспропорциите в материалната база на здравеопазването, чрез специални заведения за хронично болни и с рехабилитация на оздравяващите, чрез съвременна медицинска техника, повишаване на ефективността на лекарския труд, създаване на оптимален болнично-психологичен климат и комфорт в здравните заведения, усъвършенстване на безплатното снабдяване на болните с лекарства и постепенното преминаване към безплатни лекарства при домашно лечение.

Въз основа на тези документи Министерството на народното здраве очертава изходните позиции за постигането на поставените цели в условията на изграждането на развито съвременно здравеопазване.

Първата позиция се състои в реализацията на правилото „лекарят активно да търси своя пациент“, в организирането на по-широка обществена и индивидуална профилактика, на ранна и ефективна диагностика и лечение на предклиничните състояния. Втората позиция е изучаването и съобразяването с онези тенденции на демографското развитие и на здравното състояние на населението, които водят до намаляване на раждаемостта, до стареенето на населението и съответно до увеличаването на относителния дял на хроничните и дегенеративните заболявания. Третата позиция е вписването на здравеопазването и на медицинската наука в бурното развитие на научно-техническия прогрес. Четвъртата е максималното съобразяване с изискванията, които предявява обществото, за изравняване на грижите и задълженията на здравеопазването към всички категории трудещи се и за оптимизиране на свободното време на хората. Петата позиция се състои в повишаването на ефективността на медицинското обслужване в съответствие със селищната мрежа, за да се премахне съществуващата неравномерност в разположението на здравните заведения.

Тези позиции образуват основата на подхода към проблемите и задачите по здравеопазването през 70-те години, който е осигурен с капитални вложения. Здравеопазването получава 290 000 000 лв., за да се започне изграждането на крупни обекти с републиканско значение, и 60 000 000 лв. за доставка на нова апаратура и съоръжения. Планирано е показателят за обезпеченост на 1000 жители с болнични и санаториални легла да се увеличи, местата в детските ясли да се удвоят от 33 215 до 63 000, осигуряването с лекарски длъжности да нарасне.

 

Детско влакче

Друго условие за повишаване на ефективността в здравното дело е обединяването на всички учебни и научни звена на МНЗ в единен мощен комплекс, за да се увеличат количествените и качествените възможности за подготовка на лекари, стоматолози и фармацевти, за научни медицински изследвания, за организационно-методична и консултативна помощ на здравната мрежа и за практическа лечебно-диагностична дейност на все по-високо равнище. С указ на Държавния съвет през юли 1972 г. е създадена Медицинската академия. Тя обединиява висшите медицински институти, Института за специализация и усъвършенстване на лекарите и научноизследователските институти в единен учебно-научен комплекс с нова структура от 4 медицински (София, Пловдив, Варна, Плевен), 1 фармацевтичен и 1 стоматологичен факултет, 8 центъра за наука и подготовка на кадри и 6 научноизследователски института.

Тези решения са оправдани, но някои мегаломански залитания и организационно неоправдани преструктурирания обективно затрудняват функционалните взаимодействия между специализираните звена.

Третото условие е премахването на частната медицинска практика, което се извършва от 1 октомври 1972 г. съгласно Указа на Държавния съвет за изменение на Указа за правата и професионалната работа на медико-санитарните работници.

Без възможности да конкурира съвременната социалистическа поликлиника със занаятчийските си методи, частната практика паразитира върху обществената здравна служба. Нейното окончателно премахване е една напълно назряла социална мярка, но не се съпровожда със съответно диференцирано заплащане на лекарите според извършената дейност и нейното качество.

Четвъртото условие е критичният анализ на системата на здравеопазването, извършен от голям брой учени и специалисти през 1971-1972 г. Той полага основата за изработването на концепция за развитието на здравеопазването в НРБ, 4 основни програми за нейното осъществяване (по амбулаторно-поликлиничната помощ, по болничната помощ, за развитието на профилактиката и хигиенно-епидемиологичното дело и за внедряването на научно-техническия прогрес в здравеопазването) и 17 специализирани програми за перспективно решаване на основни проблеми на заболеваемостта и здравното обслужване на населението.

През октомври 1973 г. е преодоляна една съществена пречка в развитието на здравеопазната система – разпокъсаността в здравното законодателство и наличието на множество нормативни актове. Народното събрание приема първия единен закон за народното здраве. Отразил резултатите от неколкогодишен труд на медици, юристи, социолози и други специалисти, законът се превръща в солидна юридическа база за по-нататъшното усъвършенстване на здравеопазването. От декември 1972 г. се създава Висш медицински съвет като компетентен консултативен орган по всички генерални въпроси на здравната политика на страната. В него участват най-видните български медици – учени и изтъкнати специалисти от практиката, и общественици.

Петото условие за повишаване на ефективността е широкото внедряване на нови методи и форми на здравеопазна дейност. Без тях не е възможно да се решава задачата за борба със сърдечносъдовите заболявания, злополуките и травмите, злокачествените новообразувания, вирусните заболявания и други болести на века. В това направление са направени важни стъпки. България става инициатор на проведеното във Варна през 1973 г. координационно експертно съвещание на министерствата на здравеопазването на страните от социалистическата общност за обединяване на усилията в производството на медицинска техника по линията на СИВ. Така се слага солидно начало за разширяването на дела на здравеопазването в социалистическата икономическа интеграция.

Макар и обвързано с нея, българското здравеопазване се развива с по-ускорени темпове и с по-бързо подобряващи се здравно-демографски показатели от Съветския съюз, Полша, Румъния и Унгария.

Шестото условие е пълноценното използване на силата на субективния фактор, на чувството за отговорност и на високата професионална компетентност на медицинските кадри. С правителствено решение от 1972 г. се определя, че трудът на лекаря е труд, който създава съвременния човек и лежи в основата на развитието на обществото. Тази висока оценка поставя на преден план потребността от по-високи нравствено-етични качества у лекаря, който да съчетава професионалната си подготовка с ярки нравствени добродетели. Това налага Висшият медицински съвет да обсъди и да приеме „Морален кодекс на лекаря“ (януари 1973 г.), в който са синтезирани основните професионални изисквания и са формулирани етичните норми на лекаря в съвременното общество. Към министерството, Медицинската академия и в окръзите са създадени обществени комисии по морала, медицинската етика и професионалната отговорност на медицинските работници със задача нито една ярка положителна проява на човечност в професията да не остане незабелязана, неоценена, непоощрена и неизползвана като възпитателно средство, а проявите на грубост, бездушие, професионална немарливост и некомпетентност да бъдат разкривани и санкционирани. Утвърждават се следователно нови средства за подобряване на взаимоотношението лекар-болен, за премахване на проявите на бездушие в здравните заведения, за създаване в тях на положителен психологичен климат, за формиране на нов съвременен облик на медицинския кадър. Тези средства са важни съставки на стратегията за възпитателната работа сред медицинските работници, чиито цели могат да бъдат постигнати с широки и настъпателни мерки в няколко основни направления – решително подобряване на нравствената подготовка на учащите се във висшите и средни медицински училища, издигане на ролята на преподаването по психология на болния и на здравия човек, включително чрез практически занимания, професионален подбор на тези, които се посвещават на медицинската професия, контрол и всекидневна оценка на поведението на здравния работник.

В изпълнение решенията на правителството от 1971 г. започват да се очертават новите области в здравеопазната дейност. В хигиенно-епидемиологичното дело важно значение придобиват укрепването на организацията на службите, за да се подобри санитарно-хигиенното състояние на селищата, да се внедрят норми за пределно допустими концентрации на вредни вещества и за оценка на замърсяването на водите, въздуха и почвата. Въвеждат се и автоматизирани системи за епидемиологична информация, управление на имунизациите, микробиологичен контрол на храните и водите.

В областта на лечебно-профилактичната помощ основно значение придобива намаляването на броя на обслужваното население от един участъков терапевт до 3250 души и от един участъков педиатър до 1080 деца до 15-годишна възраст. Единният лекарски участък укрепва като основна единица на амбулаторно-поликлиничната организация, като осигурява единни медицински грижи за цялото население на дадена територия. Организира се бригадното поликлинично обслужване с широк свободен достъп до специалистите, подобрява се бързата и неотложната медицинска помощ, енергично се ликвидира изолираността на работническата здравна служба от общата здравна мрежа и се интегрират маломощните и неефективни работнически здравни звена с болниците и поликлиниките. Утвърждават се подвижните форми на медицинско обслужване в осигуряването на малките селища и при по-тясното свързване на специалистите от районните болници със селските здравни служби.

Успешно се организира ранната диагностика на заболяванията чрез масов скрининг. Разширяването на обхвата на профилактични прегледи за откриване на злокачествени новообразувания, хронични и дегенеративни заболявания в начален, предклиничен стадий и сполучливата работа на създадените за тази цел отделения при някои окръжни болници разкриват поле за работа в една от най-перспективните области на здравеопазната дейност.

В болничната помощ се поставя начало на преориентацията към по-съвършена организация на лечение. Тя е основана на концентрацията на легловия фонд, на борбата с „незаконната“ смърт чрез съвременни реанимационни служби, на отделения за интензивна терапия и за възвръщане към живота на хора, които могат да бъдат спасени със съвременните средства на медицината, на повишаването на равнището на лечебно-диагностичната дейност и грижите за болните в стационарите чрез разкриване на отделения за хронично болни. Създаването на оптимален болнично-психологичен климат и комфорт е комплексен и изключително сложен проблем, който изисква редица материални, финансови, организационни и кадрови предпоставки. Тази задача се очертава като една от основните.

В такава светлина трябва да се разглежда и санаторно-курортното обслужване. Прехвърлянето към Министерството на народното здраве през 1973 г. на повече от 5000 санаториални легла, принадлежащи на други ведомства и институции, увеличава значително възможностите на санаторно-курортната мрежа. На преден план обаче ясно се откроява потребността от разширяване на безплатното санаториалното лечение.

Голяма част от силите и средствата на здравеопазването се концентрират в две основни направления – опазване и стимулиране, чрез научно обосновани медико-социални мерки, на основната функция на жената – майчинството, и опазване и укрепване на здравето на подрастващото поколение като основа на жизнеността на нацията. Грижата за здравето на девойката и жената, за запазване на всяка бременност и брак с повече деца е сериозен обществен проблем, който налага да се повиши отговорността на всички звена на здравната мрежа за цялостна и ефективна диспансеризация на бременните, за борба срещу безплодието и аборта, за осигуряване здравето на девойката и на трудещата се жена, за решително подобряване на стационарната помощ на бременните, родилките, новородените и кърмачетата Увеличението на темповете на развитие на яслената мрежа идва като реален израз на потребностите от броя на децата в яслена възраст (до 3 г.).

 

През 1989 г. България:8 820 000 жители

Подобряването на грижите за подрастващото поколение е свързано главно с ускореното развитие на детските заведения и с подобряването на цялостните грижи за настанените в тях деца. Намаляването на детската смъртност в условията на непрекъснатото подобряване на жизненото равнище на българското семейство прераства предимно в медицински проблем, чието разрешаване изисква пълен обхват на децата и на подрастващото поколение с висококвалифицирани и системни диспансерни грижи. Поставянето в центъра на вниманието на педиатричната мрежа на специфичните за детските колективи проблеми, свързани с учебната натовареност и почивката, с храненето, с характерните за възрастта увреждания на нервната система, опорно-двигателния апарат, сетивните органи и сърдечно-съдовата система, с физическото укрепване, образува още една област на здравеопазната дейност. Тя допринася съществено за подобряване на здравето на населението, чиято най-ранима част са децата.

 

„И да не удряш в кантара, лельо!“

През социалистическия период българското здравеопазване завоюва значителен международен авторитет, който се дължи на големите успехи, постигнати в опазването и в подобряването на здравето на народа. НР България стои в челните редици на страните с най-добри здравни показатели. Ако за първите 40 години на ХХ в. средната продължителност на живота в България се повишава с около 10 години, за първите три десетилетия след Девети тя се увеличава с 20 години и се изравнява с тази на някои напреднали страни. Подобряването на здравните показатели, ограничаването на разпространението на редица заболявания, високото равнище на медицинските грижи, които проникват във всяко селище, са ярък атестат за силата на общественото здравно дело. В началото на 70-те години българското здравеопазване служи за пример на редица страни в Азия, Африка и Латинска Америка, които отхвърлят колониалното иго и вървят по пътя на национален и социален прогрес.

 

Здравето – достъпно за всеки!

Международният авторитет на българското здравеопазване се демонстрира ярко от факта, че стотици български медицински работници участват в изграждането на здравното дело на други страни, получават признанието на правителствата и благодарността на народите за висококвалифицираната си всеотдайна работа. Стотици чуждестранни студенти следват у нас в Медицинската академия.

Българските учени медици са желани участници на международните научни конгреси, конференции, симпозиуми и други прояви, на които демонстрират своята висока ерудиция и компетентност по сложните проблеми на съвременната медицина.

Българските лекарства, ваксини и серуми намират разпространение в повече от 70 страни и са известни и на медиците, и на страдащите хора по света.

България е активен член в Световната здравна организация (СЗО), в чиято експертна и учебна дейност пълноценно участва. Така общественото здравеопазване в България може да се измерва и оценява и по приноса, който то влага в световния здравен прогрес. Специална експертна група начело с директора на Европейското бюро на СЗО посещава през 1988 г. България, за да изучи и приложи модела й във всички страни, тръгнали по пътя на самостоятелно социално-икономическо развитие.

В условията на изграждането на социалистическото общество неизмеримо нарастват защитните функции на здравеопазването като решаващ фактор на здравното благополучие, дълголетието и трудоспособността на народа.

Постигането на високо равнище на здраве обаче е сложна многосъставна задача, чието разрешаване изисква да се преследва реализацията на четири главни цели, намиращи се в тясна връзка и последователност помежду си. Те са разширеното възпроизводство на населението и на работната сила и укрепването на здравето на основните контингенти на нацията, овладяването на най-масовите и честите процеси в патологията на населението и ограничаването на нетрудоспособността, оптималното задоволяване на потребностите от здравно обслужване на обществото, колектива и индивида и усъвършенстването на здравеопазването в съответствие със социалния напредък на страната и научно-техническия прогрес.

По развитие на здравните мрежа и ресурси, България поддържа за периода 1947-1989 г. такива темпове, които я поставят на едно от първите места сред напредналите страни. През 1947 г. осигуреността с болнични легла е 1 легло на хиляда души население, със санаториални – 0,3 легла на хиляда, с лекари – 5 на 10 хиляди, със стоматолози 1 на 10 хиляди. За 45 г. по тези показатели България изпреварва Австрия, Чехия, Франция, Швеция и други страни. Осигуреноста с болнични легла сега достига 54 на 10 хиляди, със санаториални – 5,4 на 10 хиляди, с лекари – 34 на 10 хиляди и със стоматолози – 7,4 на 10 хиляди. И по показателите за демографското състояние в таблиците за международните сравнения България е на достойно място.

Изградени са крупни здравни и лечебни заведения: окръжни болници в Ловеч, Плевен, В. Търново, Бургас, Варна, Кърджали, Смолян и Крумовград, София, Михайловград (Монтана), Видин, Благоевград, Ст. Загора и районни болници в Лом, Омуртаг, Казанлък, Ботевград, Каварна, Балчик и другаде. Едни от тях се изграждат изцяло, други са пристроявани и разширявани. Наред с тези болници са изградени 26 модерни поликлиники в София и общо 47 в страната. Модерна материална складова база е създадена и за профилактичните заведения (ХЕИ) в Института по хигиена в София, Института по хигиена във Варна и повече от 10 складови бази в страната. Големите от тях в София, Варна и другаде са съоръжени с модерна лабораторна техника за следене и контрол на параметрите на почвата, въздуха и водата. Някои от тези центрове нямат равностойни не само в съседните страни, но и в редица богати европейски държави.

От изложеното до тук е видно, че политическа сила, която се бори за власт или влияние, ще отстъпи позициите си сред обществото, ако не заложи на общочовешките ценности и на първо място – на здравеопазването.

Здравето не е всичко, но без здраве всичко друго губи своя смисъл.

Advertisements

2 responses to “Разграбената България, здравето

  1. За здравеопазването и образованието в НРБ можем само да мечтаем. Тези мечти няма да се сбъднат . Който подписа договор за разбиването им, даде ход на най-ужасяващият геноцид в/у българското население откак съществува България! Този вреден биоинвентар би трябвало да е унищожен отдавна заедно с всичкия му генетичен материал!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s