Разграбената България, Спортът

Социализъм БГ 45Спортът

През 1987 г. президентът на Международния олимпийски комитет (МОК) Хуан Антонио Самаранч заяви в София: “Пътувам много … И където и да съм, не пропускам случая да разкажа за чудото, за феномена български спорт …” Тези думи, които представляват една висока и безапелационна оценка, се потвърждават не само от забележителни по своята организация международни прояви на олимпийското движение, намирали място в България, а преди всичко – от изключителните успехи на спортистите й. След ХХІV летни олимпийски игри в Сеул през 1988 г., на които българският спорт достига най-високия си връх, равносметката от 16 участия на страната в празниците на “петте кръга” изглежда по следния начин – 48 олимпийски титли и 151 медала. Към 1989 г. шампионите от световни и европейски първенства по олимпийски спортове надхвърлят 60 души, някои от които – двукратни и трикратни носители на титлата.

Това е и косвената равносметка за благородните усилия на много дейци и съюзи, положени от Освобождението насам. Началото датира от правителството на Ст. Стамболов през 1894 г., когато министърът на просвещението Г. Живков поканва на работа в България швейцарски преподаватели по гимнастика. Те създават и първите спортни организации, най-популярните от които са Българският колоездачен съюз и Съюзът на българските гимнастически сдружества “Юнак”, чиито членове са между 15 и 32. От 1924 г. една трета структура започва да играе по-активна роля – това е Българската национална спортна федерация (БНСФ). Тя ръководи футбола, леката атлетика, волейбола, баскетбола, пинг-понга, бокса, борбата, тежката атлетика, плуването и фехтовката. Периодът е беден на високи постижения, но е характерен със стремежа на всички спортни деятели и на самите спортисти да се присъединяват към олимпийското движение и да вземат участие в олимпийски, световни, европейски и балкански състезания. Стремежът да се достигнат тези равнища е най-ясно изразен в учредяването на Българския олимпийски комитет (БОК) още през 1923 г., който подпомага подготовката на участниците в игрите през 1924 г. (Париж), 1928 г. (Амстердам), 1936 г. (Берлин) и в зимните през 1936 г. (Гармиш Партенкирхен).

Промените в спорта след Девети септември се легализират законодателно. След закона за физическото възпитание и спорта от 1931 г. и правилника за приложението му от 1933 г. през 1945 г. е приет Закон за медицински надзор над физическата култура и спорта, а през 1947 г. – Закон за физическата култура и спорта. Въз основа на този документ ръководството на цялата спортна дейност в страната се поема от Върховния комитет за физическа култура и спорт (ВКФС), спортното училище е преустроено във Висш институт за физкултура и спорт, създава се и централен научноизследователски институт. От 1949 г. започват да възникват в общата структура на мрежата на Върховния комитет и т. нар. Доброволни спортни организации (ДСО). Преустройството фактически завършва с окрупняването на физкултурното движение чрез новоучредения Български съюз за физическа култура и спорт (БСФС) през 1958 г., който съгласно устава си обхваща всички възрастови групи и социални слоеве в единна, масова, обществена и самодейна организация. БСФС обединява доброволните спортни организации, но не и създадените и същестуващите редом с него Български туристически съюз (БТС), Организацията за съдействие на отбраната (ОСО), Съюза на българските автомобилисти (СБА) и Българския народен ловно-рибарски съюз (БНЛРС).

Тези рамки бързо започват да се изпълват с жизненост, плод на ентусиазма и вдъхновението. От 1948 г. се разгръщат действия по въвеждането на т. нар. комплекс “Готов за труд и отбрана” (ГТО), програмно насочен към физическото развитие на младежта и към укрепването на здравословното състояние на нацията. От 1952 г. влиза в сила Единната републиканска спортна класификация за стимулиране на майсторството, съчетана с правилника за награждаването на изтъкнатите спортисти и деятели с медали и звания. Ненчо Христов побеждава в Юбилейния десети “Пробег на мира” от Берлин през Прага до Варшава през 1957 г. и донася триумфа на българското колоездене, отборите по борба влизат в първата световна тройка, възвръщат енергийната си активност старите големи дружества и клубове “Славия” (1913 г.) и “Левски” (1914 г.), учредяват се нови като ЦСКА (1948 г.).

Успоредно с началните успехи още през 50-те години масовизирането на спорта се превръща в непрекъснат спортен живот, кипящ от кросове, щафети, преплувания, ски-бягания и най-вече – от подготовката и провеждането на редовните спартакиади. Те са седем до 1989 г., но обхващат значителни периоди от десетилетията след Девети, защото се осъществяват от низовите звена на физическата култура по предприятия, села, училища и квартални клубове през общинските и окръжните състезания до републиканското в София, най-често съчетано с фестивални празненства с участието на големите български творци, спортисти, учени. В манифестациите на красота и младост, на духовност и жизненост на нацията са привличани обикновено над 1 000 000 души, но този брой е далеч надхвърлен със състезатели от всички възрасти в общонационалните прояви, обикновено пролетни и есенни кросове, в Деня на физкултурника и в Националния физкултурен комплекс на спортния многобой “Родина”, заменил ГТО и създаден на основата на тестове по лека атлетика, плуване и гимнастика. През 1989 г. носителите на значката “Родина” са над 1 300 000 души.

Другото лице на масовия спорт и на високото майсторство е строителството на бази и съоръжения – в София на Девети има само една зала за спортни игри на бул. “Сливница”. През 1961 г. е построена зала “Универсиада”, заради Световните студентски игри в София, последват я зала “Фестивална”, зимният стадион “Дружба” и Зимният дворец на спорта. През 1963 г. е открита зала “Балкан” в Ботевград. Изграждането на важни спортни обекти става първостепенна задача през втората половина на 60-те години. Тогава се построява високопланинската база “Белмекен”, официално открита през 1968 г. с дозавършена хотелска част през 1985 г., допринесла за успехите на българските спортисти на олимпийски, световни и европейски състезания. Дворецът на спорта във Варна е друг голям строеж с несъмнен принос за постиженията и на майсторско, и на масово спортно ранище. Това съоръжение, реконструирано и официално открито през 1985 г., днес е гордост на града и на българското специализирано строителство. По-късно и Пловдив се сдобива с база за един от най-престижните спортове – Гребния канал, оборудван с всички архитектурно-инженерни и технически новости. В началото на това предпоследно десетилетие в страната започва масово изграждане на зали и салони, на плувни басейни и на центрове за зимни спортове (в Рила, Витоша и Пампорово), както и движение, което без правителствено планиране да възстановява и модернизира леката спортна база. Към 1990 г. България вече разполага с по 4,88 кв.м открита и 0,13 кв.м покрита спортна площ на глава на населението. Сравненията с други страни могат да предизвикат само законна гордост.

Тази видима, силно представителна страна на българския спорт косвено подсказва, че неговото развитие е подчинено на една обмислена стратегия, която не би била възможна както без обществените организации, така и без държавните интитуции. И за едните, и за другите има предостатъчно място в живота и напредъка на физкултурните сдружения. Проблемът се състои в мярката, с която държавният орган – до каква степен и с какви средства – да се намесва в дейността на гражданско-обществените формации за доброволна изява на полето на спорта. Опитът с несполучилия Комитет за младежта и спорта през 1968-1979 г. показва, че ако официалната институция, натоварена с ръководство на процесите в тази област, възпира активността на носителите на общественото начало или дублира действията му, държавното менторство се превръща в непреодолимо препятствие.

Каквато и да е стратегията, тя във всички случаи е обвързана с финансовите си източници. След 60-те години бюджетът на Централния съвет на БСФС се формира както от държавната субсидия, така и от постъпленията от тотото, създадено тогава с девиза “Българският спортен тотализатор – за спортни цели”. В съотношението 47% държавни срещу 53% тото средства се появява обаче и важно допълнително финансиране в твърда валута, която постъпва от изградените с помощта на български специалисти тотализатори в Сингапур, Малайзия и Судан. Финансирането е насочено към детско-юношеския и ученическия спорт, към масовите физкултурни прояви, спортните училища и интернатите и, разбира се, целево към подготовката на националните отбори и отделните таланти.

Главна позиция в стратегията заема понятието основни спортове, в което се включват леката атлетика, плуването и гимнастиката. Те са подбрани съобразно научноизследователските резултати в областта на здравеопазването със стремеж всеки млад човек да се научи да плува и да упражнява някоя от лекоатлетическите или гимнастическите дисциплини. Борбата, този традиционен национален спорт, получава следващото място в изработената ранглиста, а след нея -– масовизирането на футбола, баскетбола, волейбола и хандбала. На отделен ред са поставени зимните сопртове, от една страна, извънредно полезни за млади и стари, но от друга – изключително предпочитани в напредналите държави, от които България очевидно изостава.

Схемата изглежда елементарна, но само на пръв поглед, понеже тя е разработена като съчетание между детско-юношеския спорт и системата за високо спортно майстроство. През 1972 г. структурата на детско-юношеския спорт е регламентирана за спортните секции в училищата и пионерските домове, в детските спортни школи за начална подготовка, в специализираните школи и училища, в интернатите и в националните детски и юношески отбори. Съчетаването на тази подготовка със спортното майсторство се планира на четири нива.

Първото обхваща обучение в обща двигателна култура и в обща физическа подготовка, което предвижда и участието на децата в състезания по подвижни игри, в комбинирани щафети и в спортни прояви по опростени правила. Второто ниво е предвидено за подбора на участници в началната спортна подготовка с пределна възраст за обучение 14 години. Те изучават техниката на няколко дисциплини или на отделен спорт, тренират няколко пъти седмично и при добра работа на треньора се ориентират към предпочитанията си за състезателни изяви. Третото ниво е определено за спортната специализация и за усъвършенстването й с пределна възраст за обучение 19 години. През 1989 г. в звената на това ниво, в специализираните спортни школи са обхванати 46 884 юноши и девойки, но техният брой е по-голям заради учащите се в интернати и полуинтернати, в отборите на физкултурните дружества и в спортните училища. След 1967 г. спортните училища (СУ) се оказват оптималната форма за общо образование и за специализирана подготовка на подрастващите спортисти. В края на 80-те години функционират 36 СУ с над 17 000 ученици и т.нар. СУ “Олимпийски надежди”. Това са целодневни интернати с общо над 6000 ученици.

Ключовото ниво е четвъртото. То е отредено на спортното майсторство в отделни звена, армейски и студентски школи, както и в националните юношески отбори с възраст над 18 години. Това ниво, последно за детско-юношеския спорт, е и първото на системата за олимпийска подготовка. Селекцията е направена, най-подходящите са подбрани, те са бъдещите участници в центровете за високо майсторство, които са четири категории – екстрена, І, ІІ и ІІІ към всяко дружество.

На върха на пирамидата са националните мъжки и женски отбори, включително юношеските и девическите. Те работят с индивидуални планове и под ръководството на федерациите. На това последно ниво цялата система придобива завършен характер на строго централизирана постройка с утвърден ред и пълна дисциплина. Към края на 1986 г. в системата работят 4000 треньори, които обучават 80 000 души. През 1986 г. са утвърдени 7986 първоразрядници, 1059 кандидат-майстори на спорта и 491 майстори на спорта. Медалистите от европейски и световни първенства и от олимпийските игри през 70-те и 80-те години са възпитаници на специализираните спортни школи, на училищата или на други звена от единната система за детско-юношески спорт и високо спортно майсторство. Най-доброто доказателство за ефективността й са имената на Стефка Костадинова, Христо Марков, Таньо Киряков, Весела Лечева, Ваня Гешева, Таня Богомилова, Нураир Нурикян, Валентин Йорданов, Илияна Раева, Мария Петрова, Стоян Делчев, Христо Стоичков, Емил Костадинов, Петър Попангелов – едни от ненадминатите български шампиони на планетата, на олимпийските игри, на Европа и на Балканите, медалисти и призьори.

Резултатите вече са приели формата на славна летопис. След двукратната шампионска титла на Боян Радев през 1964 и 1968 г. и след световната през 1966 г. България окончателно завоюва мястото си в световния елит по борба. Родината на легендарния Дан Колов става домакин на 14-ото европейско първенство по свободна борба (1969 г.) и на световното първенство по свободна и класическа борба (1971 г.), а неговите наследници и приемници спечелват до олимпиадата в Сидни през 2000 г.  178 медала в свободния стил, 123 – в класическия, а от световни първенства – 108 в свободния и 98 в класическия стил.

Лидерството на българските щангисти започва през 1974 г. на световното първенство в Манила, на което те завоюват първото място, като преди това са взели три шампионски титли на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г. Отборът е отново пръв през 1979 г. във Варна, на 38-ото европейско първенство. През 1982 г. Янко Русев спечелва пак във Варна, Световната купа, през същата година в Сао Паулу, Бразилия, юношите стават първенци с триумфалните 8 златни и 2 сребърни медала, през 1984 г. Наим Сюлейманов става пръв с десет рекорда, а всички купи отиват в български ръце. В Швеция през 1985 г. българите отново са ненадминати с 6 златни и 3 бронзови медала, на следващото световно, в София, проведено през 1986 г. – със 7 златни и 2 сребърни медала. Двигателят на тези успехи е Старшията (българският му прякор) и Папата на щангите (световният), неподражаемият Иван Абаджиев, учен, психолог, педагог, от Бога дарен да прави шампиони. Обругаван и хвален, той стои недостижим в уменията и знанията си, признати с най-високите държавни награди преди Десети ноември и с титлата Доктор хонорис кауза на Националната спортна академия, връчена му през 1999 г.

След свръхтежките идва славата за грациите, “чедата” на неуморната и талантлива треньорка Жулиета Шишманова, дух и мотор на федерацията, нещастно загинала в самолетна катастрофа през 1977 г. Трикратната световна шампионка Мария Гигова (Варна 1969 г., Хавана 1971 г. и Ротердам 1973 г.) повежда плеяда от победителки – индивидуални и в ансамбъла, сред които продължава и днес да блести Нешка Робева, съчетала в дарованието си спортиста, треньора и балетния постановчик. Венецът на творчеството на Н. Робева си остава световното първенство в Страсбург през 1983 г., когато под нейно ръководство Диляна Георгиева печели абсолютната шампионска титла, а останалите гимнастички – общо 7 златни, 2 сребърни и 7 бронзови медала. Но и това не е най-големият успех, защото през 1985 г. във Валядолид, Испания, Бианка Панова също печели абсолютната титла, ансамбълът – шампионската, а целият екип – 8 златни, 1 сребърен и 3 бронзови медала. През 1983 г. в Белград и през 1986 г. в Токио мярката за съвършенство се казва Лили Игнатова, носителката на световната купа. Тези и други имена изпълват благодарствените страници на историята на българската художествена гимнастика, в които е стаена и надеждата, че периодът на настоящата криза ще премине и българската школа ще се върне на първото място на почетната стълбичка.

Леката атлетика също е радост и болка. Тя започва на празни стадиони, въпреки че България е сред водещите страни на Балканските игри още след 1930 г. Стадионите започват да се пълнят едва в хода на изграждането на големи спортни съоръжения и преди всичко – на Националния стадион “Васил Левски”, където от 1954 г. се провеждат лекоатлетическите състезания под шефството на в. “Народна младеж”. Нарастващият интерес е подклаждан от великолепни постижения. Още през 1969 г. Михаил Желев донася първата шампионска титла за България на европейското първенство в дисциплина 3000 м с препятствия. Последват го други първенци и медалисти, докато през 1986 г. българската лека атлетика достига връх на европейското първенство в Щутгарт, Германия. България печели осем медала – три златни на Стефка Костадинова, Йорданка Донкова и Христо Марков, три сребърни на Анелия Нунева, Цветанка Христова и Светла Исаева, един бронзов на Гинка Загорчева. “Летящата чародейка” Стефка Костадинова повежда отбора на Второто световно първенство през 1987 г. в Рим, където тя поставя ненадминатия и досега световен рекорд на скок на височина от 209 см. Христо Марков и Гинка Загорчева се завръщат със златни медали, Цветанка Христова – с бронз. България заема четвърто място в света по неофициалното класиране.

Този преглед на може да бъде изчерпателен, нито пък да представи равнопоставено всички видове спорт, които през периода 1944-1989 г. се проявяват на приливи и заглъхват на отливи. В плуването, въпреки добрата материална база и някои частични успехи, България не може да се доближи до водещите страни и в Източна, и в Западна Европа, камо ли до американците и австралийците, макар че Таня Богомилова става олимпийска шампионка. Спортната гимнастика е със значително по-висок рейтинг и безспорни постижения на световни и европейски първенства, подплатени със златни медали. Най-известен тук е Стоян Делчев. Впечатляващо и изненадващо бързо е развитето на гребането и особено на кану-каяка като коронна дисциплина на български спортисти и спортистки, победители и призьори на световни и европейски състезания. Запомнящ се е успехът на Светла Оцетова и Здравка Йорданова, които стават олимпийски шампионки. Боксът и спортната стрелба донасят много радост, далеч повече и далеч по-често от други дисциплини, особено зимните спортове, в които една-две “птички” пролет не правят. Напоследък, слава богу, успехите на женския биатлон заставят организатори на световни и олимпийски състезания да вдигат българското знаме под звуците на българския химн.

И най-сетне – колективните спортове, които единствено могат да изправят на крака трибуните. И във волейбола, и в баскетбола клубни и национални мъжки и женски отбори и на двете поколения забележителни майстори между 1944 и 1989 г. нареждат България сред фаворитите. Впрочем, макар и не постоянно, това място страната запазва и в началото на ХХІ в. Опияняващото чувство идва, разбира се, от футбола, който след неколкократни участия в световни първенства и в олимпийски игри омагьоса и българите, свидетели на победоносното възкачване на националния отбор от едно изключително талантливо поколение спортисти до “четвъртите в света” през 1994 г. в САЩ.

БСФС и неговото ръководство, както и многобройните му съмишленици и симпатизанти, с пълно основание схващат физическата култура и спорта като области за провеждането на обществено и творческо възпитание в духа на олимпийските идеали. От друга страна, възприет е и принципът, че спортът стимулира укрепването на ценностната система, но под въздействието на образци за подражание. При такива постановки ЦС на БСФС провежда ежегоден конкурс за художествени произведения на спортна тема, сключва договори с творческите съюзи, със средства за масова информация, със Софийския университет. Прекратяването на състезателната дейност на прославени спортисти е отбелязвано тържествено, техните имена се вписват в историята на българския спорт, тяхното поведение – в галерията от водещи примери. Движението “Спорт, етика, мъжество”, победителите в което получават купи за феърплей, се изпълва със съдържание от такива примери за достойнство при надмощие и при слабост.

БСФС задвижва и един голям механизъм за организиране, координиране и разпространение на резултатите от научни изследвания. През 50-те и 60-те години тези изследвания са плод на практическата работа на изтъкнати треньори и специалисти, но от 1972 г. тази активност се съсредоточава в Единния център за наука и подготовка на кадри по физическа култура. Най-ползотворни обаче са 80-те години. През 1981 г. се създава Център за научно-приложна дейност в спорта, който мобилизира голям потенциал за теоретични и приложни разработки не само по административен път, но и чрез конкурси. Българските успехи са признати от други страни, които участват в Европейската конференция “Спорт и наука” в София през октомври 1989 г.

Всичко това формира цялостен процес на укрепване на физическата култура и спорта в България, международно уважаван и високо ценен както на олимпийско равнище в системата на Международния олимпийски комитет, чиито пожизнени членове в продължение на десетилетия са ген. Владимир Стойчев и проф. Иван Славков, така и на равнището на световните федерации по отделните видове спорт, дълги години председател на Международната федерация по акробатика е Стоил Сотиров. Спортът е “езикът, който всички разбират”, и затова той е най-големият враг на Студената война и неин краен победител. В това отношение България има изключителен влог, защото въпреки честите административно-командни намеси, характерни за тоталитарната държава, до 1989 г. тя е неизменно в първата десетка на спортните нации в Европа.

Много малко човешки идеи са устояли на времето, без да загубят нищо от първоначалния си блясък и значение, както е устоял Олимпийският идеал. Българските земи са свързани с Олимпийското движение не само заради близостта си до местата на древните Олимпийски игри. Съвсем в началото, през 1896 г. България заедно с още 13 други страни участва в учредяването на Първите игри на модерното време. Българският олимпийски комитет, един от най-старите в Европа, е създаден на 30.ІІІ.1923 г. Той пренася през десетилетията ценностите, формулирани и свято пазени от учредителите – демократизъм, отвореност към света, търсене на предизвикателства. И онзи дух на свобода, който не оставя шанс на политическата конюнктурност да превземе олимпизма. В своята история БОК поставя спорта в услуга на хармоничното развитие на личността при зачитане на човешкото достойнство, свързва спорта с общата култура на човека. Във всички свои инициативи е ръководен от дълбокото убеждение, че олимпизмът може да осигури хармонията между спорт, образование, възпитание и изкуство, както и това, че съвременният олимпизъм е неделима част от модерния спорт.

След събитията през 1944 г. обществено-политическият живот в България се променя. В някои области – коренно. Промените засягат и българския спорт. БОК преустановява дейността си, без да е изчерпал възможностите си. Имотите и ценностите му са предадени на Централния спортен съвет (ЦСС). Прекъсва се една традиция, която във времето вече е намерила мястото си с характерната дейност по подготовката и участието на българските спортисти на Олимпийски игри (Париж, 1924 г., Амстердам, 1928 г., Берлин и Гармиш Партенкирхен, 1936 г.).

На 24.ХІ.1951 г. БОК е възстановен и е вписан в регистъра на сдруженията и фондациите.

В Устава на БОК в раздел I  “Цел и задачи”, чл. 1, е записано: “БОК е единствената организация в страната, която има право да записва за участие в Олимпийските игри.” БОК е организацията, която стои в основата на участието на българските спортисти на Олимпийски игри. Приносът на България в олимпийското движение е разнолик, но безспорно едни от най-ярките му дири оставят българските спортисти, които печелят олимпийски отличия.

Игрите на XV Олимпиада в Хелзинки през 1952 г., само година след като БОК възобновява дейността си, са важен момент в олимпийската ни история. Боксьорът Борис Георгиев извоюва първия олимпийски медал за страната ни – бронзов. През 1987 г. той е удостоен от големия реформатор на МОК президента Х. А. Самаранч с ордена на МОК. Георги Костадинов е първият български олимпийски шампион по бокс в Мюнхен, 1972 г. До 1989 г. неговият пример следват Петър Лесов (Москва’80), Ивайло Маринов (Сеул’88)

Първият олимпийски шампион на България е състезателят по борба свободен стил Никола Станчев. Още с дебюта си на Олимпийски игри в далечния австралийски град Мелбърн 1956 г. той “отваря” златната българска сметка в традиционно силният ни спорт, какъвто е борбата. Олимпийски шампиони в свободния стил са: Еньо Вълчев и Продан Гарджев (Токио’64), Хасан Исаев (Монреал’76), Валентин Райчев и Исмаил Абилов (Москва’80). Олимпийски шампиони в класическия стил са: Димитър Добрев (Рим’60), Боян Радев (Токио’64 и Мексико’68), Петър Киров (Мексико’68 и Мюнхен’72), Георги Мърков (Мюнхен’72), Георги Райков (Москва’80), Атанас Комшев (Сеул’88).

Успехите на България във вдигането на тежести са свързани основно с името на големия български треньор Иван Абаджиев, Олимпийският турнир в Мюнхен’72 определя трима българи за олимпийски шампиони – Нураир Нурикян, Йордан Биков и Андон Николов. Йордан Митков покорява олимпийския връх в Монреал през 1976 г. Янко Русев и Асен Златев са шампиони от Москва’80, Севдалин Маринов е първи в Сеул’88.

Първи златен медал в леката атлетика за България печели Иванка Христова в Монреал’76 в дисциплината тласкане на гюлле. Йорданка Донкова е олимпийски медалист от Сеул’88. Там първи е и Христо Марков в тройния скок. Той е единственият български спортист, олимпийски шампион и треньор на олимпийска шампионка (Тереза Маринова). Те двамата печелят олимпийските си отличия на 24 септември – интересна шега на Фортуна – богинята на съдбата…

В кану-каяка освен Ваня Гешева – с пълен комплект медали, Любомир Любенов (едноместно кану) е олимпийски шампион и сребърен медалист от Москва през 1980 г. Най-успешни за академичното гребане са Игрите на XX Олимпиада в Монреал през 1976 г. Първи олимпийски призьори стават Здравка Йорданова и Светла Оцетова (двойка скул) и Сийка Келбечева и Стоянка Груйчева (двойка без кормчия).

Стрелецът Таньо Киряков е първият български спортист, който реално има възможност да стане трикратен олимпийски шампион. Първата си титла печели на Игрите в Сеул’88, повтаря успеха си 12 години по-късно в Сидни – 2000.

Гимнастиката е дебютният олимпийски спорт на България на Първите модерни Олимпийски игри в Атина през 1896 г. в лицето на швейцарският учител по гимнастика Шарл Шампо, който се състезава за България. Стоян Делчев е първият олимпийски шампион на българската гимнастика. В Москва той печели златен медал на висилка и бронзов медал в многобоя. В Сеул’88 Любомир Герасков е олимпийски шампион на кон с гривни, а Диана Дудева печели бронзов олимпийски медал на земя.

Отново в Сеул България вече има и своята златна медалистка в плуването. Таня Богомилова печели състезанието на 100 м бруст, а Антоанета Френкева е втора на 100 м бруст и трета на 200 м бруст. До днес все още нито един български състезател по плуване не е достигнал класирането на двете великолепни състезателки.

Българските волейболисти и баскетболисти (жени и мъже) досега не са изкачили спортния Олимп, но имат няколко отлични постижения. Женският национален отбор по баскетбол е трети на игрите в Монреал’76 при дебюта на женския баскетбол на Олимпийски игри. На игрите в Москва’80 печели сребърните олимпийски медали. Волейболистките ни завоюват бронзовите олимпийски медали в Москва’80.

Първият олимпийски медал за България в зимните спортове е извоюван от Иван Лебанов, който заема трето място в дисциплината ски бягане на 30 км в Лейк Плесид (САЩ) през 1980 г. Рекордьор по участие в ЗОИ е най-добрият ни скиор-алпиец  Петър Попангелов – 1976, 1980, 1984 и 1988 г. Той донася и първите точки за българските скиори, като се класира шести на слаломите в Лейк Плесид’80 и Сараево’84.

България винаги се е гордяла, че е една от 14-те страни, учредителки на модерните олимпийски игри в Атина през 1896 г. В историята на Олимпийските игри своето място заемат и българските спортисти, които с високите си постижения имат значителен принос в развитието на спорта и Олимпийското движение. 262-ма българи извоюваха общо 200 медала – 49 златни, 83 сребърни и 68 бронзови медала.

След Игрите в Мелбърн през 1956 г., обстановката на глобална студена война в света е изцяло несъвместима с основните олимпийски принципи за равенство, без оглед на политически и верски убеждения. Въпреки това БОК поема инициативата и организира редица крупни прояви на Олимпийското движение в България. Най-значителните са:

– 53-ата сесия на МОК в София (1957 г.)

– X Олимпийски конгрес във Варна (1973 г.)

– 74-ата сесия на МОК във Варна (1973 г.)

– IX Генерална асамблея на ЕНОК в София (1978 г.)

– XVII Генерална асамблея на ЕНОК (1987 г.)

53-та сесия на МОК се провежда от 23 до 28.IX.1957 г., тя е първата сесия на МОК, състояла се в социалистическа страна след Втората световна война. По това време президент на МОК е американецът Ейвъри Бръндедж. Правителството на САЩ възразява срещу домакинството на България, но за негова чест той се противопоставя на подобно вмешателство. Заявява, че ще се откаже от председателското място в МОК, ако бъде заставен да действа в противовес на основните олимпийски принципи. В София пристигат 46 члена на МОК, а заедно с представителите на медиите и техническите лица гостите за сесията са 60 човека. Съвещанията протичат в заседателната зала на хотел “Балкан” (сега “Шератон”), където са настанени членовете на МОК. Стават оживени дискусии по олимпийската програма –  вместо ограничаването й, в нея се включват волейболът и стрелбата с лък, не се приемат предложенията за елиминиране на колективните спортове от олимпийската програма. Приемането на волейбола в олимпийското семейство става след настойчиви постъпки преди и по време на сесията в София. В благодарствено писмо до председателя на БОК тогавашния секретар на ФИВБ Леонар пише: “Ние си спомняме плана, който изработихме преди две години, план, изпълнен точка по точка, довел до решението волейболът да бъде включен в олимпийската програма. Ето че влязохте в историята на един спорт, за развитието на който допринесохте много.”

На сесията членът на МОК за СССР К. Андрианов предлага жените да имат право на участие в спортовете, включени в олимпийската програма. Подкрепят го редица членове на комитета, сред които и ген. Владимир Стойчев. Прави се и опит за премахване от олимпийската програма на единия от двата стила в борбата. Благодарение на активното застъпничество на К. Андрианов и ген. Владимир Стойчев се стига до гласуване, без да се приеме отрицателно решение. По-нататъшното развитие на този спорт в света показа колко несъстоятелни са подобни опити.

Инициативата на БОК да възроди затъналите в 43-годишна забрава олимпийски конгреси заслужава особено възхищение. След 1936 г. олимпийските конгреси не само че са били пренебрегвани, а донякъде са и умишлено избягвани. Нагласата на тогавъшното ръководство на МОК е да предотврати политическите сблъсъци, които са налице след Втората световна война и рязкото деление на ценностите между Изтока и Запада. В олимпийската общност се вливат нови страни от различни континенти. Отговорността на МОК, МСФ и на НОК се засилва, международното олимпийско движение се превръща във важен социален фактор. Избраният през 1972 г. президент на МОК лорд Майкъл Киланин започва реформаторска дейност, която цели да изтръгне най-голямата неправителствена организация от състоянието на несигурност, от собствените й вътрешни противоречия, за да може да даде отпор срещу опитите за политическа намеса. При тази ситуация възстановяването на олимпийските конгреси става необходимост.

Конгресът във Варна е свикан в съответствие с решението на 67-ата сесия на МОК през 1968 г. В дневния му ред са включени три теми под общото заглавие “Олимпийското движение и неговото бъдеще”:

1. Съвременното олимпийско движение и перспективи за бъдещото му развитие.

2. Сътрудничество между МОК, МСФ и НОК.

3. Олимпийските игри и перспективи за бъдещото им развитие.

По всяка една от тях конгресът излиза със заключения.

Регламентът на конгреса е приет по проект, изработен по инициатива на БОК. Провежда се от 28 септември до 4 октомври 1973 г. под девиза “Спортът за един мирен свят”, предложен от БОК и приет от МОК. Във Варна пристигат 60 от общо 74 на МОК, 66 представители на МСФ от 26 федерации и 83 делегати от 131 национални олимпийски комитети. Лична покана за участие получават и изявени лица и 10 олимпийски шампиона. Присъстват и над 100 представители на средствата за масова информация. Организацията на конгреса е перфектна. Изработен е подробен план по минути не само за заседанията в конгресната зала, но и отделно за сесията на МОК, за отделните съвещания на НОК и МСФ. Предвидена е богата културна програма, провеждат се международни турнири по лека атлетика и тенис.

X Олимпийски конгрес полага началото на утвърждаването на олимпийските конгреси като върховни и най-представителни форуми на олимпийското движение в наши дни, които се провеждат на всеки 8 години. Вземат се  и редица важни решения: тристранната комисия да се запази като постоянен орган на МОК; да се избират жени в състава на МОК; възприема се нов подход за избиране на членове на МОК; “посланици” на МОК стават НОК; МОК се отказва от тезата за неизменяемост на 75-членния си състав, като избира четирима нови членове; слага се край на политическата дискриминация спрямо Куба. На конгреса за първи път се поставя въпросът за мястото на жените в Олимпийското движение и участието им в ръководните структури. Дотогава няма нито една жена – член на МОК! Остро е поставен въпросът за лъжливия аматьоризъм в спорта от Томас Келер, председател на МСФ по гребане. Въпросите за аполитичния характер на спорта и олимпийското движение, за ненамесата на държавата в работата на НОК също предизвикват оживени дебати. След конгреса във Варна за първи път МОК, МСФ и НОК започват да работят заедно по въпросите на спорта и олимпийското движение. За положените усилия за възстановяването изобщо на олимпийските конгреси и особено за отличното организиране на X конгрес във Варна през 1973 г. БОК е удостоен от МОК с олимпийската купа за 1974 г. Заслугата на БОК е, че чрез конгреса отвори очите на света за България.

На 74-та сесия във Варна (5-7.X.1973 г.) непосредствено след конгреса, лорд Киланин изразява общото чувство на благодарност към ген. Стойчев и към БОК за отличната организация.

IX Генерална асамблея на ЕНОК е едно от най-важните събития в спортния живот на Европа през 1978 г. Решението за нейното свикване на 17-18.06.1978 г. в София се взема в Истанбул въз основа на представената от БОК кандидатура. В Асамблеята участват 64 делегати от 30 НОК. Девизът й е: “За европейско спортно сътрудничество”. Този олимпийски форум се определя като принос в процеса на международното разведряване чрез спортните контакти в съответствие с принципите на Заключителния акт от Европейското съвещание за сигурност и сътрудничество в Хелзинки.

XVII Генерална асамблея на ЕНОК се провежда в София на 8 и 9.X.1987 г. Това е първата асамблея на ЕНОК с пълно участие на всички НОК от Европа (34). В проблемите, които се разглеждат, доминират управленските. Избира се нов председател – Томас Келер от Австрия, дългогодишен президент на МФ по гребане. Обсъжда се проект за нов устав, позициите на Европа относно домакинството на олимпийски игри. По времето на деловото си посещение в София за асамблеята, президентът на МОК Хуан Антонио Самаранч е обявен за почетен доктор по право на СУ “Св. Климент Охридски”. На тържеството присъстват членове на МОК, на БОК и председатели на МСФ. В своя отговор президентът на МОК отбелязва: “…Благодаря за високото отличие от името на организацията, която ръководя. Особено значение придавам на факта, че званието ми е присъдено от един от най-авторитетните университети на Европа…”

БОК винаги отделя особено внимание на подготовката и участието на своите представители във всички международни съвещания, асамблеи, конгреси, дискусии и други форуми на олимпийските спортни организации. В основната линия, която те винаги са спазвали, е за укрепване на международното спортно сътрудничеството чрез издигане ролята и значението на НОК. Принизената роля и значение на срещите на ИК на МОК с НОК през 50-те и 60-те години се отбелязва от представителите на БОК. Признанието за тази активност на БОК е утвърждаването на един негов представител (Н. Лекарска) за председател на временната комисия по проучването на олимпийската програма и участието на двама представители в други две комисии – Тр. Мартински в комисията по политическа и расова дискриминация и проф. д-р Др. Матеев – по олимпийските конгреси.

БОК, ЦС на БСФС, Българските спортни федерации проявяват изключителна активност за категоричното отхвърляне на политическото грубо вмешателство на бившия президент на САЩ Дж. Картър и неговата администрация в олимпийското движение през 1979 и 1980 г. БОК реагира с декларация в печата, в която излага своето принципно становище, като отбелязва, че Игрите са не само състезания на високо равнище на световния елит, но и забележително събитие в живота на цялата планета. По повод на XXII игри в Москва президентът на МОК Х. А. Самаранч отбелязва: “Международното олимпийско движение оцеля, печели в света все по-голям авторитет. Това е преди всичко заслуга на успешното организиране на Игрите.”

В духа на целите си, БОК чрез различни форми подбужда нов интерес към олимпийските спортове. През 1955 г. е учредена първата преходна купа на БОК по лека атлетика, за която спорят 300 състезатели. Купи се учредяват в още няколко спорта – купа “Алеко” (1959 г.), свързана със ските, в модерния петобой, конния спорт, хандбала.

В отделен ред трябва да се изтъкнат заслугите на българските представители в МОК. Дванадесет години след Първия олимпийски конгрес в Париж (1894 г.) в състава на МОК от 1906 г. до днес (с едно прекъсване от 1944 г. до 1952 г.) винаги има български представител. Димитър Цоков, дипломат от кариерата, остава в историята като първия българин в списъците на МОК в продължение на 6 години – от 1906 г. до 1912 г., още преди да бъдат положени основите на БОК (1923 г.). Д-р Димитър Станчов, който е член на МОК от 1913 г. до 1929 г. работи усърдно за създаването на БОК, обяснява главната цел на такъв вид организации, дава препоръки за персоналния му състав. Именно по време на неговия мандат в МОК се обявява тържественото учредяване на БОК на 30.ІІІ.1923 г. Стефан Чапрашиков представлява МОК в България от 1929 г. до 1944 г. Крупен индустриалец, износител на тютюн за Германия, пълномощен министър във Виена и в Москва, той утвърждава авторитета на страната ни в международните олимпийски среди. Благодарение на него преди игрите в Берлин през 1936 г. БОК получава голямо дарение, с което успява да покрие част от разходите по подготовката и участието на българските състезатели там. Самият той е дарител на БОК.

Основна роля във възстановяването на БОК през 1951 г. играе третият член на МОК за България, ген. Владимир Стойчев. Участник на игрите в Париж през 1924 г. и Амстердам 1928 г. като състезател по конен спорт, от 1930 г. военен аташе в Париж и Лондон, 1945–1946 г. шеф на дипломатическата мисия на България във Вашингтон, в Осло през 1952 г. е избран за член на МОК. Той е най-дългогодишният член на МОК за България – от 1952 г. до 1987 г., когато се оттегля от двата комитета поради напредналата си възраст. Оценявайки високо личният принос на генерала, МОК го избира за член на ИК на МОК за периода 1956–1960 г.

От 1987 г. до днес Иван Славков представлява България в МОК.

Още през първите години след възобновяване на дейността си, БОК отделя важно място на научноизследователската и научноприложна дейност. Изгражда се специална научна комисия и през 1964 г. се подема инициатива, която дори и днес е актуална. По идея на проф. д-р Драгомир Матеев, БОК предлага на МОК организирато на “научна олимпиада”, за да се обмени опит по научните въпроси, за да се свърже олимпийското движение и с науката така, както е свързано с изкуството. БОК поставя отново този въпрос на X Олимпийски конгрес във Варна, като препоръчва да се предприемат необходимите стъпки от страна на МОК за намирането на съответните организационни форми по развитието на спортната наука. В периода до X Олимпийски конгрес (1973 г.) най-значителен дял заемат публикациите върху такива проблеми на олимпийското движение като “Наложителни реформи в олимпийското движение”, “Олимпийската идея на изпитание”, “За по-тесни връзки между МОК и НОК” и т.н.

Дейността на БОК след конгреса във Варна е ориентирана към стимулиране на фундаментални търсения и творчески постижения на българската олимпийска мисъл. Съвместно с ЦС на БСФС през 1975 г. е организирана научна конференция на тема: “Олимпийското движение и неговата социална роля в съвременното общество”. През 1979 г. е организирана II национална научно-теоретическа конференция. През 1987 г. в София се провежда научно-теоретичната конференция “Пиер дьо Кубертен и съвременното олимпийско движение”, която преминава на много високо научно равнище, с участието на изтъкнати учени-изследователи на делото на Кубертен от цял свят. Встъпителното си слово председателят на БОК подчертава: “…БОК се е стремял да популяризира и да прилага в практическата си дейност хуманните принципи и идеи, които Кубертен ни остави, и които най-пълно днес се доближават до изискванията на нашето време за разбирателство и мир между народите, да спортуват всички, за здравето и хармоничното развитие на човешката личност…”

Важно място заема отпечатването на документални източници по основни въпроси на олимпийското движение. Със съдействието на ЦС на БСФС БОК командирова свои сътрудници в Лозана, а след това, през 1970 г. се  издава на български и френски език документален сборник “Регламенти на Олимпийските конгреси, проведени от 1894 до 1930 г.“ През 1971 г. БОК издава безценният за всички, “които непосредствено в ежедневната си дейност боравят с олимпийски въпроси”, “Олимпийски сборник”, чийто автор и съставител е Николай Георгиев, секретар по това време на БОК. След Варненския конгрес БОК издава всички документи в серия от осем книжки, озаглавени “Документи на X Oлимпийски конгрес – Варна’73 г.” На основните проблеми, разисквани от X конгрес, е посветен сборникът от студии “Проблеми на Олимпийското движение”. Сборникът е издаден през 1975 г. на руски и английски език, с което се дава възможност основни становища на БОК да станат достояние на олимпийските среди в чужбина.

През 1979 г. излиза нов сборник от студии, които разглеждат актуални проблеми на олимпийското движение и който по същество допълва първия сборник. Въпросите на физическото възпитание и спорта в дейността на ЮНЕСКО, както и сътрудничеството между ЮНЕСКО и олимпийските организации, са отразени в отделно издание на БОК. Плодотворна за БОК е 1979 г. Също през нея излиза труда на Никола Попов “Олимпизъм, общество, личност”. В рецензията си за книгата проф. Райко Петров пише: “Книгата е фундаментално философско изследване на теорията и практиката на олимпизма в съвременното общество”.

БОК издава и популярна литература. От игрите в Рим през 1960 г. периодично излизат т. нар. тим-гидове, които се публикуват преди всяка Олимпиада. В тях БОК представя участниците по спортове и делегациите с акредитирани ръководители. Предназначени са за обща информация и за журналистите. Интерес предизвикват и двете издания на БОК с автор Надежда Лекарска. Първото – “Есета и студии по олимпийски проблеми”, излиза през 1975 г. и е посветено на историческия конгрес във Варна. Второто – “Студии и есета по олимпийски проблеми”, излиза през 1981 г. и отразява подробно развитието на различни олимпийски проблеми от 1973 до 1981 г. т.е. между X и XI Олимпийски конгреси. Този труд е един от малкото в световната практика, свързан с анализ на становищата на участниците и в двата конгреса. За историята на олимпийското движение у нас, както и за това то да получи мощен тласък в популяризирането си сред повече хора, е двутомното издание “Духовното наследство на Пиер дьо Кубертен”. Първият том излиза през 1983 г., а вторият – през 1985 г. Съставители и редактори са Ангел Солаков и Николай Георгиев.

От периодичните издания особено място заема Бюлетинът на БОК (за и от чужбина). Този за чужбина започва да излиза от 1953 г. на френски и английски език, а Бюлетинът за информация от чужбина – през 1952 г., т.е. веднага след възобновяването на дейността си БОК започва да информира света за себе си и да се информира за света. Заслугата през две десетилетия за това е на Надежда Лекарска. Изданията с материали от научните сесии на Националната олимпийска академия (НОА) се появяват за първи път през 1983 г. Изнесените лекции от най-изтъкнатите научни работници и спортни деятели по олимпийски проблеми се систематизират в сборници. До 1990 г. излизат три такива издания, след което издаването им е преустановено. От 1951 г. БОК започва да изгражда своя библиотечен фонд. Особено плодотворен е периодът от 1960 до 1985 г. Днес библиотечният фонд на БОК наброява хиляди заглавия. През 1965 г. се поставя началото на специализираната филателна колекция на БОК, част от която се намира във фонда на Олимпийския музей в Лозана.

БОК гледа на спорта не само като на възможност за изява на физическите, но и на духовните сили на човека. Затова обръща специално внимание на музейните експозиции и изложби, свързани с олимпийското движение и участието на България в Олимпийските игри. На 17.X.1975 г. в Музея на спорта се открива експозиция в четири раздела: олимпийска литература, филателия, нумизматика и фалеристика. Изложбата предизвиква голям интерес и е посетена от хиляди поддръжници на олимпизма. Последвана е от втора, посветена на зимните спортове в България и участието ни на ЗОИ в Инсбрук през 1976 г. Съвместно с Комитета за култура, Съюза на българските художници, ЦС на БСФС, Столичния народен съвет и Съюза на българските автомобилисти, БОК става организатор на една от най-големите прояви в културния живот на България през 1986 г. – Първата общохудожествена изложба “Спорт, олимпизъм, изкуство”. Идеята е такъв род изложби да се организират на всеки три години, но това за съжаление остава само идея. Открита е на 18.IX.1986 г. в галерията на ул. “Шипка” No 6. В нея участват най-изявените български творци – живописци, скулптури, графици, карикатуристи. Впоследствие много спортни организации и институции правят откупки и по този начин изкуството става неизменен спътник на българските спортисти и спортни деятели.

В Устава на БОК, т. 1, е записано, че той има за цел да допринася за хармоничното развитие и естетическото възпитание на човешката личност, като се ръководи от основните принципи и идеали, прокламирани от Олимпийската харта. Тази цел намира своята реализация в многобройната и обширна дейност на БОК. Своеобразна форма за продължаване на добрите традиции в разпространението на олимпизма е създадената към БОК с решение на пленума от 17.V.1983 г. Национална олимпийска школа, която провежда първата си сесия от 5 до 8 юли 1983 г. в Несебър. Основатели и участници във водната база на ВИФ “Г. Димитров” (днес НСА “В. Левски) са Иван Славков – председател на БОК, Ангел Солаков – зам.-председател, Надежда Лекарска – доктор хонорис кауза на НСА, Наталия Петрова – първи председател на Академията.

Идеята за създаване на НОА се ражда след няколкогодишно активно участие в сесиите на създадената през 1961 г. МОА (Международна Олимпийска Академия) на преподаватели и студенти от ВИФ “Г. Димитров”. Постепенно Академията става трибуна за навременни и полезни дискусии по различни проблеми на олимпизма, както и за работата в дискусионните клубове с учители, студенти и олимпийски клубове.

От януари 1984 г. НОА насочва дейността си и към пропагандиране на олимпийската идея и сред учениците. Съвместно с Министерството на образованието и просветата е обсъдена програма за съревнование по феърплей, определено от МОА. Основната цел на този експеримент е внедряването на хуманните принципи на олимпизма в учебния процес по физическо възпитание и знанията на олимпийска тематика на учениците. За периода от създаването й през 1983 г. до 1989 г. целта на Олимпийската академия е възпитателната работа. Основните задачи на Академията са:

1. Изучаване, анализиране и разработка на теоретичните основи на олимпизма.

2. Пропагандиране на олимпийските идеи и принципи сред децата, младежта, спортните среди и широката общественост.

3. Подготовка на кандидати за участие в сесиите на МОА.

4. Подготовка на бъдещи деятели на спортното и олимпийското движение в страната.

Всяка година Академията организира сесии в началото на юни край Несебър. Те се провеждат по подобие на сесиите на МОА – включват лекции, дискусии по групи, културна и спортна програма, олимпийски шампиони споделят своите преживявания от Олимпийските игри. Сесиите на НОА са синтезиран израз на целите и задачите на Академията, с ценностите на които израстват много възпитаници на ВИФ “Г. Димитров” (сега НСА “В. Левски”). НОА с основание може да се разглежда като център за интелектуално развитие на младите хора. Олимпийското възпитание, в името на което те работят, е насочено преди всичко към същността на човешката личност, към нейната “хубост и доброта”, съгласно старогръцката формула.

Кандидатурите на България за домакин на Зимни олимпийски игри са издигнати съответно на 16.ІV.1985 г. и на 10.ІV.1987 г. Мотото и на двете кандидатури е еднакво: “Планина в града и град в планината”. За Игрите през 1992 г. София загуби само с два гласа от Албервил (Франция). През октомври 1986 г. малшансът бе участието на Франция с два града – за зимните и за летните игри, и заради това, че за първи път е променен реда на избиране – първо за летните, а после за зимните игри. Летните игри тогава не печели кандидатът от Франция и се дава реабилитация на страната с домакинство за зимните игри.

Вторият опит на София за игрите през 1994 г. също пропада. На 13.ІХ.1988 г. в Сеул с 16 гласа повече е избран норвежкият курорт Лилехамер. Тогава негативна роля изиграва вътрешната опозиция срещу идеята на БОК. Създават се природозащитни организации, според които Витоша ще бъде изсечена заради новите писти. МОК е засипан с протести заради уникалната растителност на Витоша. Това са две загуби, заради които София можеше да изглежда по друг начин. Сега се решава за третата кандидатура за 2014 г. Атаката срещу председателя на БОК и член на МОК Иван Славков от лятото на 2004 г. е насочена към осуетяване и този път на избора на София.

Олимпийският огън три пъти преминава през България. Страната ни става съпричастна още при първото историческо пренасяне на огъня за Олимпийските игри в Берлин през юли 1936 г.

Тридесет и шест години по-късно България за втори път посреща Олимпийския огън. Тя е една от осемте страни, включени в маршрута на щафетата с огъня по пътя му към Мюнхен’72. Шествието влиза от Турция през Капитан Андреево на 9 август, преминава през 9 български града и достига до Румъния през Дунав мост при Русе четири дни по-късно. Първият български състезател, поел щафетата от турските спортисти е Борис Харалампиев, известен български атлет-маратонец, участник на игрите в Берлин през 1936 г. На румънските спортисти огънят е предаден от Борис Георгиев – първият българин, носител на олимпийски медал от игрите в Хелзинки’32. В щафетата са включени колоездачи, конници и мотоциклетисти. На територията на България тя изминава 729 км.

За игрите в Москва през 1980 г. подготовката по преминаването на огъня започва две години по-рано. На 25 юни 1980 г. през граничния пункт Кулата огънят вече е в България. За 7 дни изминава 918 км, пренесен от 801 факлоносци и 1602 асистент-бегачи, колоездачи, конници и лодка по р. Дунав. Първият български състезател, поел огъня на гръцко-българската граница, е двукратният олимпийски шампион по борба Боян Радев. На румънските спортисти огънят е предаден от Иванка Христова – първата българска лекоатлетка, олимпийска шампионка от игрите в Монреал 1976 г.

Заради огромният ентусиазъм сред всички българи е организиран и втори допълнителен лъч, който започва от старите български столици Плиска и Преслав, достига до третата българска средновековна столица Велико Търново, където се среща с основната щафета. Внушителен кортеж от коли и придружители съпътстват щафетата от граница до граница. Радиото и телевизията почти денонощно предават щафетата с Олимпийския огън. Събитието се превръща в извор на вдъхновение и почит към идеалите на олимпизма.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s