Показанията на една ятачка пред Народния съд

Ятаци погребение Леваневски sdsТрогателен и простичък разказ на баба Кула Маринова Найденова пред Ботевградския народен съд след 1944 г.
Кула Маринова загубва мъжа, сина и дъщеря си, изгарят къщата й, тя случайно остава жива, за да се превърне в обвинител на фашистките мъчители-убийци на мъжа и децата й:

„Веднъж момчето ми Найден слезна в село, и кметът го срещнал и му казал да съобщи на баща си да отиде в общината. Найден Петров беше кмет и той после пак беше заръчал на момчето ми да отиде баща му в общината, а баща му отговорил: „Няма да отида в общината, за добро не ме викат“. Аз му казах да отиде, да не стане по-лошо, но той не отиде. На другия ден отидохме на кошарата си, за да пластим сено всички, и към обяд Марин и момчето отидоха на другата ливада по-надолу да косят. Дойдоха Димитър Кйоса и двама агенти, а ние ядяхме попара с момичето си. Димитър Кйоса дойде при нас и рече: „Како Куле, викат бай Марин да се яви в общината, нека дойде, за да не стане по-лошо“. Аз го поканих да ядем и да не се разправя, а в това време дойдоха останалите трима: Илия Димитров Караджов, Георги Вутов от село Типченица и един друг полицай, когото после убиха. Те ми рекоха: „Казвай къде е Марин“, и ме сплашиха, но аз не казах. Момичето ми стана и отиде към баща си, а Георги ме удари с пушката си по главата, и аз изревах, а той ми се скара, защо съм изпратила момичето си. Полицаите отидоха към Марин и го намериха, доведоха го. Марин ми рече тогава на мен: „Не бой се, няма нищо лошо да стане“. В това време дойдоха четири партизани от Търновско и заградиха полицаите и ги задържаха, като Георги Вутов, стражаря, успя да избяга, като ни се закани.

Вечерта останах сама и понеже ме беше страх, отидох да спя на друга кошара до нашата, и подир малко дойде много войска, заедно с Нако Бандата, Миработо, Симеон Ташов и кмета Начо, който ме видя да плета в една черга и ми рече: „Стани и кажи къде са другите“. Миработо и Нако ме удариха по два пъти, и аз ревнах, а тогава ме удари и Симеон и ми рече: „Мълчи, мръснице, стига рева“. После ми поискаха тигана и масло, за да си приготвят вечеря. Аз им отговорих, че нямам масло, а Симеон ми рече: „Имаш за шумкарите да ги храниш, а за нас нямаш“. Нако Бандата беше окачил по дрехите си бомби и пушка и викаше: „Казвай къде са шумкарите“.

Аз поисках вода да пия, а Симеон рече: „Не давайте вода на тази мръсница“. Аз им се молих за водица пак. Вечерта преспаха и на другия ден почнаха да търсят наоколо, о нищо не намериха. После ме качиха на колата и отидохме дома. Вечерта всички спаха в колибата, а ние, жените, спахме вънка. Пръв Мирабо ме би. На колата двама войници ме държаха, а дома правиха обиск за оръжие, като изхвърлиха всичко и в одаята намериха една строшена пушка капсалийка. Дадоха ми пушката да я нося в ръце и ме откараха в общината, където стоят до вечерта.

На сутринта ми казаха, че ще ме откарат в Ботевград. Аз поисках да си взема хляб и черга, но кметът каза, че не може, и аз си кандисах. Сутринта викаха Илия Иванов Шопов, Ангел Христов и други, които освободиха, а нас тримата ни откараха.  В общината не ни биха, нито по пътя. Вързаха ни с едно голямо въже, като аз бях в средата, и ми викаха, че съм най-голямата мръсница и овисиха на врата ми едно парче хляб да го гледам, а полицаят Христо, от Скравена, ме заплашваше. Като пристигнахме в околийското управление Найден Маринов от с. Врачеш, и Марин Петров Мирков, от Ботевград, с пушките си почнаха да ни бият. На Илия и Ангел потече кръв, а после почнаха да ни бият, докато главата ми се покри с кръв. Поставиха Илия и Ангел в мазето, а мен ме накараха да си измия главата на чешмата, и Марин ми вдигна ризата и ме заголи, застъпи пръстите на ръцете ми и почна бой, та ми посини тялото, и счупиха костта на ръката ми, поляха ме с една кофа вода и после ме накараха да седна на цимента, след което пак започнаха да ме бият. Аз им поисках вода, но те не ми даваха и ми викаха, че аз съм виновна, че шумкарите са хванали полицая – техен колега, след което ме внесоха в мазата, като ме беха хванали за главата и краката, и ме оставиха.

Към 12 часа през нощта влезе агента Мино Дашков и ме би с бич по ръцете и краката, та лявата китка на ръката ми се разцъфте, а в това време Нако Бандата стоеше настрана. Те ме биеха и питаха, давала ли съм хляб и масло на шумкарите. Аз им казах, че не съм давала, а мъжът ми може да е давал. Мино Дашков ми оскуба косата от главата и ме оставиха под стълбите на камъните.

На другата нощ дойдоха пак и ми викаха: „Жива ли си, ма, мръснице?“ и ми казаха, че ще ме закопаят вечерта, а Найден Маринов ме би с дърво. Едно циганче докара в двора четири дъски, и те ме плашеха, че с тези дъски ще ме закопаят. Имаше един много добър полицай, когото не познавам, той ми викаше: „Не се бой, тази вечер тук ще спиш на дъските“ и е ме би.

По едно време през нощта към 12 часа дойде полицаят Георги Вутов, хвана ме за краката и ми рече, че ще ме убиват, като ме повлече навън. Аз изревах и полицаят, който ме защитаваше, му рече: „Махни жената“. А той му рече: „Ти ще мълчиш, че ще кажа на началника“. След това Георги ме наведе и ме би, и ме биха, докато им се доспа. Аз пищях колкото можах, а те ме вкараха в мазата, където ме държаха 20 дена, биха ме около 15 пъти. (Посочва белега на ръката си). Този белег ми е от бой, като ръката ми беше отекла много.

Най-после почнаха да искат да си дам показанията и ме заведоха пред Дамянов, който ми викаше: „Бабо Куне, кажи си истината, няма да те бием“. Аз му поисках вода, а той ми каза, че не може да ми даде, понеже съм бита и ако пия вода, ще умра.

После той ми донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молех да ми даде всичката вода от чашата, обаче той искаше да му призная всичко. Понеже не казах, Марин и Найден започнаха пак да ме бият и ме съблякоха по риза, като ми рекоха: „Сега ще те съблечем гола, за да те видим каква си хубавица“.

После ме съблякоха гола в мазето и почнаха да ме бият, като викаха: „Казвай, правали ли са шумкарите събрание в кошарата ви“, след което ме оставиха, а на сутринта, като се видях, целите ми дрехи бяха омазани с мърсотии, които не мога да кажа. Не можех от мръсотии да търпя и да понасям.

На сутринта ми показаха разни вещи и ме питаха познавам ли ги. Аз познах, че некои вещи бяха наши, обаче отказах. Аз помолих Дамянов да ми помогне, че ръката ми не е добре, а той като виде ръката ми рече: „Брей, много са те били, ужасно много, какво са правили“.

От там ме изпратиха в Дирекцията на полицията, където ме снимаха и три пъти биха, като престоях там 40 дена, а от там ме откараха в централния затвор, докато излезне делото, което ме оправда, а мъжът ми осъдиха на смърт чрез разстрелване, а момичето и момчето ми осъдиха по на 15 години затвор. Мъжът ми, момчето и момичето бяха в Балкана партизани, но ги предаде Тодор Петков Грозев. И полицията ги уби. Също виновни за смъртта им са още Тодор Величков и Цено Тодоров. Тодор Велчев рекъл на Петко Грозаевски: „Аз ще ти дам пари и ти ще храниш Марин“, и вземал 500 лева от околийския управител, та ги дал на Грозаевски. От св. Никола 1943 г. до юни 1944 г. бях в затвора.
– Аз когато си дойдох, мъжът и децата ми бяха убити. Чух от хората, че Тодор Велчев завел капитан Стоянов на местото „Скоков рът“, като огледали мястото, където ще направят засада на мъжа ми. Там са отсекли едно дърво за белег.

Научили го Цено Тодоров и Иван Белчовски да им занесе хляб и сирене, и да им каже къще ще ядат и да остави дърво, за да види капитан Стоянов. Тодор Грозевски занесъл хляба и сиренето. Моето момиче рекло: „Татко, тези хора добро не ни мислят с това сирене“. През това време, когато са яли, хвърлили бомба и убили баща им, а момичето викало, докато видело, че и момчето било убито, и се скрило в корените на едно дърво и после се самоубило, за да не го мъчат…“

Advertisements

One response to “Показанията на една ятачка пред Народния съд

  1. Накратко, тук се разказва за репресиите, на които е било подложено едно невинно семейство. Не мога да не се възмутя от ужасите и несправедливостите, за които чета.

    Но за да сме честни и УРАВНОВЕСЕНИ в историческия си преглед, съм принуден да повторя това, което написах и под една друга статия:
    worldtodaybg.com/2014/11/18/българският-фашизъм/

    Ужасни неща, дума няма. Как да спорим? И сигурно, всичко това наистина е вярно.

    Но тези неща не са лоши само по отношение на комунистите, когато някой тях ги бие и ги убива. Лоши са по отношение на ВСИЧКИ хора. И по отношение на хората, вярващи в Бога – християните, свещениците… И спрямо „буржоата“ и офицерите… И спрямо „кулаците“ (с по 20-30 декара земя!), и спрямо „буржоазната интелигенция“… Накратко – спрямо „класовия враг“, който в Русия, да речем, трябвало да бъде физически изтребен и спрямо който трябвало да бъде приложена диктатура. А пък диктатурата, тя без насилие не минава…

    Репресиите, насилието, терорът, издевателствата, убийствата – тези неща са ВИНАГИ ЛОШИ. Терорът си е винаги антихуманен, насилието е винаги неприемливо. Това е универсално правило. То важи във всички случаи и по отношение на всички хора – без значение кои са, какви са и за каква кауза се борят (или даже за нищо не се борят, а просто си живеят).

    Ако вие, комунистите, успеете някак си да си го набиете това в главите, може би ще успеете един ден. И тогава наистина ще ви пожелая успех. Защото когато трябва да се борите с „класовия враг“, за вас репресиите изведнъж стават най-нормалното и най-естественото нещо на света. Или поне стават някак си „оправдани“ и „неизбежни“.

    Материал за размисъл:
    perunica.ru/otveti/vinovat/3646-krasnyj-terror-v-rossii-1918-1923.html

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s