Конспирациите срещу Тодор Живков

Тодор Живков todor-jivkovИз архивите на Държавна сигурност

След смяната на съветския ръководител Никита Хрушчов на пленум на ЦК на КПСС (14 октомври 1964) надеждите на политическите противници на Т. Живков, че същото може и трябва да се направи и в България, стават реални- Най-голяма активност и организаторска дейност разгръща генерал-полковник Иван Бъчваров, по това време завеждащ отдел “Военноадминистративен” на ЦК на БКП. Той е безспорен авторитет в партията и в армията. Бивш политкомисар е на Осма въстаническа оперативна зона и командир на Габровско-Севлиевския партизански отряд по време на въоръжената антифашистка борба, началник на Генералния щаб (ГЩ) на БА от 1950 до 1960 г. и първи зам-министър на народната отбрана от 1960 до 1962 г. Освен това неговият отдел в ЦК координира дейността на Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, съда и прокуратурата, поради което ген. Бъчваров има големи възможности да въздейства върху техните ръководства. Мнозина са убедени, че на пленум на ЦК на БКП в края на декември 1964 г. Т. Живков ще бъде снет от поста първи секретар на ЦК на БКП. Но от новото ръководство в Москва не идва сигнал за това. И когато ген. Бъчваров след добре аргументирана критика на политиката и поведението на Т. Живков иска неговата оставка, пленумът не го подкрепя. Малка утеха е, че членовете на ЦК не подкрепят и предложената от Т. Живков негова оставка. Така опитът по нормален вътрешнополитически път за смяна на върха в БКП търпи неуспех. За “бунтовника” впоследствие е взето компромисно решение – Иван Бъчваров е освободен от длъжността си в апарата на ЦК на БКП и изпратен за посланик в ГДР. Той загива в началото на 1966 г. при самолетна катастрофа край Батислава.

Политическите противници на Т. Живков от средите на БКП вече са убедени, че не могат да го свалят от власт по законен път. Ето защо веднага след декемврийския пленум на ЦК на БКП (1964) една група хора, готови на всичко, за да отстранят Т. Живков и неговите протежета, започват подготовка да наложат промяна с военна сила. Основни фигури в нея са известни участници във въоръжената антифашистка борба – политкомисарят на Врачанския партизански отряд Иван Тодоров-Горуня и командирът на отрада Цоло Кръстев. И двамата се ползват с голям авторитет във Врачанския край и сред членовете на БКП. Горуня и бивш секретар на ОК на БКП – Враца, заместник-министър. Цоло Кръстев е член на ЦК, посланик на НРБ в Корейската народно-демократична република, а през 1965 г. – началник на отдел в МВнР с ранг на пълномощен министър.

Групата започва да се формира през октомври 1964 г. след снемането на Н. Хрушчов в СССР. Сред най-активните й участници са генерал Цвятко Анев, заместник-командир на Врачанския партизански отряд, тогава комендант на Софийския гарнизон, полковник Иван Велчев, командир на чета в същия отряд, началник на кабинета на министъра на отбраната Добри Джуров, генерал Мичо Ерменков, политзатворник, заместник-началник на Главно политическо управление на Народната армия, генерал Любен Динов, политзатворник, началник на Военно-научния отдел на ГЩ на БНА, Борис Темков, секретар на нелегален Районен комитет на БКП в София преди 9 септември 1944 г., журналист в Радио София и БТА, и Стоян Миланович, югославски партизанин, политически емигрант в България, служител на Централния кооперативен съюз.

А Държавна сигурност е възложена главната роля за неутрализирането на заговорниците. Данните за дейността на “горуневци” и преценките на техните намерения са извлечени от документите на следствието и на съда срещу участниците в заговора, както и от архивни източници. В разработката участва оперативна група от XIII отдел на Второ управление на ДС, на основата на която по-късно се създава Шести отдел.

Според мемоарите на Ангел Солаков, по това време ръководител на ДС и първи зам.-министър на вътрешните работи, началото на разкриването на заговора започва със сигнал от Русе. В него се сочи, че един офицер от Русе има връзка с група от София, която подготвя извършването на държавен преврат и арестуването на Т. Живков и членовете на Политбюро. Ген. Дико Диков, министър на вътрешните работи, и А. Солаков веднага посещават Т. Живков и го запознават със сигнала. Т. Живков ги посреща с голяма тревога. Той нарежда да бъде информиран всекидневно за изясняването на сигнала.

Горуня 03На 28 март 1965 г. министърът на вътрешните работи утвърждава план за агентурно-оперативни мероприятия по групова разработка “Дураци”. Нито в оперативните документи, нито в публикациите на “Групата на Горуня”, както е известна в политическата история на социалистическа България, няма обяснение кой и защо е дал този псевдоним на обектите. Известно е само, че това е русизъм, често използван от Т. Живков (бъл. – глупаци). Всъщност това наименование отразява официалното отношение на тогавашното висше ръководство към дейността на “горуневци”, неговия стремеж да омаловажи и изопачи мотивите и намеренията на съзаклятниците.

По указание на Т. Живков е създадена специална оперативна група за бързо и точно изясняване на целите, състава и връзките на заговорниците. Работата по разработката се ръководи от зам.министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов – една от най-мрачните фигури в ДС, но и един от най-преданите и доверени хора на Живков. Използва се целият арсенал от специални сили и средства и бързо стана ясно, че групата на Горуня не бива да се подценява. Първоначалните оперативни данни очертават три направления от участници, разпределени по териториален признак. Наивна е първоначалната идея на заговорниците да създадат паралелен ЦК на БКП за подмяна на живковистите. Осъзнали това, те бързо се отказват от нея и поемат по “утъпкания” път – създаването на конспиративна организация, която да подготви и извърши преврат в партията и държавата. Идеята е това да стане по време на пленум на ЦК на БКП. Конкретният план, разработен от ген. Анев и полк. Велчев, е обсъден и коригиран от Горуня и Цоло Кръстев.

Първоначално Горуня и ген. Анев са на мнение, че за да бъде сменено ръководството на партията, е достатъчно само да се подмени охраната на пленума. Според тя в състава на ЦК преобладават членове, които ще подкрепят предложението за смяна на Живков, тъй че е достатъчно комендантската рота на Софийския гарнизон под командването на ген. Анев да поеме охраната.

Впоследствие ръководството на заговора прави нова оценка на обстановката и решава в провеждането на акцията да вземе участие и охранителният батальон на Министерството на отбраната, който да блокира района около сградата на Партийния дом. Предвижда се пред състава на пленума да се яви група от офицери, които да огласят възвание, а след това да заставят членовете на ЦК на БКП да заменят Т. Живков и оглавяваното от него Политбюро с “достойни” хора. Полк. Иван Велчев и ген. Любен Динов подписват възванието, което щяло да бъде прочетено от Динов. За респект и демонстрация на сила те предлагат да се ангажират Софийската танкова бригада, Пети полк, Гвардейската дивизия и Щабът на Първа армия в София.

Според набелязания план танковата бригада трябвало да премине демонстративно по улиците на столицата и да заеме позиция срещу Партийния дом. Най-подходящо време за тази акция е събота следобед, когато учрежденията и предприятията не работят и верните на Живков военни ръководители по-трудно биха организирали отпор. В същия ден в Щаба на Първа армия за дежурен офицер ще бъде определен верен на групата военнослужещ, като по този начин чрез него ще се отдават необходимите заповеди до всички съединения и части. Предвижда се също чрез подп. Димитър Костов, служещ в Централния команден пункт на Военновъздушните сили, да бъдат блокирани всички летища и да се предотвратят излитания на бойни самолети. Силите на Софийското градско управление на МВР щели да бъдат използвани в подкрепа на армията чрез заместник-началника на милицията ген. Димитър Георгиев. Цялата тази подготовка е оформена в писмен план от полк. Иван Велчев и след цялостно обсъждане и приемане документът остава на съхранение в ген. Анев. Уточнили подробно своите намерения, ръководителите преминават към тяхното изпълнение.

Като член на ЦК на БКП Иван Тодоров-Горуня поема тежката задача да “обработва” свои колеги. Полк. Иван Велчев, в качеството си на началник на кабинета на министъра на отбраната, е в ежедневен контакт с много висши офицери и се стреми да печели техните симпатии. За кратък период от време той успява да привлече на страната на заговорниците още няколко старши офицери. Подобна дейност развиват и други членове на ръководното ядро. В резултат на това са агитирани служители на Министерството на външната търговия, няколко югославски и гръцки политемигранти и много членове на БКП, неодобряващи “априлската линия”. Броят на съмишлениците бързо се увеличава. Това “разводняване” довежда и до получаването на първите сигнали в Държавна сигурност за заговорниците.

Опитни конспиратори от нелегалния период на комунистическото движение, някои от участниците бързо разбират, че са под наблюдение. Това предизвиква прибързаните им действия, а и органите за сигурност форсират своя план. В края на краищата се стига до единствено възможния за онези условия резултат – групата е обезвредена.

На 5 април 1965 г. Горуня уведомява ген. Анев, че според него дейността им е разкрита, и двамата решават да преминат в нелегалност, като при възможност се прехвърлят в “прокитайски настроената” Румъния. Уговарят се да се срещнат вечерта на 10 април край с. Оходен, Врачанско. В случай че някой от тях не успее, определят си контролна среща на всяко следващо нечетно число в 22 часа до паметника на убитите антифашисти между селата Оходе и Борован. Районът им е познат още от партизанските години.

На 7 април, страхувайки се, че може веднага да бъде задържан, ген. Анев, без да дочака уговорения ден, се укрива в дома на своя близък Борис Коларские, намиащ се на Горнобански път в София. На 8 април той е открит и задържан. От него са иззети 2 пистолета с над 50 патрона.

Горуня 97Същата сутрин, около 4 часа, вече убеден, че предстои да бъде задържан, и, не можейки да понесе моралната покруса от “разобличаването” Горуня се самоубива в дома си. В стаята му е намерена саморъчно написана бележка със следния текст: “След като се подготви идейният разгром на партията, се започва физическата разправа с кадрите. Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм! Умирам, но не се предавам. 8.IV. 1965 г.”

На 12 април са арестувани активните участници в групата, предадени са на следствие, а след това и на съд. Девет от тях са осъдени от Военната колегия при Върховния съд на различни срокове затвор – от 8 до 15 години, а други 192 са наказани партийно и административно.

Прави впечатление, че въпреки сериозните намерения и относително големия брой на “горуневци” сама малцина от тях получават присъди. Основната част са наказани само по партийна и административна линия, не малко остават и “незабелязани”. За това Тодор Живков има сериозни основания. От една страна, той иска да покаже на Леонид Брежнев и на новите съветски ръководители, че може да контролира със законови, демократични и вътрешнопартийни средства всяка критика и съпротива срещу теорията и практиката на КПСС и СССР. А от друга, да скрие от обществеността в България, от членовете на БКП и от офицерския корпус истинския размер и истинските цели на заговорниците, да не подлага на съмнение правотата на “априлската линия” на партията, да демонстрира увереност и сила.

По поръчение на Живков е изготвен документ, в който се казва следното: “…български граждани, които се занимават с престъпна дейност от подобен вид, не бива да се изпускат от полезрението на органите на Държавна сигурност”. И веднага тази задача се определя като основно направление в работата на “Второ управление и останалите поделения на ДС”. Всъщност именно след това височайше указание, с решение на секретариата на ЦК на БКП в края на 1965 г., се създава самостоятелна структура – XIII отдел на Второ управление. През 1968 г. тази функции се поети от Шести отдел. На него първоначално е възложена и борбата срещу антидържавните и антипартийните прояви на чужди граждани (акцентът е върху китайци и албанци, югославяни и румънци). Но основната, макар и неафиширана, задача е наблюдението на хора от висшите ешелони на партийната и държавната власт, проявяващи несъгласие с линията на Тодор Живков.

Личният състав на новосъздадения Шести отдел е комплектован почти изцяло от служители, които са участвали в разкриването и обезвреждането на проявилите се дотогава антипартийни и антиживковистки групи. Пръв негов началник е полковник, впоследствие генерал-майор Боян Велинов.

След разгрома на “Групата на Горуня” противопоставянето срещу Живков намира израз главно в индивидуални прояви и по-рядко в дейност на групички от по няколко съмишленици, членове на БКП. През 1966 г. инж. Иван Маринов от София, след като дълго време търси средства и подходящи форми да изрази несъгласие с Тодор Живков, установява конспиративни връзки с Ндречи Риза и Бедри Хайри, служители на Албанското посолство (изгонени през 1968 г. от страната с обвинение за подривна дейност). В разговори с тях Маринов поема ангажимент да издирва и привлича лица, изключени от БКП, уволнени от армията и въобще комунисти, недоволни от партийното и държавно ръководство на страната. Целта отново е да се намерят сигурни хора, на които да се разчита при подходящ момент да подкрепят отстраняването на Живков. За да избегне провал и като отичат грешките на предишните заговори, Маринов не сформира група, а създава индивидуални конспиративни връзки със съмишлениците си.

Наред с подбора и вербовката на лица, недоволни от ръководството, той активно разпространява печатни пропагандни материали, повечето от които получава от Китайското и Албанското посолство. Но понеже по това време служителите на двете посолства вече внимателно са следени от оперативните служби, техните контакти с Маринов са разкрити бързо. За да не се предизвика “брожение” сред партийната членска маса и за да не се дава гласност на дейността на инж. Маринов и на неговите съмишленици, те не са съдени. Задържани са за кратко време и са наказани партийно и административно.

През 1967 г. служител от Албанското посолство установява контакт с Петър Петров от София. Отначало срещите били “случайни”, но след като се уверил, че Петров не споделя политиката на Живков, албанският представител заздравил връзките си с него. В разговори с Петров той го информирал, че в СССР и КПСС недоволството срещу политиката на Брежнев е много голямо, че са създадени “комитети за борба с ревизионизма”. В потвърждение на това предава на Петров “Програмно възвание”, подписано от “стари болшевики”, в което те призовават съмишлениците си от България и другите социалистически страни да се обявят срещу своите “ревизионистични” ръководства и да подкрепят линията на Китайската и на Албанската комунистическа партия. По-късно се изяснява, че този “документ” всъщност е съставен от албанските специални служби. Въодушевен от “възванието” и приемайки желаното за действително, Петров информира албанския разузнавач, че вече е създал група от съмишленици. Това твърдение било силно преувеличено, но той получава пълна подкрепа и указания за активизиране на пропагандната си дейност, включително и с разпространяването на прокитайски и проалбански печатни материали. Поради ранното й разкриване, дейността на Петров фактически не надхвърля рамките на индивидуалното недоволство и той е наказан партийно и адмниистративно.

Подобни са случаите и на осъдените през 1967 г. Йордан Николов и Георги Кръстев от София, членове на БКП, които установяват и поддържат конспиративни връзки с албанските “дипломати” Риза, Лубоня и Хайри. Те също са разкрити бързо и дейността им е пресечена в момент, в който започват да създават конспиративна група.

В началото на 1968 г. се установява, че Андрей Свинарски от София, член на БКП, е организирал конспиративна група под название “Център”, която си поставя за цел смяна на партийното ръководство и промяна на политическия курс на БКП към Китайската комунистическа партия. Свинарски и неговите съмишленици редовно се събират, обсъждат структурата и функциите на групата и набелязват мерки за създаване на подобни групи в провинцията. Подготвят се пропагандни материали – “Възвание към българския народ” и позив, подписан от “Нов ЦК на БКП” – които трябвало да бъдат размножени на циклостил и разпространени. Всеки от участниците имал конспиративен псевдоним, но въпреки това дейността им е пресечена, преди да се активизира и разшири.

В края на 1967 и началото на 1968 г. във Видин и Лом действат две независими една от друга конспиративни групи, създадени от членове на БКП, които не споделят политиката на партийното ръководство.

Видинската група развива дейността си само в местен мащаб. Поради голямата активност на ръководителите й, скоро четирима души са задържани, а трима от тях – осъдени на затвор. Други 22 са изключени от партията и наказани административно.

По същото време бившият първи секретар на Градския комитет на БКП в Лом Евгени Трайков приобщава около себе си шестима членове на БКП, неодобряващи партийната политика. Те започват да обработват други членове на партията и ръководители от градски мащаб за съдействие. Но и срещу тях много бързо са взети мерки. Трайков и 35 други лица, които споделяли възгледите му, са предупредени с протокол от следствените органи да прекратят антипартийната си дейност и след това са изключени от БКП.

Въпреки неуспеха им и тези прояви на недоволство и противодействие на “априлската линия” са скрити от БКП и от българската общественост.

През 1968 г., само месеци след създаването на Шести отдел, той постига сериозен успех. Служители на отдела се добират по агентурен път до информация, която им позволява да разкрият втората (след тази на Горуня) по мащаби и значимост нелегална организация, която подготвя смяна на Живковото ръководство. Участието на военни в конспирацията налага да се действа бързо и в много кратки срокове. Установени са по-голямата част от членовете, както и формите, методите и средствата, с които те си служат. Документирана е основната част от “консумираната противозаконна дейност”.

В резултат на предварителното следствие и на съдебното дирене се установява, че организацията е създадена още през 1966 г. от бившия член на БКП Михаил Докторов и от партийните членове Иван Младенов и подп. Найден Найденов от щаба на I дивизия. Това е същият Михаил Докторов, който през 1964 г. заедно с Борис Темков, участник през следващата 1965 г. в съзаклятието на Горуня, са разследвани и наказани за антипартийни прояви.

Всъщност идеята за организирането на “втори център” на противници на Живков се появява още при подготовката на “групата на Горуня”. Борис Темков, поучен от опита си в нелегалната антифашистка борба, решава да прояви инициатива и да подготви нова възможност за продължаване на борбата срещу живковизма. Както самият той споделя след 10 ноември 1989 г., “с Михаил Докторов по време на подготовката на преврата продължавах контактите и общата работа. Той беше предприемчив, смел и зареден с енергия и огън човек и аз избрах него, за да му предам щафетата, когато видях, че ми предстои арест. На последната ни среща преди ареста, някъде в района на Гарнизонната фурна, се разбрахме за всичко. Предадох му и някои ключови връзки с хора, които не бяха много компрометирани. Моят съвет беше да изчакат известно време, да се огледат, ослушат и след това самостоятелно да решат какъв път и тактика да изберат, без механично да подражават на нашия пример и без да забравят успешните форми, които вече бяхме опитали със студентите и кремиковските работници. Но може ли удържа такива хора със съвест!”

Организацията, кодирана в ДС като “Малкият заговор”, си поставя за цел “да продължи делото на Горуня и неговите другари”. Във връзка с това се предприемат сериозни мерки за формиране на разклонена структура, включително и на групи в провинцията, създава се ръководен център, започва целенасочена работа за привличане на членове от средите на МНО и МВР, както и на комунисти, заемащи отговорни постове. Разчита се, че такива хора ще влияят на по-широк кръг, формирайки негативно отношение срещу политиката на Живков, и в решителния момент “ще поведат масите за неговото снемане”. В организацията, наречена “Марксистко-ленинска БКП (нелегална)”, оглавявана от “Благоевско-Димитровски Централен комитет”, отичат ръководната роля на Живков, както и основните насоки на провежданата под негово ръководство политическа линия. Някои от тях споделят политиката на Китайската компартия и са срещу линията на КПСС в международното комунистическо и работническо движение.

В ръководния център на организацията освен М. Докторов, Ив. Младенов и подп. Н. Найденов влизат още ген. Стоян Куцаров, разжалван и уволнен от БНА, изключен от БКП във връзка с разкрития заговор на Горуня през 1965 г., бивш заместник на генерал Иван Бъчваров във Военноадминистративния отдел на ЦК на БКП, и Дончо Дончев, директор на Института по марксизъм-ленинизъм при Градския съвет на БКП – София. Към тях се присъединява и ст.н.с. от БАН Иван Николов Симеонов, бивш партизанин от Ловешко, който остава неразкрит по време на следствието и съдебното дирене и е привлечен само като свидетел. Но “шило в торба не стои” – след процеса той излиза в публична защита на “заговорниците”, за което е осъден на година и половина затвор. Член на ръководството е и гл. асистент Тоню Ботев – партиен секретар на Философския факултет на Софийския университет.

До момента на задържането им участниците в конспиративната организация изграждат нелегални групи в София и провинцията – главно там, откъдето произхождат и където влиянието им сред партийната членска маса е голямо. Съставят и размножават на циклостил и печатарска машина талони за помощ, възвания, призиви, лозунги и др., в които критикуват провежданата политическа линия от КПСС и БКП, възхваляват осъдените преди тях “горуневци”, настояват за смяна на ръководството на държавата. Посредством създадените конспиративни групи тези материали се разпространяват в стотици екземпляри из страната.

Организацията развива дейността си при спазването на най-голяма конспирация. В контактите си участниците използват псевдоними, пароли, явки, многостепенни канали за връзка, вземат мерки за предпазване от подслушване, водят контранаблюдение при тайните си срещи и т.н. Това им позволява да действат повече от две години, без да бъдат разкрити.

За своята дейност Докторов, Младенов, Найденов, Куцаров и Дончев са осъдени през 1968 г. да изтърпят наказание от 4 до 10 години при “усилен строг режим”. Най-тежката присъда, естествено, получава М. Докторов като “организатор и координатор”. Останалите разследвани участници в “малкия заговор” са наказани само по партийна и административна линия.

Димитър Иванов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s