Политически терор и национален гнет във Вардарска Македония 1918-1941 г.

Жена от Тетово 3510Икономическата изостаналост, данъчното ограбване, разорението и пауперизацията не изчерпват цялостната характеристика на положението във Вардарска Македония в миналото. Не по-малко важен негов компонент е и национално-политическият гнет.

Началото на политическия теро и на националния гнет се слага в деня на сръбската реокупация, когато се възобновява Наредбата за обществена безопасност в освободените области от 1913 г. Тя забранява на македонското население всякаква политическа дейност, като предвижда най-строги наказания за пропаганда против държавата и краля. Възвръща се и Законът за изтребване на разбойниците от 12 юли 1895 г. Установяват се пълна цензура и жесток държавнополитически терор.

Тези мерки са продиктувани от несигурното положение на окупационните власти, защото населението на Македония ясно показва отвращението си от сръбския шовинизъм и настоява македонският въпрос да се реши вън от създаваща се СХС държава. Великосръбската буржоазия се мъчи с терор и преследвания да парира всяка политическа инициатива, която произлиза от Македония. Тя се страхува и от международната обстановка, защото предстои узаконяване и окончателно определяне границите на СХС кралство на конференцията в Париж, където ще се реши и съдбата на Макединя. Затова кралската камарила се мъчи да предотврати всякаква агитация и дейност, насочени против сръбските претенции за Македония.

Този политически режим на най-варварски теро трае от пробива на Солунския фронт до есента на 1919 г. Когато на участниците на Парижката конференция става напълно ясно какво се върши в Македония, някои о тях съветват СХС правителство да смекчи режима. По същото време Великите сили дават гаранции на сръбските дипломати, че македонският въпрос не ще бъде решен в ущърб на СХС кралство. Пи тази нова обстановка на 15 август 1919 г. правителството формално отменя посочените наредби и закони, като въвежда и в Македония сръбската конституция от 1903 г.

Гаранциите на съглашенския империализъм за решаване на македонския въпрос в полза на Югославия наистина се осъществява. Наред с това обаче Парижката конференция се сблъсква твърде сериозно и с проблема за националните малцинства в Европа и на Балканите (главно в Югославия). Поради прекрояването на политическата ката в много държави остават компактни маси от други националности. Това налага да се приемат документи, регламентиращи статута на многобройните малцинства в европейските държави.

Наред с другите облагодетелствани стани въпреки нежеланието си на 9 декември 1919 г. и югославското правителство подписва договор за покровителство на малцинствата.

Според него “СХС държава се задължава да даде пълно и съвършено покровителство на живота и свободата на всички жители без разлика на рождение, поданство, език, аса и религия” (чл.2). Договорът прогласява “всички събско-хърватско-словенски поданици без разлика на аса, език или религия” за “равни пред законите” и радващи се “едни и същи граждански политически права” (чл. 7). На всички поданици на СХС кралство той разрешава свободно да си служат с езика, който желаят. По отношение на народната просвета предвижда оказване на надлежните улеснения от държавата, за да се даде възможност на децата, чийто матерен език не е сърбохърватският, “да получат образование в първоначални училища на своя собствен език” (чл. 9). Конференцията поставя изпълнението на този договор под гаранцията на учреденото Общество на народите (ОН).

Съгласно чл. 9, ал. II договорите за покровителство на малцинствата в СХС държава и Гърция важат за териториите, които са присъединени към тях след 1 януари 1913 г. от това следва, че те се отнасят изцяло и за Македония, тъй като юридически нейното разделяне става с Букурещкия договор на 28 юли 1913 г. Дотогава Сърбия и Гърция са в положение на военни окупатори на Вардарска и Егейска Македония.

Още в часа на подписването на договора обаче Сръбско-хърватско-словенското кралство започва да го нарушава. По най-безогледен начин то отрича съществуването на национални малцинства в Македония, с което оспорва и валидността на договора за тази част на обединената държава. Македонските българи са причислени към “правите сърби” (истинските сърби), турците са обявени за “сърби от мохамеданска вяра”, а евреите – за “сърби от юдейски произход и вяра”. Даже наименованието Македония е официално забранено и заменено с “Южна Сърбия”.

Вместо да получат покровителство, националностите в Македония се подхвърлят на системна денационализация и асимилация. На особен натиск се подлагат българите, защото се счита, че тяхното асимилиране като национална група, която в езиково, религиозно и етнографско отношение стои най-близо до сърбите, е най-бързо осъществимо. На тази база се появява и становището на Н. Пашич, че Македония може да бъде сърбизирана “само за 10 години”.

Най-напред сръбската буржоазия посяга на духовите институти на македонските българи. Тя закрива всички техни училища, църкви, читалища, библиотеки, забранява българската реч, периодичния и ежедневния печат, не допуска проникване на българска книга в Македония. Матерният български език се забранява както в администрацията и служебните отношения, така и в частните разговори между хората. Във всяко ведомство на вино място се поставят надписи: “Говори се само службеним jезиком”. В училище преди четене на молитвата учениците задължително произнасят на глас три пъти: “Jа сум прави срин, отац моj и матер моjа су прави срби”.

Сръбската власт във Вардарска Македония (без Струмишки окръг) уволнява 5 български владици и 647 свещеници, закрива 677 църкви, 54 параклиса, 48 манастира, 566 основни училища с 847 учители и 33 056 ученици, 35 прогимназии със 106 учители и 1955 ученици, 5 гимназии с 25 учители и 875 ученици. Същата участ имат и училищата и другите институти на власите и албанците. Тук-там остават само турски училища, джамии и пр.

Колонизацията, за която става дума, играе само помощна роля в асимилационния процес. Основната тежест се поставя на денационализацита. Затова с такава ярост се върши разправата с институтите на македонските българи, създаващи духовни национални ценности. Целта е да се подхранват подрастващите поколения, чрез сръбската просвета и култура да се заложи предпоставка за изтръгването им от българщината и приобщаването им към сърбизма. За децата от Македония щедро се откриват пансиони в Белград, Загреб и други големи градове. С безплатна издръжка се прави опит за привличане на бедни, но будни младежи, за да се създаде генерация от местни посърбени интелигенти, чрез които да продължи асимилирането на останалото население. Със същата щедрост се откриват и училища в самата Македония. От 1920 г. в Скопие е създаден и Философски факултет като филиал на Белградския университет. По-късно той прераства в самостоятелен университет. Правителството не крие, че на него се възлага “културно-национална мисия” в южните краища. Той трябва да даде “експоненти на нашата (сръбската) култура и просвета”, на сръбския национален живот в тези области. Затова белградският професор Ст. Станойевич предупреждава в 1925 г. правителството да не допуска да се закрие Скопският филиал. “Затварянето на Скопския факултет по чисто национални причини в никакъв случай не може да се допусне – пише той. – Особено това не трябва да се позволи на Радич, понеже той при всеки удобен случай, навсякъде и без нужда е изтъквал българи в този край”. Подобно предназначение има и образуваното през 1921 г. Скопско научно дружество, което трябва “всестранно да изучава Южна Сърбия и Македония”. Целта на всички мерки е да се постигне “национално превъзпитание” и преориентиране към оставането на македонските българи в Югославия.

Още от началото обаче сръбските власти са разочаровани от неуспеха си. Средношколците и студентите, преминали през сръбските училища, въпреки антибългарската националистически атмосфера в тях остават с българско национално съзнание и поклонници на България. Голяма част от тях участват в конспирации, в организации и групи, работещи за разпадането на буржоазна Югославия. Интелигенцията не се приобщава към държавата. Това добре потвърждават и множеството съдебни процеси, между които се откроява Скопският студентски процес през 1927-1928 г.

По тази причина започват премествания, сливане и закриване на училища. Засилва се тенденцията за школуване на македонските младежи във вътрешността на страната. За да се осъществи по-лесно това, по “бюджетни причини” се затварят една след друга гимназиите и другите средни чилища.

Във Вардарска баковина през 1931-1932 г. се пада едно средно училище на 100 000 жители. Онези, които остават, получават програми за още по-едностранчиво обучение. Изучават се преди всичко сръбски език и литература. Естествените науки, класическите и западните езици въобще не са застъпени. В училищата цари още по-жестока националистическа, антибългарска атмосфера. Мнозинството от учителите са интелектуално изостанали, морално разпуснати, пияници, а между тях има и руски контрареволюционери-белогвардейци. Повечето са изпратени по наказание от вътрешността на страната. В училищата се изграждат много спортни, соколски и други дружества за насаждане на валикосръбски идеи и чувства у младежите.

В същото време рязко спадат бюджетите на училищата в Македония и на Скопския философски факултет. През учебната 1924-1925 г. например Философският факултет в Белградския университет получава 990 000 динара, а в Загреб само 110 000 динара. През 1926-1927 г. бюджетът на първия се увеличава на 1 150 000 динара, на Загребския си остава същия, а новооткритият университет в Скопие, който се нуждае от много повече средства, получава едва 150 000 динара.

Забелязва се отлив на македонски младежи от училищата и висшите учебни заведения. Родителите не желаят да дават на децата си просвета и култура на чужд език, водещ до национално ерозиране. Европа и особено Балканите се раздират от национализъм, който не може да не се прояви с различна насоченост и в Македония. Великосръбският гнет и национализмът пораждат отпор от страна на македонските българи.

При това положение резултатът от сръбската просветна политика в Македоняи е отрицателен и в количествено, и в качествено отношение. В Южна Сърбия (Косово, Метохия и Македония) грамотни са само 16.11 % от населението. Процентът на неграмотните възлиза на 83.86 %., а има околии, в които неграмотните са над 90 % от населението. От всички националности в Македония най-зле в това отношение са турците и албанците. В десетки села грамотен е само ходжата. Положението сред българите и евреите е по-добро, но в периода между двете световни войни и сред тях се увеличава относителният дял на неграмотността. В просветно-културно отношение сръбският режим се оказва далеч по-консервативен от Абдулхамидовия, защото не гарантира културно-националната автономия, на която се радват македонските националности в Турската империя

Още през 1906 г. сръбският професор Йован Цвийч дава идейната и научната основа за сърбизиране на Македония. Според него Македония и Шопската област стоят в етнографско и лингвистинчно отношение по-близо до сърбите, отколкото до българите. Той счита македонското славянско население за флотантна, за аморфна маса, от която еднакво лесно могат да се направят и българи, и сърби.

Приемайки това становище и правейки го иманентно присъщо на интимната цел на своята пропаганда в Македония, още преди войните Сърбия успява да създаде тук-там свои съидейници. От тази позиция се изхожда и между двете световни войни при опитите за сърбизиране. За въздействие върху тази “флотантна” маса е впрегнат целия обществено-политически и пропаганден апарат. Предприема се масиран психологически и всякакъв друг натиск. В черквите висят списъци със сръбски имена, на които могат да се кръщават новородените. Променя се насилствено окончанието на фамилните имена от –ов на –ич. Чиновниците безмилостно грабят. За тях народът казва, че от Сърбия идват “со опинци”, а се връщат “со кондури”. Съдилищата нямат квалифициран кворум. Там работят хора без ценз и квалификация. Повечето юристи, назначени в Македония, отказват да заемат местата си, защото знаят, че ще трябва да осъждат невинни граждани. Изборите “спечелват” с терор и насилие най-компрометираните министри и други висши служители, които не могат да се кандидатират в Сърбия. Македония става ожесточена арена за печелене на позиции главно между двете основни партии – Радикалната и Демократическата.

Масово-политическият гнет и терор стигат до най-големи предели по време на парламентарните и общинските избори. Първото сериозно сблъскване между буржоазията и македонските трудови маси става на следвоенните общински избори (22 август 1920 г.) и особено на изборите за Конституцията през ноември същата година.По това време от всички политически партии в Югославия само СРПЮ (комунисти) признава българската национална принадлежност там. Останалите стоят на великосръбски позиции. Населението недоволства от тази политика. Поверителните отчети на коменданта на Трета армейска област до министъра на войната изобилстват със сведения за настроението на народа. От тях научаваме, че в Македония има “голям брой комунисти”, че българските настроения и пропагандата се засилват още повече въпреки терора. “Българските свещеници и учители – се казва в един от отчетите – и днес са носители на българската пропаганда в Стара Сърбия и Македония. Те са, които на първо място тровят с българизма младежите и децата, а във възрастните бугараши поддържат вярата и надеждата, че Македония, когато и да е, ще бъде българска”. Комендантът посочва, че българщината има дълбоки корени в Македония и че българите там работят усилено за извоюване на полагащите им се права. “От досега заловените документи – продължава той – се вижда ясно, че бугарашите в тази област са повели отчаяна кампания да получат своя, българска църква и училище, основавайки поведението си на договора за защита на малцинствата”. Като добър познавач на положението на Македония комендантът на Трета област настоява за по-строги наредби срещу отметниците-арнаути и комитаджиите-българи, за прилагане на специални мерки към техните семейства и помагачи (интерниране, конфискуване на имота, настаняване на войници в семействата им на тяхна издръжка и пр.). Най-сетне той препоръчва усилено колонизиране на сръбски национален елемент “с цел потискане на арнаутското и национализиране на побългареното население”.

Правителството изпълнява всички искания на коменданта. Отчитайки настроенията на масите и своята неувереност в изборната победа, то подготвя и нов изборен закон, съгласно който по различни съображения голяма част от гражданите в Македония са лишени от избирателни права. Освен това общинските избори в областите се провеждат в различно време, за да може да се струпат по-голям бой полицаи. Много от комунистите са мобилизирани в армията, други съзнателно са изпуснати от списъците. В резултат на тези машинации в Скопие от 60 000 избиратели право на глас получават само 6500, а от тях успяват да се възползват от това право едва 3200 граждани.

На изборите в Македония разчитат и Радикалната, и Демократическата партия, защото са политически саморазобличени в старите граници на кралството. За по-голяма сигурност и двете партии търсят съюзници сред политическите течения в Македония. Демократите правят опит да привлекат на своя страна великобългарските елементи и за да ограничат влиянието и дейността на СРПЮ (к), агитират, че от София има директива народът да гласува за техните кандидати. С демагогска цел в своите кандидатски листи те включват и представители на бившето върховистко течение в македонското освободително движение (“Исторически архив на Комунистичката партиjа на Македониjа, т.1, 1951 г., с. 160).

Радикалите, които загубват изборната борба в Сърбия, се нахвърлят с още по-голяма стръв на Македония, като влизат в съюз с турския национализъм и религиозен фанатизъм и капитулират пред Джемиет. Агитират, че издигнатата от тях листа е турска и че инструкциите от Цариград а да се гласува за нея.

Но нито демагогията, нито фалшификациите на изборните резултати спасяват демократите и радикалите. И двете партии претърпяват сериозно поражение. Успех имат само онези радикалски кандидати, за които гласува турската заблудена и неграмотна маса. Общинските избори показват, че македонското насление не се поддава на сръбския шовинизъм и национализъм.

Комунистите получават мнозинство и създават комуни във Велес, Кавадарци и в няколко села. В другите градове Комунистическата партия, макар да не се налага с мнозинство, получава моралната подкрепа на трудещите се.

Оказва се, че фалшификациите и насилието по време на изборите в Македония са преминали всякакви граници, поради което правителството се принуждава да насрочи нови избори в някои места. Сега бегско-радикалният блок среща съпротивата на Комунистическата партия, която, поучена от грешките си по време на първите избори, се заема с всички сили да откъсне мюсюлманската сиромашия от влиянието на ходжите и радикалите. В резултат на това при повторното гласуване (24 август 1920 г-) Комунистическата партия побеждава в Скопие и Куманово. Така общината на главния град в Македония преминава в ръцете на комунистите.

Въодушевени от победата на повторните избори, работниците от Скопие манифестират по улиците с червено знаме и възгласи: “Да живее комунизмът!”, “Да живее червено Скопие!” (Ивановски, О, Скопска комунистичка отштина, 1959 г., бр.2, с 169).

За осъществяване на съюз с ВМРО Демократическата партия на П. Давидович изпраща специално лице от Велес в София, което се среща с ръковоителите на ВМРО. Като посредник в преговорите участва и югославският посланик в България М. Дмитриевич. Преговорите се воят на следната платформа: 1. връщана на македонските емигранти от България, 2. даване държавни служби на интелигенцията, която би се завърнала и 3. признаване на местния диалект. Како се вижда, вече се заговорва за “местен диалект” с перспектива той да се противопостави на българския език.

По всяка вероятност в София не се постига окончателно споразумение. Затова не след дълго М. Димитриевич отива в Щипско да се срещне с Т. Александров. За там се отправя и Л. Давидович. След тази мистериозни среща Демократическата партия призовава македонските българи да гласуват за нейните кандидати, като открито говори, че е постигнато споразумение със София и с ВМРО. Тока в момент на най-сериозен сблъсък в Югославия буржоазията прибягва до гласовете на българите в Македония, макар на думи да отрича тяхното съществуване.

Засега липсва документация, от която може да се заключи какъв е изходът от преговорите между демократите и ВМРО. По косвен път стигаме до извода, че те не завършват благополучно. Демократите агитират и разпространяват версията, че са постигнали договореност с ВМРО, но това не се потвърждава от нейната дейност. В навечерието на изборите за Конституция Тодор Александров НАРЕЖДА НА НАСЕЛЕНИЕТО ДА ГЛАСУВА ЗА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЛИСТА. ВМРО в лицето на Тодор Александров дава морален кредит на комунистическата листа. ВМРО с това се надява да увлече в редовете си по.-голямата част от народа във Вардарска Македония.

В деня на изборите комунистите спечелват неповторима победа в буржоазна Югославия и в Македония. Те изпращат в Народната скупщина 59 народни представители, от които 15 избрани в Македония, пи все че там гласуват само 55 % от лицата, включени в избирателните списъци. Въпреки това най-силна партия в Македония се оказва СРПЮ (к) – тя получава 38 % от общия брой подадени гласове. По брой на гласове и мандати след нея в Македония се нареждат Демократическата партия (11 мандата), Джемиет (5 мандата) и Радикалната (2 мандата). Въпреки пуснатата в ход терористична организация Съюз на доброволците, която формира чети за борба против “българизма, автономизма и комунизма”, великосръската буржоазия е бита във Вардарска Македония.

Тези резултати буквално вбесяват великосръбските дейци. Педприема се още по-голям терор и изпъждане на “неблагонадеждните” в България. Населението се третира като комунистическо и фактически е поставено вън от законите. Полицията масово арестува и глобява. По заповед на министъра на вътрешните работи окръжните началници налагат глоба на околийските началници и стражарите, че са допуснали избирателите да гласуват за комунистите. Напимер щипският окръжен началник глобява по 100 динара всички свои подведомствени полицаи, като пощадява само онези, в чиито райони избирателите са гласували за буржоазните представители. Стражарите от своя страна изкарват глобите от населението. Започва да се прилага в масови размери и повикването в армията на лицата, опасни за властта. Стига се дотам, че младежите от 20 до 24-годишна възраст се свикани като новобранци, макар да са отбили военната си служба в други армии и да имат уволнителни билети. Като отговор от това селяните масово бягат в горите и зад граница. Обезлюдяват се цели села. Поради това министърът на вътрешните работи М. Драшкович обявява “амнистия” за всички избягали.

Връх на следизборния терор и дискриминацията е Обзнана – наредба, съобщена на 29 срещу 30 декември 1920 г. от правителството на М. Веснич. Под предлог, че се готви преврат, С Обзнана се забранява пропагандната дейност на ЮКП, на революционните профсъюзи и Съюза на комунистическата младеж. Въвежа се строга цензура на печата, забранява се правото на събрания и демонстрации и пр. С това ЮКП се поставя извън закона. Великосръбската буржоазия започва сериозна атака срещу комунистите и трудещите се. Моментът е критичен за съществуването на буржоазията. Революционната криза е отбелязала масов подем на трудещите се и стремеж да се наредят под знамето на Комунистическата партия. 1920 година е година на масов революционен подем за цяла Югославия, в това число и за Вардарска Македония. В Обзнана се отбелязва, че тя има за цел да не допусне югославската държава да последва “руския болшевишки пример”. Започват многочислени арести на комунисти, конфискация на комунистически вестници, имущество и пр.Министърът на вътрешните работи М. Драшкович обявява за разтурени всички общини, в които комунистите са удържали изборна победа. Даже празнуването на новата 1921 г. се забранява с предписание от него.

В Конституантата най-много представители има Демокатическата партия – 92, следвана от Радикалната – 91, ХРСП – 50, ЮКП – 59, Съюз на земеделците – 39, СНП – 27, ЮМО – 24 и т.н. По време на дебатите по бъдещото устройство на държавата се оформят два блока: унитаристично-монархически и републикански. Привърженици на републиканското устройство са ЮКП, ХРСП и Югославската републиканска партия. Те разполагат общо с над 110 гласа и при условие, че се обединят, биха могли да станат значителна сила. Но това не успяват да направят, защото между тях съществуват класови и политически различия, които в момента се оказват решаващи. ХРСП отказва да влезе в коалиция с комунистите. От друга страна, и ръководството на ЮКП начело със Симо Маркович стои на доктринерски и сектантски позиции. ЮКП не предприема нищо за изграждането на единен републикански блок в Скупщината. Работниците действат откъснато от селяните. Представителите на ХРСП въобще не се явяват в Скупщината, а депутатите на другите опозиционни партии, в т.ч. на ЮКП, напускат залата по време на гласуването на конституцията. При отсъствие на представители на републиканската опозиция на 28 юни 1921 г. (на Видовден) конституцията се прима с незначително мнозинство – с 223 от общо 419 гласа. Решаваща роля изиграват копунетие гласове на Джемиет, с което тя излиза от рамките на мюсюлманска партия в Южна Сърбия и изиграва общоюгославска реакционна роля.

Видовденската конституция узаконява диктатурата на великосръбската буржоазия и неравноправното положение на Вардарска Македония, Черна гора и другите съставни части на държавата. Тя предвижда ново административно деление без оглед на националния принцип, с което цели да се затормози националния живот на областите и се създават по-благоприятни условия за сърбизиране.

При слабостта на ЮКП и нейната неспособност за акция недоволството на работниците и селяните от Юбзнана и конституцията се изражда в терористични действия. На следващия ден от приемането на конституцията безработният Спасое Стеич хвърля бомба върху регента Ал. Караджорджевич в Белград. Покушението завършва без успех, той остава невредим. Пред следствените власти атентаторът заявява, че е наравил това по свое усмотрение, “в знак на протест против терора, произвола и насилието”. Вторият по-сериозен терористичен акт е убийството на инициатора на Обзнана М. Драшкович на 21 юли 1921 г.в гр. Делнице.

Ръководството на ЮКП няма нищо общо с атентатите, въпреки това правителството хвърля цялото обвинение върху комунистите. Терорът става повсеместен. ЮКП е обявена извън закона, нейните народни представители са лишени от мандат в Скупщината. Арестувани са 2300 комунисти.

Въз основа на ЗЗС в Македония се провеждат множество съдебни процеси срещу подпомагането и укриването на ВМРО-вските чети и срещу дейността на комунистите в полза на откъсването на Македония от СХС кралство. Селищата наляво от Вардар са подложени от една страна на натиска на четите, а от друга страна – на терора и притесненията на сръбските власти. На противоположната страна на Вардар действат разбойнически качашки банди, ограбващи населението, и официални държавни наказателни отряди. Срахът на хората от тях стига дотам, че понякога цели села, какъвто е случаят със с. Докоторица в Западна Македония, се опразват. Населението предпочита да зареже домовете си и да се окаже без покрив в планините.

Бруталността на властите стига дотам, че за потушаването на недоволството на населението и за неговото тероризиране те използват турски редовни части, които преди са били против държавата (става дума за четата в с. Оризари, Велешко, която е против държавата, а след това се предава и властите я използват по време на предизборната агитация, в. Радник, бр.3 от 10 декември 1922 г.).

.

Специално проучване изисква фактът, че в началото и средата на 30-те години опозиционните партии в Югославия почти напълно изоставят тезата, че македонците са сърби, но продължават да отричат българската им принадлежност. В основата на своето ново становище те поставят Цвийчевата “национална неопределеност”, което насърчават формирането на нова македонско национално съзнание. Тяхно кредо става мисълта: “По-добре македонци, отколкото българи”. Забелязва се връщане към македонизма на СТ. Новакович от края на 19 век.

В същото време ЮКП и КИ започват пропаганда в полза на признаване на македонците като национална индивидуалност. Вследстиве на това комунистите в Македония по необходимост приемат за свой негласен девиз: “По-добре македонци, отколкото сърби”.

Към това ги тласкат терорът, преследванията и нескончаемите убийства над онези, които се изявяват като българи. Стъпването на позициите на “македонизма” показва, че асимилирането на македонските българи не е успяло, че Македония не може да бъде сърбизирана.

Това признават и официалните сръбски лица, които са част от държавния апарат. Когато “соколите” от Вардарска Македония посещават България през 1935 г. Те се държат в София като българи.

Известявайки за това министър-председателя, вардарският бан пише, че сърбите не са в “необходимата степен национално утвърдени” в Македония и че трябва да се “положат най-сериозни грижи за националното преобразяване на тези хора”. А на 8 август 1940 г. югославският посланик в София препраща до М. Стоядинович едно изложение, получено от Вардарска Македония, в което се заявява: “Трябва всички да знаят, че….Македония не само че не е изгубена за българския народ, но, обратно, в нея днес съществува по-здрав български дух, отколкото когато и да било. Някои се изтъкват като мекедонци, но това се прави поради ужасната реакция, която предизвиква сред сърбите името българин. Заключението е, че “сърбите никак не са успели в Македония”, че населението има “големи симпатии спрямо Русия”, а “общото народно желание е: циганин да дойде, само сърбинът да си отиде”.

“Светът днес”

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s