ВМРО и СССР

ВМРО Georgi_VndovПрез 1923 г. ръководството на ВМРО започва широка дипломатическа дейност с цел търсене на съюзници. Още преди деветоюнския преврат ЦК решава да изпрати Д. Влахов и М. Монев в Москва за преговори със съветското правителство. По неизвестни засега причини това посещение се забавя и се осъществява през август-септември 1923 г. На 11 септември Д. Влахов и М. Монев представят на ЦК на ВМРО доклад за мисията си в СССР, като съобщават, че в проведените разговори съветското правителство упрекнало ВМРО за участието й в деветоюнския преврат. Съветските политици, с които Д. Влахов и М. Монев се срещат, посочват, че единственият път за успех на ВМРО в Македония е да се създаде единен македонски и единен балкански фронт на всички угнетени и експлоатирани маси (Свобода или смърт, С., бр. 49, 15 март 1927 г.).

Съветското правителство апелира към македонската организация да спре преследването на федералистите като изменници и разбойници и да потърси общи пътища за сближение и обединение с тях, защото всякакво по-нататъшно разцепление сред македонските дейци би било крайно вредно за освободителното дело на Македония.

Това не е първият контакт на ВМРО със Съветска Русия. Още по време на Генуезката конференция през 1922 г. Ал. Протогеров и Н. Томалевски се срещат с Кр. Раковски и го молят съветското правителство да отпусне материална помощ на организацията (Изменниците на македонското дело, Прага, 1926 г., с. 45, също: Спомени на Д. Влахов, съхранявани в Института за история в Скопие, сигн. Л. IV, 7/1, с. 356).

В отговор на интереса, който СССР и западната общественост проявяват към македонското революционно движение, през септември 1923 г. ЦК на ВМРО излиза с декларация върху неговия характер. Тя се подготвя по препоръка на Д. Влахов, който току-що се е завърнал от СССР (Проектът за декларация е подписан от Д. Влахов и одобрен от М. Монев. След това обаче Т. Александров променя със своите съветници изцяло дадения проект и го публикува (Спомеи на Д. Влахов (ръкопис), съхранявани в Института за история в Скопие, сигн. Сл. IV, 7/1, с. 376).

Нейната конкретна цел е да опровергае съобщенията в чуждестранния печат относно реакционния и зависим характер на ВМРО и да покаже “самостойността” й  особено пред СССР. Съветското правителство подчертава пред Д. Влахов и М. Монев, че с ВМРО може да се работи съвместно само ако тя е независима от българското правителство.

Декларацията излиза от името на ЦК на организацията на почти всички европейски езици. Основната нишка, прокарана в нея, е, че ВМРО е независима, самостойна, вътрешна организация, “в която участват всички слоеве на македонското население, без разлика на народност, религия, пол и политически убеждения” (ЦДИА, ф. 396, оп.2, а.е. 2, п. 48 – документът е на френски език).

В четите и в конспиративните групи, , които обхващат Македония, наред с мъжете участват и жените, девойките, а даже и децата. Освен гражданите в тях се включват и селяните, “наравно с българите участват и турците, албанците, куцовласите, гърците, гъркоманите, сърбоманите и циганите” (ЦДИА, ф. 396, оп.2, а.е., п. 48 – документът е на френски език).

ВМРОС декларацията ЦК се мъчи да убеди обществеността, че македонската организация почива върху принципите, дадени от Гоце Делчев и Дамян Груев, че нейните врати са отворени за всички, които ратуват за освобождението на Македония – без разлика на вяра, народност и политически убеждения. Подчертава се, че наред с “хора с конспиративни политически разбирания в редовете на революционната организация участват и хора с демократически, радикални, социалистически и комунистически убеждения” (пак там). Въз основа на това се прави изводът, че ВМРО не е шовинистична (не е оръдие на никого), а е народна организация. Още веднъж се потвърждава, че нейната цел е да се образува независима македонска държава, която да послужи като залог за балканския мир и за побратимяването на балканските народи.

Разбира се, тези изявления в декларацията, обсъждани в началото на септември – период на най-усилена подготовка на Септемврийското въстание, – не попречват на ръководителите на ВМРО да вземат участие при потушаването на въстанието. Още веднъж те показват, че между думите и делата на ЦК на ВМРО лежи огромна пропаст.

И сега ВМРО се съгласява да влезе в преговори с БКП, като обещава да запази неутралитет по време на въстанието при условие БКП да не предприема въстанически действия в Петрички окръг. На 12 септември властите извършват масови арести на комунистите. Автономистите в Петрички окръг не позволяват да бъдат задържани комунистите. Дори когато започва въстанието, автономистките водачи в Горна Джумая уведомяват комунистическата организация в града, че ВМРО няма да вземе участие на страната на правителството и че ако въстанието успее, тя ще се подчини на новата власт (Работнически вестник, бр. 7 от 12 декември 1923 г.).

ВМРО обаче преследва и разгромява отряда от Горна Джумая, който се отправя за Дупница с цел да участва във въстанието. Една част от въстаниците едва успява да се укрие, като заема позиция на билото на Пирин планина. В тази група влизат Н. Лисичев, бивш секрета на ОК на БКП, Д. Ацев, М. Алексиев, бивш македонски революционер и активен деец на БКП в Петричкия край. При тях пристигат парламентьори, изпратени от областния ръководител на ВМРО, които им предлагат да се предадат срещу гаранция за живота им. По настояване на М. Алексиев групата се предава. На 7 октомври 1923 г. в Разлог се свиква съвещание на автономисткия щаб. Наред с по-второстепенните лица в него участват и Г. Занков, дошъл за това специално от София, А. Василев, А. Манасиев и др. Там се решава да бъдат обесени в Горна Джумая известните комунисти Н. Лисичев, Д. Ацев, Ив. Илиев и Ст. Велинов. По искане на Алеко Паша една група от 17 души, между които М. Алексиев, Г. Захов, Т. Ангелов, Вл. Поптомов и Стефков, са помилвани с цел да бъдат изпратени в Егейска Македония и да се борят за нейното освобождение (Работнически вестник, бр. 7 от 12 декември 1923 ).

ВМРО 8По време на въстанието македонският въпрос предизвиква още по-голям интерес сред западноевропейската общественост. На 26. IX. 1923 г. в. “Дейли телеграф” публикува интервю на пратеник на агенция Ройтер с Т. Александров. На въпроса, защо ВМРО употребява вместо легални средства въоръжена сила, той заявява, че за да се даде отговор, е достатъчно да се види животът на българите в Македония под гръцка и сръбска власт, където без оглед на клаузите за малцинствата се върши насилствена денационализация. Т. Александров посочва колко български училища, църкви и други институти е имало в Македония до 1912 г., които вече не съществуват. Забранен е матерният български език. При това положение, казва той, не остават други средства за борба освен революционните (Дейли телеграф, 26.IX. 1923 г.). Наред с това същият вестник нашироко известява, че македонците протягат ръка на хърватите, словенците, босненците и черногорците. Точно тогава ВМРО засилва контактите си с националреволюционните организации и демократичните партии в Югославия и на Балканите. Особени успехи тя има в сътрудничеството си с ХРСП, в чието лице вижда пряк съюзник в борбата срещу великосръбския режим.

ХРСП е дребнобуржоазна партия, ръководена от Степан Радич, но в нея членува почти цялото хърватско селячество, в което се крие и силата й. За разлика от ВМРО тя не е сепаратистка, а по това време се бори за извоюване на политическа автономия на Хърватско в рамките на една федеративно преустроена Югославия. Кулминацията на силата на ХРСП е след изборите на 18 март 1923 г., когато спечелва 70 мандата в Народната скупщина и става притегателен център, около който започват да се групират и другите национални партии и организации и преди всичко Словенската народна партия (СНП) и Югославската мюсюлманска организация (ЮМО).

От своя страна ВМРО наред с четническата дейност, която води, още по-трайно се ориентира към съюз с недоволните националности в Югославия. В тази насока организацията е улеснена и от минимализирането на целта си, обявено след деветоюнските събития. Готовността на ВМРО да сложи оръжие и да се бори за създаване на автономна Македония като съставна част на Югославия е сериозна предпоставка за сближаването й с останалите опозиционни групи в Югославия, които съставляват т.нар. федералистичен блок.

Минимализирането на целта на ВМРО не може да се обясни само с пацифистичната вълна, обхванала Европа в края на 1923 и 1924 г. Тук има по-дълбоки причини. Цанковото правителство без опора в масите няма друг изход, освен да се огъне пред Югославия и да продължи политиката на Стамболийски по македонския въпрос, като потърси подкрепата на югославското правителство и Малката антанта за излаз на Егейско море през Тракия. Това от своя страна означава гарантиране на Вардарската долина и Солун за Югославия. При такова положение ВМРО търси сближение с опозиционните сили в Югославия и на първо място с Хърватската селска партия. Затова организацията се стреми да доближи политиката си до програмата на партията на Радич.

Като виждат благоразположението на ВМРО, хърватите установяват контакти с нейни представители. Органът на Радичевата партия в. “Слободи дом” наред с хърватския започва да отделя голямо място и на македонския въпрос (Slobodni dom, Zgbq br.20a, 10 svibnja 1923).

ВМРО oПрез втората половина на 1923 г., когато Радич пребивава в Лондон, живо следи развоя на македонския въпрос сред английската и въобще сред западноевропейската общественост и изпраща от западните вестници статии и интервюта до “Слободни дом”, за да могат хърватите по-отблизо и по-обстойно да се запознаят с македонския въпрос (пак там). Хърватите посрещат с одобрение новата програма на ВМРО, като смятат, че това е отстъпление от революционните методи (пак там) в полза на мирните и легални средства на политическа дейност.

През есента на 1923 г. Т. Александров отправя специално лице за Лондон, за да разговаря с Радич дали ХРСП ще подкрепи революционните действия на ВМРО (същото издание от 1923 г.). По този въпрос двете организации се различават коренно:Радичевата партия не иска да изостави легалните средства за борба, които смята като единствен път за извоюване на демокрация и независимост за Хърватско. Обратно, македонската организация се стреми да наложи революционния път на борба и на ХРСП, като изтъква, че чрез парламентарни борби не ще може да се премахне великосръбският режим.

При всички случаи, когато Т. Александров изпраща функционери при ХРСП, тя обещава, че ще направи всичко възможно в Македония да “се създадат условия, позволяващи мирни политически борби в кръга на законите и конституцията” (Македонско съзнание, бр. 12-13, 30 август 1924 ).

В Лондон Радич повтаря тези обещания, като заявява, че наскоро ще се върне във Виена и оттам ще положи усилия “за отиването на хърватските народни представители в Белграската скупщина, където да образуват едно парламентарно болшинство срещу терора и централизма на Пашич, и с намерение още да създадат впоследствие и в Македония условия, позволяващи редовно политическо развитие на станат, т.е. свободна организация и свободен достъп на всички политически партии там” (Македонско съзнание, бр. 12-13, 30 август 1924).

Това е използвано от Т. Александров, който в обширни интервюта пред западни вестници лансира тезата, че не само ВМРО е във връзка с ХРСП, но дори, че ХРСП се е отказала от легалните методи и се е убедила най-сетне, че няма друг начин за разговор със сръбските управници освен “пушката, ножа и бомбата” (La journal, 30.IX. 1923 г.)

В началото а 1924 г. ръководството на ВМРО изпраща Ал. Протогеров да се срещне с Радич. По това време Ал. Протогеров и Н. Томалевски посещават редица страни, за да преговорят с техните правителства и с революционните организации в Европа. На срещата Радич посъветвал Ал. Протогеров ВМРО да се откаже от революционните акции и от искането за автономия на Македония, защото това не можело да се постигне без война, тъй като Македония е разделена. Единственият път за ВМРО, заявява Радич, е “да се води борба за подобряване на положението в границите на държавата. Обаче тази борба не може да бъде революционна” (Независима Македония, С.,бр.43, 1. II. 1924 ).

Радич е категоричен, когато “не се съгласява нито с методите, нито с целите на македонските борби”, и че хърватите и македонците биха могли а се споразумеят, когато македонците изоставят революционните методи и възприемат легалната борба.

Александър Протогеров и Тодор Александров

Александър Протогеров и Тодор Александров

След изборите на 18 март 1923 г. ВМРО повежда преговори с ХРСП с намерение да се включи в опозиционния блок, в който влизат ХРСП, СНП и ЮМО. Това желание на ВМРО е продиктувано от минималните искания Македония да получи самоуправление в рамките на Югославия. В тази насока много интересно е писмото на Ст. Радич до Т. Александров с дата 31 януари 1924 г., в което той благодари за “искреното….желание за сътрудничество с кооперацията” (федералистичния блок) (БИА при НБКМ, ф. 189, II В 924).

Но Т. Александров и ВМРО не изоставят своята четническа дейност, дори възнамеряват да я наложат и на опозиционния блок в Югославия. Именно по този пунк опозиционният блок коренно се отличава от ВМРО, поради което и не се стига до пълно единодействие. В споменатото писмо Радич пише на Т. Александров: “…Много съжалявам, че Вие все още не разбирате, че пацифизмът е моята политика, а не само моя тактика”.

Сръбските власти следят с жив интерес и страх връзките на македонските българи с хърватите. Ето защо засилват гнета в Македония, а Министерския съвет на 22 януари 1924 г. решава да пристъпи към ликвидиране на областното самоуправление, доколкото то съществува в Хърватско и Словения. Към стремежа за сътрудничество на ВМРО и ХРСП проявяват интерес и македонските федералисти. Въпреки че Т. Александров представя пред ХРСП федералистите като разбойници и предатели и настоява в. “Слободни дом” да отпечата серия статии за злокобната им роля, Рачич не прави това.

Федералистите, чието средище е гр. Виена, също се опитват да спечелят Радич за общи действия. Разбира се, става дума за онези федералисти, които все още стоят на своите принципи, а не за миналите на страната на сръбската буржоазия. Групата федералисти във Виена, която започва да издава “Македонско съзнание”, изпраща редактора на вестника при Радич, за да разбере точно какви са схващанията му в последно време по балканския и главно по македонския въпрос. Радич дава следната платформа за решаване на македонския въпрос: “Чрез вътрешен интензивен път, чрез усилията на селско-работническата демокрация”. Той предвижда няколко етапа в решаването на македонския проблем, а именно: 1. признаване областно самоуправление на частта от Македония в рамките на днешна Югославия, 2. преминаване на частта от Македония, влизаща в границите на България, към онази в Югославия, или заедно с нея влизането на България като член в една истинска Югославия и 3. след тази политическа еволюция може вече да се мисли за оная част от Македония, която е под гръцко владичество (Македонско съзнаие, бр.5, 1.III. 1924).

Така в 1923/1924 г. не само западните държави, но и опозиционно настроените сили в Югославия започват да свързват разрешаването на македонския въпрос с преустройството на Югославия на федеративна основа. Постепенно буржоазните фактори на Запад изоставят тезата за автономна македонска държава, което дава отражение и вътре в Югославия. ВМРО не само се съгласява, а нашироко тръби, че това именно е и нейната цел на този етап. Цанковото правителство има немалък дял в тази насока. Неговата политика диктува на ВМРО занижаване на целите й.

Радич свързва разрешаването на македонския и хърватския въпрос единствено със създаването на Балкано-Дунавска конфедерация.

Вярата на ВМРО в ХРСП се повишава многократно, след като Радич дава пълномощия на 20 свои народни представители да се явят в Народната скупщина. На 12 март са верифицирани 20-те мандата на ХРСП, а на другия ден са предадени още 30 нови пълномощия. Правителството на Н. Пашич изпада в затруднено положение. С идването на хърватските народни представители в Скупщината опозицията става болшинство, а правителството е погълнато изцяло от въпроса за току-що анексираната от Италия (на 17 март) свободна Риечка държава. До 20 март са предадени всички пълномощия на хърватските народни представители с изключение на Ст. Радич и Кошутич, които се намират в чужбина. За правителството на радикалите няма друг изпод, освен да подаде оставката си, което и става на 25 март 1924 г.

ВМРО следи с интерес събитията в Югославия. Тя очаква да излезе на по-предно място ХРСП и се надява на либерализиране на режима в Македония. Но събитията се развиват с особена бързина. В Демократическата партия между привържениците на Дивидович и Светозар Прибичевич настъпва пълен разрив. На 26 март Прибичевич със свои 14 другари предимно от Пречанските краища напуска Демократическата парламентарна група и създава Самостоятелна демократическа партия, която влиза в преговори с Пашич и на 27 март се образува ново правителство – Пашич-Пибачевич (ПП). Надеждите на ВМРО за създаване на по-благоприятни условия за борба в Македония не се оправдават. Сръбската реакция се оказва много гъвкава.

Новото югославско правителство обаче не остава за дълго на власт. На 27 юли кралят е принуден да повери на Л.Давидович съставянето на ново правителстов, в което се предвижда а вземе участие и ХРСП. Ето защо новото правителство въвежда известно, макар и ограничено самоуправление в Хърватско.

Междувременно на 27 юни 1924 г. Ст. Радич връчва молба на генералния секретар на Селския интернационал за приемане в него на ХРСП. На 1 юли със специален протокол Интернационалът оповестява, че ХРСП е негов член. Решението на ръководството да влезе в Селския интернационал е взето под напора на народните маси, а и самото ръководство начело с Радич е разочаровано в надеждите си да получи помощ от западните страни за решаване на хърватския въпрос. Остава да се търси единствено помощта на международното селско сдружение и на СССР, където националният въпос е решен по най-справедлив начин. Влизайки в Интернационала, Радич разчита да увеличи престижа си и да завоюва успех в бъдещите парламентарни избори.

В. “Слободни дом” публикува ред материали за СССР от Ст. Радич през 1924 г. Това наистина увеличава популярността му сред хърватското селячество. На 11 август 1924 г. Радич се завръща от Москва, посрещнат е с неописуем възторг от хърватското селячество с възгласи: “Да живее нашето народно Харватско! Да живее Съветският съюз!”(История Югославии, 1963 г., т. II. С. 87).

Размахът на селското движение в Хърватско заплашва не само сръбската буржоазия, но и десницата в ХРСП. През август в нея настъпва разцепление – група дени елементи излизат от ХРСП и образуват Хърватска селска независима партия, която започва кампания против ЮКП и прогресивните сили в ХРСП, поддържайки сръбската монархия. Нейният девиз е “Вяра в бога, краля и в селското обединение”.

ХРСП печели все повече привърженици не само в Хърватско, а и в Босна, Черна гора и Македония. Тя се очертава като главен съперник на радикалите и самостоятелните демократи в бъдещи избори. Затова правителството решава да приложи ЗЗД и по отношение на ХРСП, използвайки като предлог влизането й в Селския интернационал, с което тя била станала “съставна част на Комунистическия интернационал”. Решението за разпускане на ХРСП е взето през декември 1924 г. В началото на януари 1925 г. цялото й ръководство е арестувано. ХРСП е обвинена и в поддържане на връзки с ВМРО през 1920-1923 г.

Докато Радич е в затвора, кралскаа камарила влиза в преговори с него и другите ръководители на ХРСП. В резултат се стига до помирение. На 27 март 1925 г. от името на ХРСП Радич прочита декларация в Народната скупщина, с която партията признва Видовденската конституция и династията на караджорджевичите.

Капитулацията на ХРСП пред сръбската буржоазия е логически завършек на цялата предишна нейна колеблива политика. Тя е дребнобуржоазна партия, чието ръководство постоянно се колебае в борбата си срещу централизма. И ето че колебанието го довежда дотам, че напуска републиканството и приема ентрализма като система и метод на управление в Югославия.

Капитулацията на Радич нанася голяма вреда на политическия живот в страната. Временно се разширява социалната база на реакцията. Македонското селячество също отвръща глава от Радич, макар че в последните години неговата партия е доста популярна в Македония. След капитулацията ХСП променя и отношението си към Македония и македонското революционно движение. Тя започва да оправдава сръбския режим и да се бори за запазване границите на Югославия- В Женева Радич заявява по отношение на Македония: “Има такива, които твърдят, че македонците не са още народностно определени. Но Македония е наша, т.е югославянска и специално сръбска. Този въпрос е решен” (Политика, бр. 6263, 1. X. 1925).

През ноември Радич влиза в новото правителство като министър на просветата.

Новото правителство засилва националния гнет и денационализацията в Македония.

Македонската беднота започва да се надява за своето освобождение все повече единствено на комунистическото движение и на СССР. От предишните изявления на Радич, че македонците не са сърби, че са българи и трябва да им се даде свобода, не остава нито следа.

Едновременно с поддържането на връзки с хърватите ВМРО продължава преговорите и с представители на СССР във Виена, която през 1923-24 г. се превръща в средище на балканската политика. В. Влахов се среща със съветския дипломат Голденщайн и преговаря по въпроса за подкрепата, която СССР може да оказва на македонската организация. Съветският представител не се оказва твърде предразположен за такава помощ. Той посочва, че македонската организация е избила много комунисти по време на Септемврийското въстание, че нейната политика е насочена в подкрепа на реакционните режими в България.

Наскоро след това обаче съветското правителство и Коминтернът започват да полагат максимални усилия, за да спечелят ВМРО за единния балкански фронт. През есента на 1923 г. в София идва представителят на Съветска Русия Андреев-Базаров и се среща със задграничното представителство на ВМРО К. Пърличев и Г. Баждаров. (Спомени на Влахов, 370). Той се среща и лично с Т. Александров, който се намирал в “резиденцията си” в с. Покровник, Горноджумайско. Андреев- Базаров предлага на Т. Александров преговорите да продължат във Виена чрез Д. Влахов.

През декември 1923 г. Т. Александров изработва проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство. В него се посочва, че целта на ВМРО е обединението на Македония в една политическа единица, която впоследствие да бъде равноправен член на балканската федарация или поне в първия етап – в една югославска федерация.

За постигането на тази своя цел ВМРО разчита: 1. на своите борчески сили, 2. на всяка държава, каквото и да е нейното устройство, чиито интереси съвпадат с идеалите на ВМРО, 3. на всички обществени организации, които ратуват за националното самоопределение, човешки права, свободи и траен мир в света (Македония, документи и материали, с. 676-677).

Проектоспоразумението задължава ВМРО да работи съвместно с други революционни организации на Балканите за “федерирането на балканските държави в техните етнически граници”. От друга страна, то задължава СССР да признае “ВМРО като единствена изразителка на суверенната воля на Македония”. Накрая се съобщава, че “ВМРО с благодарност би приела материалната, дипломатическата и моралната подкрепа на СССР” (спомени на Влахов, с. 382).

Във Виена преговорите наистина продължават, но с много трудности. Ето какво пише за тях Д. Влахов: “Разговорите, които водех с представителите на Съветска Русия, не отиваха напред, първо, поради различните цели, които преследваха Съветска Русия и организацията на Александров, и, второ, поради обстоятелството, че третият член на ЦК на организацията на Александров – Петър Чаулев – беше в разногласие с Александров и Протогеров и особено с последния”.

П. Чаулев се установява в Албания, а оттам се прехвърля често и в Италия с намериние да подготви почвата за нападение на чети в Македония откъм албанската граница. Представителят на Съветска Русия вече имал връзки с Чаулев, поддържани чрез Харлаков. Именно поради това преговорите, които Влахов води със съветските дипломатически представители, не се развиват благополучно.

По същото време ВМРО търпи неуспех в България. От една страна, положението на организацията става все по-несигурно от факта, че Цанковото правителство започва да я изоставя. ВМРО е нужна на Сговора, докато той вземе властта и се утвърди. След това възникват нови проблеми във връзка с отношенията между България и Югославия. Цанков тръгва по пътя на Стамболийски. Фашисткото Цанково правителство поема такава външна политика определено и твърдо в началото на 1924 г., когато между СХС държава и Италия се подписва Сплитската спогодба. Тя предвижда Италия да окаже подкрепа на Югославия за завладяване на Солун срещу отстъпки на Италия на Адриатическия бряг. Това се изсипва като студен душ върху главите на ръководителите на ВМРО, които в първите години след войната разчитат изключително на Италия.

От друга страна, емиграцията се осъзнава. Събитията на 9 юни и Септемврийското въстание изясняват много неща. Тя се убеждава на дело на кого служи ВМРО. Олевяването на емиграцията и появата на ляво течение в самата ВМРО също водят до изоставянето на Т. Александров и Ал. Протогеров. Много е трудно да се работи при едни декларации и изявления за характера на македонската организация и при друга танденция – да се служи вярно на реакционните кръгове в България. След разтурянето на емигрантския комунистически съюз “Освобождение” през август 1923 г. и препоръката на ЦК на БКП комунистите и левичарите да влязат в македонските братства лявата струя в тях се засилва значително.

Расте недоволството от Т. Александров и Ал. Протогеров и в Пиринска Македония. Алеко Паша е изключително амбициозен и претендира за първо място в ръководството на организацията. Негови сподвижници са бивши санданисти – Буйнов, Скрижовски, Кантарджиев и др., които след разтурянето на Временното представителство се вливат във ВМРО. Немалък е и делът на БКП, която повежда борба за създаване на единен македонски и единен балкански фронт. Поади това чрез Д. Хаджидимов и други комунисти тя активизира влиянието си в македонската организация.

Изострят се отношенията и между Илинденската организация и ВМРО, които до доветоюнския преврат работят ръка за ръка. Първото по-сериозно разногласие между тах се появвява във връзка с предстоящите на 18 ноември 1923 г. парламентарни избори в България. Със специално тайно окръжно Т. Александров препоръчва на местните ръководства на ВМРО да направят всичко възможно Илинденската организация да не излиза извън компетениците, определени от нейния устав. Същевременно се заявява в окръжно, че ВМРО “няма нищо общо” с Илинденската организация. ВМРО обвинява ръководството на Илинденската организация, че е дало нареждане до местните ръководства да се гласува за Национал-либералната партия. Шест дни след излизането на това окръжно ръководното тяло на илинденци връчва на ЦК на ВМРО специално обръщение, в което категорично отрича, че е давало подобни директиви.

Вижда се най-сетне, че политическите партии в България използват македонската емиграция и нейните организации в своите тясно класови политически цели и интереси.

През 1924 г. Цанков и Пашич едновременно започват да се въодушевяват от желанието да набележат обща програма срещу “болшевишката опасност” на Балканите. Цанковото правителство идва на власт с помощта на Италия, но след споразумението за Фиуме (Риека) – споразумението Пашич-Мусолини – тя озоставя България в нейната македонска политика. Цанков започва да сервилничи пред Югославия. За да огои на югославското правителство, на 3 март 1924 г. той нарежда да бъдат арестувани голяма част от македонските дейци в София и Пиринска Македония. И този път обаче основният удар не е срещу ВМРО. Задържани са повече от 500 души, предимно от Илинденската организация и братствата.

Пред Цанков се явяват да протестират представители на Илинденската организация и Националния македонски комитет на емиграцията. Той им заявява, че тези мерки са продиктувани от “висши държавни интереси”. Недоволни от срещата, двете организации решават да изпратят пооделно свои писмени протести до правителството. Националният комитет на македонската емиграция отправя един бездушен, попит със сервилност протест. Отделно ЦК на ВМРО изпраща на 10 март протест до Цанков по повод предприетите арести, в който заявява, че българското правителство не може да провежда арести заради действията на македонската организация, която се намира ня територията на друга държава. Накрая протестът завършва със заплаха, че за това и подобни деяния ВМРО ще “държи отговорно българското правителство”.

На 10 април правителствени полицаи нахълтват в редакцията на в. “Независима Македония” и конфискуват част от току-що излезлите броеве. Националният комитет отправя и този път протест до правителството (ЦПА, ф.51, оп.1, а.е. 339).

Във връзка с тези посегателства на българското правителство над македонската емиграция Илинденската организация изпраща меморандум до председателя на Министерския съвет с дата 17 април 1924 г. Конкретния повод за него е спиането на органа на Илинденската организация в. “Пирин”. В меморандума остро се критикува политиката на българското правителство. Ръководителите на Илинденската организация смятат, че македонският въпрос е общобалкански и даже международен. Македонската емиграция, макар и в мнозинството си българска по националност – се казва в меморандума, – не може и не желае да стане жертва на общодържавните български интереси, защото “български държавен патриотизъм” и “македонски матриотизъм” са две неща, които не само че нямат нищо общо, но са и в пряко противоречие. “Дължим да ви заявим,- четем в меморандума, – че в името на самостояйния ни идеал, който ние не можем да поднасяме в жертва на Вашите държавни тенденции, ние веднъж завинаги трябва да бъдем третирани не като част от българската държава, а като независим политически елемент, макар и да сем едноплеменници и добри българи”.

Илинденци преследват идеята за създаване на балканска федерация като единствен път за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Чрез федерацията, заявяват те, ще се реши въпросът за морския излаз и на България, и на Югославия.

Буржоазната българска преса, Националният комитет и някои сред от ВМРО обвиняват авторите на меморандума в болшевизъм, макар че той е един буржоазен националреволюционен документ, който не произлиза нито от крайната левица, нито от десницата, а от центъра на емиграцията.

Меморандумът изиграва историческа роля за емиграцията, като я насочва към път за борба, коренно различен от проповядвания от българската буржоазия. Постепенно тя започва да напуска ВМРО и братствата и се ориентира към левицата и илинденци, с които започва да поддържа все по-тесни връзки и БКП.

Водачите на ВМРО се виждат изоставени. Те рискуват да останат генерали без армия, а не могат да разчитат и на предишната подкрепа на Демократичния сговор, който успоредно с репресиите над емиграцията и илинденци готви помирение с Югославия. Още в разискванията, които стават в Народното събрание по случай конвенициите, сключени през ноември 1923 г. между България и СХС кралство, някои от правителствените оратори, а и от опозицията правят намеци за дейността на т.нар. “странични фактори” (респективно ВМРО и македонстващите) и за опасностите, които могат да произлязат от тя за спокойствието и даже за съществуването на българската държава. Тези намеци показват, че правителствените, а и опозиционните буржоазни партии са решили да се разделят с ВМРО. Моментът обаче още не е назрял. Трябва да се изчака и да се види дали може наистина да се разчита на сърбо-хърватско –словенското правителство.

Не само емиграцията олевява. Този процес обхваща и населението в самата Македония, което под влияние на агитацията на БКП и ЮКП вижда все по-ясно националистическия характер на ВМРО.

Отчетът на групата, натоварена с пълномощно Номер 639 от 30 ноември 1923 г. да замине за Вардарска Македония и стегне каналите и информационните служби, е песиместичен. В него се констатира разхлабване на дисциплината сред членовете на организацията, засилване влиянието на федералистите и пр. Благодарение агитацията на югославските комунисти сред населението е започнало движение за създаване на общ македонски фронт като съставна част на общобалкански единен революционен фронт. За националистичната дейност на ВМРО няма повече място, както е в първите 2-3 години след войната. Членовете й все по-настоятелно искат да се проведе конгрес на организацията, на който да се обсъдят стратегическите цели и тактиката за борба. ЦК се вижда задължен под напора отдолу да започне подготовка за свикване на общ конгрес. Съгласно устава той трябвало да се предшества от кенференции на околиите и окръзите.

ВМРО схваща съвсем ясно стремежа на българското правителство да я разгроми, но прави сетни усилия чрез угодничество да смекчи отношението на Цанковата власт. На 3 март 1924 г. стават големи арести, които ЦК на ВМРО осъжда, а на 15 март със специално окръжно, подписано от Т. Александров, се нарежда до завеждащите окръзи и околийските войводи да не есе предприемат крупни революционни акции и атентати. Причината, която се сочи за отлагане на акциите, е, че организацията още не е привършила подготовката на всички революционни окръзи и не е приключила преговорите с другите недоволни народности и области в Сърбия и Гърция, и пр.

В основата на новото поведение на ЦК личи стремежът на ВМРО да угоди на Цанков, за да не стигне да разрив с правителството, с чиято материална помощ те съществува.

Но вече нищо не помага. Цанковото правителство твърдо следва своя външнополитически курс за сближение с Югославия.

При така стеклите се обстоятелства за Т. Александров и Ал. Протогеров не остава друг извод, освен и те да се наредят под знамето за единната борба на революционното движение на Балканите. В противен случай те остават напълно изолирани – и от правителството на Бългаия, и от членската часа на ВМРО , и от емиграцията и населението в трите части на Македония. Сам Т. Александров схваща, че против “това ново могъщо течение не ще може дълго и успешно да се стои, ако не иска да се самоубие като пръв водач на ВМРО”, и подновява преговорите със СССР и националноореволюционните организации на Балканите.

Явно Т.Александров и Протегеров целят да окажат натиск върху Сговора да се откаже от намеренията си за сближение с Югославия. Двамата водачи на ВМРО се готвят за Италия, като уведомяват за своето пристигане Влахов, който е във Виена. Провежда се среща между П. Чаулев и Т. Александров. Ал. Протогеров не присъства, понеже Чаулев не желае да разговаря с него поради нанесена от по-рано обида. Т. Александров и Протегеров се съгласяват да влязат във връзка с федеративната организация, за да се сложи край на взаимното изтребление и да се постигне обединение на македонското освободително движение върху основата на една прогресивна платформа. Чаулев и Влахов успяват да постигнат помирение с Македонската федеративна организация.

ЦК на ВМРО излиза с обща деклерация. Тя е първият документ, в който заляга новата ориентация на организацията. С нея ЦК оповестява, че поддържа своята първоначална цел – “освобождението и обединението на разпокъсаните части на Македония в една напълно самостоятелна независима политическа единица, в нейните естествени етнографски и географски граници”. Тази цел може да бъде осъществена чрез съюз на самостойно самоопределилите се балкански народи в балканска федерация. Тока най-правилно ще се реши националният въпрос на Балканите. ВМО заявява в декларацията, че в борбата за освобождението на Македония може да разчита единствено “преди всичко на обединените сили на цялото македонско население в сътрудничество с революционните движения на другите балкански народи”. Що се касае до международното положение, ВМРО разчита “изключително върху на европейските революционни и прогресивни течения, а най-главно на всемирната морално, материална и политическа подкрепа на СССР…”. За да осъществи тази своя цел, в декларацията се предвижда ВМРО да засили по най-решителен начин борбата си “както против сръбското и гръцкото, така и против българското правителство, които се явяват или могат да се явят оръдия на свои или чуди империалистически стремежи спрямо Македония” (ЦДИА, ф. 396, оп.2).

С тази декларация ВМРО тържествено и открито заявява, че скъсва всякакви връзки с Цанковото правителство и ще води борба против неговата политика. Тя поема ангажимент да даде “най-искрено всичкото си съдействие за по-нататъшното осъществяване на единния балкански революционен фронт ида влезе в контакт с комунистическите партии в балканските държави” (пак там).

На 30 април ЦК на ВМРО и ЦК на Македонската федеративна организация подписват Протокол за обединение на македонското революционно движение, с който двете организации се помиряват, като възприемат ориентировка към световното прогресивно движение, единен балкански фронт и сътрудничество с балканските комунистически парии и СССР.

Понеже документите не били предназначени за публикуване, ЦК на ВМРО решава да се обърне с манифест към македонското население и революционери, с който да оповести станалото помирение и принципите, на които то се основава. И тъй като Т. Александров бърза да отпътува от Виена за Лондон, а не връщане нямал намерение да минава през Виена, в присъствието на Влахов упълномощава останалите двама членове на ЦК да подпишат от негово име манифеста. Той е обсъден и одобрен от тримата членове на ЦК на организацията още преди заминаването на Т. Александров. В обсъждането Т. Александров взема активно участие, като дои изказва мнение, че пасажите, отнасящи се до българското правителство, се недостатъчно силни и по негово настояване те са подсилени.

Манифестът е подписан на 6 май 1924 г. В него се излагат и обосновават по-накратко принципите, залегнали в новата платформа на ВМРО. Заострена е критиката към българското правителство и се апелира към свободния български народ и населението на Македония да поведат решителна борба против него. ВМРО заема по отношение на денационализаторската политика на Гърция и Югославия курс на въоръжена борба. Казва се, че “по отношение на Югославия и ВМРО ще бори най-решително всички, без разлика на партия, белградски централизъм, денационализация и угнетение не само на македонския народ, но и на народите в Хърватско, Босна е Херцеговина, Черна гора, Косово, Войводина, Словения и Далмация.

Във вътрешните национални борби в Югославия ВМРО решително застава на страната на всички угнетени народности, които се борят за демократична децентрализация и федеративно устройство на страната. С това организацията хвърля мост за обединение на всички революционни антицентралистични сили в Югославия. Това е твърде важен момент, защото друга организация не се заема с подобно нещо. И макар че ВМРО и по-специално нейният ЦК не остават верни на своите изявления, за нас е по-важно, че в определен момент, независимо от какви подбуди, македонската организация се издига до такава степен, че се опитва да застане в центъра, да стане ядро при образуването на общобалканския революционен фронт.

Тази ориентация на ВМРО слага началото на съвсем нов етап в развоя на македонското освободително движение. Освободителните сили се отърсват от влиянието на балканските буржоазии и поемат пътя на самостоятелната борба. Но този етап води със себе си и изместването на буржоазията от мястото й на хегемон в македонското революционно движение. Няколкодесетилетната история на това движнеие показва по един несъмнен начин, че тя не е способна да осъществи целите, залегнали в програмата и устава на старата ВМРО. По този начин ВМРО скъсва окончателно с илюзиите, че македонският въпрос ще се реши с намесата на балканските държави и Великите сили. Единственият път за това тя вижда в съюзяването с прогресивните и революционни организации начело с Балканската комунистическа федерация и Коминтерна.

Това са идеи, наложени от желязната логика на времето, от нещастния опит, който има македонското население без оглед на неговата националност вследствие тежките войни и катастрофалните последици от тях- Всеки, който би се опитал да се противопостави на този нов курс в македонското освободително движение, би рискувал да се обрече на гибел, защото новите идеи произтичат от обективния развой на македонския проблем между двете световни войни.

Би било погрешно обаче да се мисли, че буржоазията ще отпадне като хегемон в македонското освободително движение изведнъж. Това е процес, започнал много оп-отдавна, но намерил през 1924 г. благоприятна почва за задълбочаване и ускоряване. В това отношение немалка роля играят и балканските комунистически партии, които все по-ясно, все по-правилно виждат особеностите на македонското движение и се ориентират към неговото включване като един от елементите на единния балкански фронт.

След споразумението и подписването документите във Виена, Ал. Протогеров се завръща в България, а в началото на юни от Лондон и Рим пристига в София и Т. Александров. Но ще със стъпването си на българска земя на 5 юни той телеграфира на Д. Влахов да не се публикува манифестът и да не започва издаването на уговорения вестник, като настоява за нова среща с Чаулев и Влахов в София.

Манифестът наистина не е публикуван. Междувременно ВМРО показва, че не се е отказала от терористичната си тактика, защото убива М. Грешев, Ешкенази, сина му и съучаства в убийството на П.Д. Петков. Става ясно, че Т. Александров и Ал. Протогеров се готвят под натиска на Цанковия режим да се откажат от подписите си в манифеста, но все още е смеят да сторят това открито. Нещо повече, те деклерират, че държат за манифеста и за подписите си върху него.

През юли Т. Александров и Ал. Протогеров изпращат своя представител М. Монев (Мирчо) във Виена, за да изложи мотивите, които ги карат да искат отлагане публикуването на манифеста.

Във Виена Монев не признава, че посочените убийства са дело на ВМРО, и заявява, че “ВМР организация…държи за взаимното изпълнение на декларацията и сложените подписи върху нея…Наред с това той посочва, че дейността на СТ. Мишев и компания не само че не намалява, както е предвидено, а се засилва. Ето защо ВМРО настоява да знае “Мишев ще бъде ли спечелен или пък неутрализиран, или да бъде третиран ка о враг и предател”. Т. Александров и Ал. Протогеров съобщават чрез своя пратеник, че ВМРО намира за “неудобно в днешния момент публикуването на манифеста по чисто тактически съображения”, които Монев формулира така:

  1. поради засилена книжна кампания от страна на комунистите и замеделците
  2. поради появилите се нелегални групи в много от околиите на царството, които на много места вършат разбойничества и проповядват чисто болшевишки идеи
  3. ако би се шумно изявило, че в съгласие с комунистите и ВМРО открива борба на правителството, цялото общество би се смутило, крайните елементи, преди още да бъдат добре организирани, биха започнали а се проявяват в по-силен вид, а опасността от анархия в страната е голяма, която може да повлече вместо промяна на правителството окупация на страната, което пък не може да бъде желано от ВМРО.

Т. Александров и Ал. Протогеров се мъчат да отложат публикуването на манифеста, за да съберат силите си, като се надяват все още, че Цанковото правителство ще ги подпомогне.

Що се отнася до издаването на в . “Балканска федерация”, М. Монев съобщава във Виена, че ВМРО е съгласна то да започне, но само в рамките на вече поставените уговорки.

През юли манифестът е публикуван в излезлия бр.1 на в. “Балканска федерация” въпреки несъгласието на Т. Александров и Ал. Протогеров, защото първоначалната уговорка, направена във Виена, е манифестът да се публикува през юни, когато се завърне Т. Александров в България, а този срок е вече изтекъл. Базирайки се на тази уговорка, третият член на ВМРО П. Чаулев го дава за публикуване.

Манифестът се посреща с въодушевление от македонската емиграция в България и Америка и от македонското население в трите части на Македония, защото новите идеи съответстват на неговите желания и стремежи. Тези идеи не са нещо корено ново. Те са резултат от еволюцията на идеите, залегнали в устава и програмата на образуваната през 1893 г. македонска революционна организация начело с Гоце Делчев, Дамян Груев, Гьорче Петров и др. Те добиват по-конкретна форма по време на Илинденското въстание, в програмата на Народно-федеративната партия през 1908-09 г. и особено след Първата световна война в декларацията на серчани и апела на деятелите от Западна Македония. Почти всичко, застъпено в манифеста, македонската емиграция и населението в Македония са срещали в разработката и обосновката на декларацията и апела на Д. Хаджидимов в “Назад към автономията” през 1919 г. и в идейните основи на Временното правителство на бившата ВМРО.

Ето защо възвръщането на макед. Рев. Движени към тези идеи, доразвити на по-висока степен, се приема от всички прогресивни сили с удовлетворение.

Даже манифестът от 1924 г. закъснява. Най-беглото разглеждане на обстановката след Първата световна война и състоянието, в което се намира македонският въпрос, показва, че условия да се създаде една революционна организация, опираща се върху трудещите се македонски маси, има още със свършването на войната.

Образуването на Временното правителство, на комунистическия съюз “Освобождение”, масовото гласуване на населението в трите части на Македония за комунистическите партии и други подобни явления говорят, че условията наистина са подходящи.

Но въпреки всичко в първите години след войната Т. Александров и Ал. Протогеров успяват да се наложат като авторитетна сила в македонското движение. З атова има няколко причини:

  1. ВМРО издига лозунга за автономия на Македония, като се съобразява с факта, че македонското население е получило органическо отвращение към всякакъв вид национализъм. И макар според думите на един от приближените на Т. Александров и Ал. Протогеров организацията да е тясно свързана с Временното правителство, във всички свои документи тя успешно оперира с лозунга за автономия, което внася обърканост и заблуда сред емиграцията и населението в Македония.

Особено неориентирани са македонските младежи, на които липсва опит от миналите борби и сред които се вербуват ратници за македонската организация.

2. Немалка роля в тази насока играе и българската буржоазия, която в стремежа си да използва ВМРО за свалянето на Стамболийски от власт и да оказва натиск върху сърбо-хърватскот-словенското правителство, подкрепя морално и финансово организацията. Почти цялата българска буржоазна преса е в служба на Т. Александров и Ал. Протогеров. С горната цел редакционните колегии раздуват авторитета и престижа на ВМРО.

3. Трябва да се добави и слабостта на комунистическото и работническото движение на Балканите. Балканските комунистически партии нямат правилно ленинско отношение по националния и конкретно по македонския въпрос. Те недооценяват националните движения, не гледат на тях като на съюзник в борбата на работническата класа за свалянето на капиталистическата експлоатация, поради което се отнасят сектантски и към македонското революционно движение.

Това са главните причини, поради които до създаването на ВМРО (обединена) в македонското движение се запазва хегемонната роля на буржоазията.

Ето че идва и очакваната нова организация. Македонското население дава целия свой морален капитал в негова подкрепа. Внушителната манифестация на емиграцията в София на 2 август 1924 г. е най-добрият показател, че новите идеи се възприемат безрезервно.

Илинденската организация също се нарежда под знамето на манифеста. Първият вестник в България, който препечатва манифеста, е в. “Илинден”. Фашистката власт е обзета от тревога. Получените броеве с манифеста са конфискувани. “Само онзи, който не беше в София – пише Г. Занков. – не може да разбере страшната, дори смъртна уплаха и у правителството, и у банкерите и чорбаджиите, та дори и у мафията-кариеристи около ВМРО”.

Страхът е основателен, защото, както пише Милюков, дори само неутралитетът на ВМРО към работите на България е грозна опасност за Цанковото правителство, защото то има достатъчно силни врагове в лицето на комунистите и земеделците. При това в случая става дума не за неутралитет, а за създаването на единен фронт между земеделци, комунисти и ВМРО против Цанковия режим.

Фашизираната буржоазия е безсилна да противопостави идейни аргументи на манифеста, поради което се готви да предприеме кървава разправа с неговите поддръжници. Тя чувства органическа нужда обаче преди това да изтъкне пред българските трудови маси, а и пред населението на Македония и емиграцията, че манифестът не е дело на ЦК на ВМРО, а на комунистическите представители.

Т. Александров и Ал. Протогеров са заставени да се откажат от подписите си.

На 1 август 1924 г. те отправят следното съобщение до временните задгранични пратеници на ВМРО:

”Опровергайте решително пред кореспондентите на чужди вестници публикувания манифест в някакъв виенски вестник. ВМРО е национална организация, включва в себе си всички класи и съсловия, поради което е невъзможно тя да стане класова или партийна. Тя има своя определена цел и не може да се заема с големи задачи – да разрешава крупни световни проблеми”. Същия ден двамата членове на ЦК излиза и с деклерация-опровержение, с която се мъчат да докажат, че не са подписвали никакъв манифест и че той “e дело на екзалтирани комунисти”. Те заявяват, че за ВМРО остава валидна декларацията й от септември 1923 г., като отново преповтарят остарелите вече фрази за уж самостойния характер на македонската организация, за това, че тя е национална организация и че не може да стане оръдие на нито една политическа партия или държава. Що се отнася до политиката на България, в декларацията открито се заявява, че ВМРО ще се “бори с всички сили и средства против враговете и злоупотребителите с нейното име и престиж, които и да са и гдето и да се намират те…, че ВМРО е единствено компетентна да насочва своята дейност в преследване идеала си свободна и независима Македония”.

Както се вижда, в декларацията ВМРО отново се връща към своята първоначална цел.

Това е направено, за да се покаже, че тя стои неотклонно на стаите си позиции и за да се внесе заблуда сред масите.

Цялата декларация е пропита с дух на примирение и като че ли изкупва греха пред Цанковото правителство.

Паралелно с това в нея се хвърля и упрек към официалната българска политика, макар и не в съвсем ясна форма.

Македонските народни маси и цялото прогресивно обществено мнение на Баканите осъждат отказа на Т. Александров и Ал. Протогеров от манифеста.

Балканската комунистическа федерация, Коминтернът и революционните организации го квалифицират като измяна на интересите на трудовите маси.

Ст. Радич се обявява против постъпката на двамата. Д. Влахов и П. Чаулев, като участващи в преговорите във Виена, публикуват писма върху истинското положение около подписването на манифеста.

Новата ориентация на ВМРО е одобрено от стаите македонски и тракийски дейци начело с М. Герджиков, които заявяват пред редакцията на в “Балканска федерация”, че тя може да разчита на “пълната готовност на всички стари дейци от македонското и тракийско движение”.

Голям интерес към въпроса проявява и английската буржоазия. В края на август кореспондент на в. Таймс се среща в Македония с Т. Александров, за да вземе интервю около станалите събития. Това е последното интервю, дадено от него няколко дни преди убийството му. Той продължава да отрича подписването на каквито и да е документи във Виена. За отбелязване е, че Т. Алексадров отново издига минималната програма на ВМРО:
”Нашите искания са твърде скромни – заявява той. – Ние не искаме разпадането на Югославия, напротив, ние желаем Югославия да стане една федерация, свободна и силна държава. И от името на организацията аз заявяват формално, че тя ще прекрати своята въоръжена борба, ако бъдат изпълнени следните уславия:

. Разпускане на субсидираните официални сръбски чети на Стоян Мишев Циклев и други изменници навсякъде из Македония и наказването на членовете на тези чети за престъпленията, които са извършили (изнасилвания, убийства и грабежи)

  1. Прилагане на клаузите на мирния договор за защита правата на националните малцинства под контрола на ОН и под гаранцията на Великите сили.
  2. Амнистия на всички затворени македонци за завръщане в Македония на бежанците и емигрантите също под контрола на АН и гаранцията на Великите сили.
  3. Свобода на изборите за Скупщина и даване право на македонците да образуват легални политически партии.

Тези на нашите основни искания и ако те бъдат изпълнени по един точен, лоялен и честен начин, ние се ангажираме да турим нашето оръжие и да прекратим нашата въоръжена борба” (Независима Македония, бр.77, 27.IX. 1924).

Т. Александов конкретизира тази програма, като отбелязва, че ВМРО настоява за преустройство на Югославия във федеративна държава, в която Македония да влезе като равноправен член. Той предвижда, след като се даде автономия на Македония в Югославската федерация, да се присъедини към нея Егейска Македония, базирайки се на “неизбежното разложение в близко бъдеще а Гърция…”. Щом всичко това бъде изпълнено, ще трябва да се включи в Югославия и частта от Македония към България. Само така – заключава Т. Александров – ще може да се избегне болшевизмът в Македония и на Балканите.

Не е трудно да се констатира, че това изявление на Т. Александров е продиктувано от правителството на Цанков, защото тогава д-р Ст. Данев пред кореспондент на чешкия вестник “Народни лист” в София изтъква същото условие, за да се реши спорът между Белград и София.

Подобни идеи проповядва и кръгът около в. “Независима Македония”. Коментирайки декларацията на югославския министър на външните работи в. Маринкович пред Скупщината, в която той твърди, че в момента нито една политическа партия в Югославия не иска отцепването на която и да било част от държавата, редколегията на изданието заявява:

”Да, никой и от нас – македонците, а сегашния политически момент не желае отцепване на македонските земи от Югославия, а даване на тези земи широко самоуправление и културна автономия. Когато тези две искания бъдат задоволени, чак тогава ще се пристъпи към работа за обединение на всички македонски земи, за да се постигне по този начин напълно идеалът независима Македония”.

Но въпреки изявленията на Т. Александров и Сие, правителството на Цанков готви план за неговото убийство, с което едновременно трябва да се нанесе удар върху някои елементи на ВМРО и да послужи като повод за смъртоносно раняване на левицата в македонското освободително движение.

Фашисткият режим не се решава при разправата с него да си послужи с методите, приложение по отношение на земеделците и комунистите по време на деветоюнския преврат и Септемврийското въстание.

Тези методи са рисковани и затова той прибягва до заговорническата тактика.

На 31 август 1924 г. на път за конгреса на Серския революционен окръг Т. Александров е убит от Д. Вретенаров и Щ. Влахов в Пирин планина.

Убийството е подготвено от правителството на Цанков с посредничеството на генерал Ал. Протогеров, между когото и Т. Александров съществуват остри противоречия.

За убийството на Т. Александров са обвинени Коминтернът, комунистите и левицата във ВМРО.

Буржоазията, макар да знае кой е истинският убиец, продължава да разпространява тази версия и да иска отмъщение.

Смъртта на Т. Александров се пази в строга тайна, за да може да се нанесе неочакван удар върху левицата.

В същото време правителствените генерали и шефовете на министерствата на вътрешните и външните работи свикват заедно с десните от ВМО в Горна Джумая “конгрес” за изглаждане уж на противоречията между десницата и левицата във ВМРО.

На него са поканени множество представители и на двете течения.

Там са и водачите на Илинденската организация. В навечерието на “конгреса” Горноджумайски окръг и подсилен с войскови части.

На 12 срещу 13 септемви са избити левичарски настроените македонски дейци. Между убитите са Алеко Василев, подполк. Г. Атанасов, Арс. Йовков и др.

След това наказателната експедиция се премества в Разлажко, Неврокопско и Петричко, където са убити Ал. Буйнов, Г. Пенков, Г. Манолов, П. Говедаров, комунистът М. Алексиев и др.

Вълната на саморазправа се пренася в София, Пловдив, Варна и на други места. Между убитите в София са Д. Хаджидимов и Сл. Ковачев. За да оправдаят деянията си, буржоазната реакция и последователите на Т. Александров публикуват книга върху убийството на водача на ВМРО, в която като главни обвиняеми посочват БКП и Коминтерна.

В нея се твърди, че болшевиките и БКП искали да извършат революция в Петрички окръг, като го съветизират, поради което организацията е взела сериозни мерки.

А истината е друга. Още преди убийството на Т. Александров се подготвят редица убийства на прогресивни леви дейци, извършени след това. Наемни убийци са изпратени във Виена да се справят с П. Чаулев и Д. Влахов. По същото време с убийство са заплашени и водачите на Илинденската организация Арс. Йовков и Г. Занков. Следователно тези събития не са отмъщение за смъртта на Т. Александров. Напротив, тя е предизвикана от правителството именно за да се намери повод за разправа с левицата във ВМРО.

Със серията убийства македонското революционно движение изпада в криза, която разстройва масите, отчаяни, че македонските борби отново получават характер на самоизтребление. Обаче наед с това тази криза създава възможност на трудовите маси в Македония и емиграцията напълно да се откъснат от политиката на Цанковото правителство.

Още тогава Г. Димитров пише, че въпросът, който стои за разрешаване в момента, е

“ще остане ли и в бъдеще македонската организация оръдие на българската националистическа буржоазия и в частност на фашисткото правителство на Цанков или ще стане истинска национал-революционна организация, обединяваща всички истински македонски революционни сили за свободна, единна и независима Македония”.

Обективно положителният резултат от кризата се изразява в това, че тя напълно решава разногласията във ВМРО.

Левите сили, следвани от населението в цяла Македония, напускат ВМРО и като вземат за база Майския манифест, образуват нова организация, наречена ВМРО (обединена).

Десните продължават да се крият под името ВМРО, но наскоро тя се разцепва и постепенно влиянието й в Македония намалява.

Цанковото правителство си разчиства пътя за сближаване с Белград с цената на удар върху левицата във ВМРО и със сериозно предупреждение към десните елементи около Ал. Протогеров и Ив. Михайлов, че всеки опит за скъсване с фашисткия режим се заплаща скъпо.

“Светът днес”

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s