Стефан Хесел – Възмутете се!

Стефан Хесел 1На деветдесет и три години съм. Това е, така да се каже, последният етап. Краят вече не е далеч. Радвам се, че мога да се възползвам от този повод, за да припомня какво послужи за основа на моята политическа борба – годините на съпротива и програмата, изработена преди шейсет и шест години от Националния съвет на съпротивата! На този съвет и най-вече на Жан Мулен дължим обединяването на всички обществени сили в окупирана Франция – движенията, партиите, синдикатите – и приобщаването им към бореща се Франция и към единствения водач, когото тя признаваше: генерал Дьо Гол. В Лондон, където се присъединих към генерал Дьо Гол през март 1941 г., научих, че съветът е подготвил програма – тя беше приета на 15 март 1944 г, предлагаща съвкупност от принципи и ценности, върху които да се облегне демокрацията в освободена Франция1.

Днес повече от всякога имаме нужда от тези принципи и ценности. Заедно трябва да бдим обществото ни да бъде такова, че да можем да се гордеем с него – не общество на хора без документи, на експулсиране, на подозрение към имигрантите, не общество, в което се поставят под въпрос пенсиите, придобивките на социалната сигурност, не общество, в което медиите са в ръцете на богатите – все неща, с които нямаше да се примирим, ако бяхме истински приемници на Националния съвет на съпротивата.

От 1945 г. нататък, след жестоката драма на войната, силите, представени в Съвета на съпротивата, се заемат с осъществяването на амбициозна програма за възстановяване. Нека припомним – тогава се създава системата на социалната сигурност такава, каквато я желаеше Съпротивата, каквато я предвиждаше в програмата си: „Да се приведе в действие цялостен план за социална сигурност с цел да се осигурят на всички граждани средства за съществуване, включително в случаите, когато те не са в състояние да си ги набавят чрез труд“; „да се отпуснат пенсии, които да позволят на възрастните хора да изживеят достойно старините си“. Енергийните източници, електричеството и газта, каменовъглените мини, големите банки да се национализират. Програмата препоръчваше също „да се върнат на нацията монополизираните едри средства за производство, плод на общия труд, енергийните източници, подземните богатства, застрахователните компании и големите банки“; „да се установи истинска икономическа и социална демокрация, предполагаща отстраняване на едрите икономически и финансови сили от ръководството на икономиката“. Общият интерес трябва да стои над личния, справедливото разпределяне на богатствата, създадени от трудещите се, трябва да стои над властта на парите. Съпротивата предлага „разумно организиране на икономиката чрез подчиняване на частните интереси на общия интерес и освобождаване от професионалната диктатура, такава, каквато е установена във фашистките държави“. Временното правителство на републиката се заема със задачата.

Истинската демокрация се нуждае от независим печат. Съпротивата го знае и го изисква, защитавайки „свободата на печата, неговата чест и независимост от държавата, от мощта на парите и от чуждите влияния“. Това се казва в постановлението за организацията на печата от 1944 г. И точно то днес е застрашено.

Съпротивата призоваваше „да се даде възможност на всички френски деца да се възползват от най-развито образование“, без всякаква дискриминация, а предложените през 2008 г. реформи противоречат на този замисъл. Млади преподаватели, чиито действия поддържам, отказаха да ги прилагат и за наказание заплатите им бяха орязани. Тези млади хора се възмутиха, не се „подчиниха“, оцениха реформите като твърде отдалечени от идеала на републиканското училище, твърде много обслужващи едно общество на парите и не допринасящи за изграждането на творчески и критически дух.

Днес цялата основа на социалните завоевания на Съпротивата е поставена под въпрос2.

Причина за всяка съпротива е възмущението

Позволяват си да твърдят, че държавата не е в състояние повече да финансира тези граждански мерки. Но как е възможно да няма средства за поддържането и развитието на завоеванията днес, когато производството на богатства значително се е увеличило от времето на Освобождението – времето на разорена Европа? Дали обяснението не е в това, че властта на парите, с която Съпротивата така всеотдайно се бореше, никога не е била толкова голяма, безочлива и егоистична, никога не е имала такова влияние, включително и в най-висшите сфери на държавата? Сега приватизираните банки се грижат преди всичко за своите дивиденти и за прекомерно високите заплати на своите ръководители, а не за всеобщия интерес. Пропастта между най-бедните и най-богатите никога не е била така голяма, а ламтежът за пари и конкуренцията – никога така поощрявани.

Основна причина да се организира Съпротивата бе възмущението. Ние, ветераните от съпротивителните движения и от бойните сили на Свободна Франция, призоваваме младите поколения да съживят и предадат нататък наследството на Съпротивата и нейните идеали. Ние им казваме: поемете щафетата, възмутете се! Политическите, икономическите, интелектуалните водачи и цялото общество не трябва да абдикират, нито да се влияят от сегашната международна диктатура на финансовите пазари, която заплашва мира и демокрацията.

Пожелавам на всички, на всеки един от вас да намери своята причина за възмущение. Безценна е подобна нагласа. Когато нещо ви възмущава, както аз бях възмутен от нацизма, тогава ставате борци, силни и отдадени на своята кауза. Включвате се в процеса на историята и той следва течението си благодарение на всеки от вас. А това течение води към повече справедливост, към повече свобода, но не безконтролната свобода на лисицата в кокошарника. Правата, очертани от Всеобщата декларация през 1948 г., са за всички. Ако срещнете някой, който не може да се възползва от тях, съжалете го, помогнете му да си ги извоюва.

Две виждания за историята

Когато се опитвам да разбера кое предизвика появата на фашизма, кое спомогна да паднем в негов плен и в плена на Виши, си казвам, че притежателите на обществените блага ужасно се страхуваха от болшевишката революция. И се оставиха да бъдат водени от страховете си и от своя егоизъм. Но ако днес, както тогава, се надигне едно активно малцинство, това ще бъде достатъчно – ще имаме мая, за да бухне тестото. Несъмнено опитът на един старец като мен, роден през 1917 г., се различава от опита на днешните млади. Често моля гимназиални преподаватели да ми предоставят възможност да говоря пред техните ученици, на които казвам: вие нямате същите очевидни причини за борба. За нас съпротивата означаваше да не приемаме немската окупация, да не приемаме поражението. Беше сравнително просто. Просто, като това, което последва – деколонизацията. После войната в Алжир. Алжир трябваше да стане независим, това също бе очевидно. Що се отнася до Сталин, то ние всички го приветствахме, когато Червената армия победи нацистите през 1943 г. Но когато разбрахме за големите сталински процеси от 1935-а, макар и да се налагаше да запазим известна връзка с комунизма като противодействие на американския империализъм, необходимостта да се противопоставим на тази непоносима форма на тоталитаризъм бе повече от очевидна. През дългия си живот съм имал не една причина да се възмущавам.

Повод намирах не толкова в някакви емоции, колкото в желанието да бъда граждански ангажиран. Като млад студент бях силно впечатлен от Сартр, мой по-възрастен съмишленик. „Погнусата“, „Стената“, но не и „Битие и нищо“, изключително допринесоха за оформяне на мисленето ми. Сартр ни научи да си казваме: „Вие сте отговорни като индивиди.“ Това е либертарно* послание. То препраща към отговорността на човек, който не може да се осланя нито на власт, нито на Бог и който точно затова трябва да се ангажира в името на своята отговорност на човешко същество. Когато през 1939 г. бях приет в „Екол нормал сюпериор“ – университета на улица „Улм“ В Париж, – бях ревностен последовател на Хегел и посещавах лекциите на Морис Мерло-Понти. Мерло-Понти изследваше конкретния опит на тялото и неговите връзки с възприятието, противопоставено на множествеността на сетивата. Но моят естествен оптимизъм, според който всичко желателно е възможно, ме тласкаше по-скоро към Хегел. Хегелианството разглежда дългата история на човечеството като притежаваща смисъл, отъждествява я със свободата на напредващия поетапно човек. Историята е изградена от последователни сблъсъци, от приемане и преодоляване на предизвикателствата. Историята на обществата се развива и когато накрая човек постигне пълната си свобода, се появява демократичната държава в нейната идеална форма.

Разбира се, съществува и друго схващане за историята. Напредъкът, постигнат от свободата, от съревнованието, от надпреварата за „все повече“, може да бъде изживяван като разрушителен ураган. Така вижда историята един приятел на баща ми, който заедно с него преведе на немски „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Това е немският философ Валтер Бенямин. Той бе извлякъл едно песимистично послание от картината на швейцарския художник Паул Клее Аngelus Novus, в която ангелът разтваря ръце, като че ли да задържи и отблъсне буря, отъждествена от философа с прогреса. Според Бенямин – който се самоуби през септември 1940 г, за да избяга от нацизма – смисълът на историята е в неумолимия ход от катастрофа към катастрофа.

Безразличието – възможно най-лошата позиция

Наистина днес поводите за възмущение може да не изглеждат съвсем ясно определени или пък светът да е станал твърде сложен. Кой управлява, кой решава? Не винаги е лесно да се различат една от друга всички онези сили, които ни ръководят. Вече нямаме работа с един малък елит, чиито машинации са ни ясни. Светът е обширен и изтъкан от взаимозависимости. Живеем във взаимообвързаност, каквато никога досега не е съществувала. Но в този свят има непоносими неща. За да се видят, трябва добре да се гледа, да се търси. Казвам на младите: потърсете и ще откриете. Най-лошата позиция е безразличието, най-лошо е да си казвате: „Нищо не мога да направя, всеки да се оправя сам.“ По този начин губите едно от основните качества, които правят човека човек. Едно от най-необходимите качества – способността да се възмущавате и да заемате гражданска позиция.

В момента можем да посочим две големи нови предизвикателства.

  1. Огромната пропаст, която съществува между най-бедните и най-богатите и която постоянно се разширява. Това е придобивка на XX и XXI век. Най-бедните в днешния свят печелят едва два долара дневно. Не можем да позволим пропастта още повече да се задълбочи. Дори само този факт би трябвало да ни накара да действаме.
  2. Човешките права и състоянието на планетата. След Освобождението имах щастието да бъда включен в съставянето на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Организацията на обединените нации на 10 декември 1948 г. в Пале дьо Шайо, Париж. Като началник на кабинета на Анри Ложие – заместник генерален секретар на ООН и секретар на Комисията за правата на човека – имах възможността да участвам в нейното написване. Не бих могъл да забравя ролята, която изигра в подготовката й Рьоне Касен, национален комисар по въпросите на правосъдието и образованието в правителството на Свободна Франция в Лондон през 1941 г. (той получи Нобелова награда за мир през 1968 г), нито тази на Пиер Мендес Франс, член на Икономическия и социален съвет, на когото предоставяхме подготвените от нас текстове, преди да ги предадем за разглеждане на Третата комисия на Общото събрание, отговаряща за социалните, хуманитарните и културните въпроси. Тази комисия включваше тогавашните петдесет и четири страни – членки на Обединените нации, а аз ръководех секретариата. Именно на Рьоне Касен дължим термина „всеобщи“, а не „международни“ права, както предлагаха нашите англосаксонски приятели. Защото точно в това се състоеше залогът след края на Втората световна война – да се освободим от тегнещите над човечеството заплахи на тоталитаризма. А за да се освободим от тях, трябваше страните – членки на ООН да се задължат да зачитат именно всеобщите права. Това беше начин да се предотврати позоваването на суверенитета, до което би могла да прибегне дадена държава, докато извършва престъпления срещу човечеството на собствената си територия. Такъв беше случаят с Хитлер, който смяташе, че е господар у дома си и че геноцидът му е позволен. Всеобщата декларация дължи много на всеобщото отвращение от нацизма, фашизма, тоталитаризма и дори, чрез нашето присъствие, дължи много на духа на Съпротивата. Чувствах, че трябва да бързаме, да не се поддаваме на лицемерието, което се долавяше в заявеното приобщаване на победителите към ценностите, които се опитвахме да им наложим. Очевидно бе, че не всички имаха намерение да ги прилагат3.

Не мога да устоя да не цитирам член 15 от Всеобщата декларация за правата на човека: „Всеки човек има право на гражданство“; член 22: „Всеки човек като член на обществото има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културните права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност.“ И макар декларацията да има пожелателен, а не юридически характер, тя все пак изигра голяма роля от 1948 г. насам. Видяхме как колонизираните народи се позоваваха на нея в своята борба за независимост, как тя пусна корени в умовете на хората в борбата им за свобода.

Със задоволство отбелязвам, че през последните десетилетия се умножиха неправителствените организации и обществените движения, като Асоциацията за облагане на финансовите транзакции, Международната федерация по правата на човека, „Амнести Интернешънъл“… – организации и движения, чиято дейност дава резултат. Пределно ясно е, че за да бъдем ефикасни днес, трябва да действаме организирано, да се възползваме от всички съвременни средства за въздействие.

На младите казвам: огледайте се и ще откриете причини за възмущение – отношението към имигрантите, легални и нелегални, към ромите. Ще откриете конкретни ситуации, които ще ви подтикнат към остро гражданско противодействие. Търсете и ще намерите!

Моето възмущение относно Палестина

Днес основното ми възмущение засяга Палестина, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан. Самият конфликт е източник на възмущение. Трябва на всяка цена да се прочете докладът за Газа на Ричард Голдстоун от септември 2009 г. В него южноафриканският съдия, евреин, който дори се определя като ционист, обвинява израелската армия в „действия, които могат да се окачествят като военни престъпления и дори в някои случаи като престъпления срещу човечеството“. Става дума за действията, предприети по време на триседмичната операция „Излято олово“. Самият аз през 2009 г. бях в Газа, където благодарение на дипломатическите ни паспорти успях да вляза с жена си, за да проуча лично написаното в доклада. Придружителите ни не бяха допуснати в ивицата Газа. Нито на Западния бряг.

Посетихме също бежански лагери, изградени още през 1948 г. от Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци, където повече от три милиона прогонени от земите си палестинци очакват едно все по-проблематично завръщане. Що се отнася до Газа, това е затвор на открито за милион и половина палестинци. Затвор, в който те се организират, за да оцелеят. В спомените ми са живи не толкова материалните разрушения, причинени от „Излято олово“, като например сринатата болница на Червения полумесец, а поведението на жителите на Газа, техният патриотизъм, любовта им към морето и плажовете, постоянната им грижа за благоденствието на многобройните им засмени деца. Бяхме впечатлени от изобретателността, с която посрещаха всички наложени им лишения. Видяхме как поради липса на цимент приготвят тухли, за да възстановят хилядите разрушени от танковете къщи. Потвърдиха ни, че по време на проведената от израелската армия операция „Излято олово“ от палестинска страна е имало хиляда и четиристотин убити – включително жени, деца и старци – срещу само петдесет ранени от израелска страна. Споделям изводите на южноафриканския съдия. Непоносима е мисълта, че точно евреите са способни да извършват военни престъпления. Уви, историята рядко ни предоставя примери на народи, които се поучават от собственото си минало.

Знам, движението „Хамас“, което спечели последните избори, не съумя да предотврати изстрелването на ракети към израелските градове в отговор на положението на изолация и блокада, в което се намират жителите на Газа. Естествено, мисля, че тероризмът е неприемлив, но трябва да признаем, че когато сте окупирани и противниковите военни средства многократно превъзхождат вашите, народното противодействие не може да е единствено ненасилствено.

Дали изстрелването на ракети срещу град Сдерот обслужва „Хамас“? Отговорът е „не“. Този акт не подпомага неговата кауза, но може да бъде обяснен е отчаянието на жителите на Газа. В понятието отчаяние трябва да включим насилието като достоен за съжаление изход от ситуации, неприемливи за тези, които ги понасят. Следователно бихме могли да си кажем, че тероризмът е форма на отчаяние. И че отчаянието е нещо отрицателно. А не би трябвало да се отчайваме, би трябвало да се надяваме. Отчаянието е отказ от надежда. То е разбираемо, бих казал почти естествено, но все пак е неприемливо. Защото не позволява да се постигнат резултати, които евентуално биха породили надежда.

Ненасилието – път, който трябва да се научим да следваме

Убеден съм, че бъдещето принадлежи на ненасилието, на помиряването на различните култури. По този път човечеството ще трябва да премине през следващия етап от развитието си. И тук се съгласявам със Сартр – не можем да извиним терористите, които хвърлят бомби, но можем да ги разберем. През 1947 г. Сартр пише: „Признавам, че насилието, под каквато и форма да се проявява, е поражение. Но то е неизбежно поражение, защото живеем в свят на насилие. И ако е вярно, че прибягването до насилие увековечава насилието, то също така е вярно, че то е единственият начин да прекратим насилието.“4 Към което ще добавя, че има още един, по-сигурен начин – ненасилието. Не можем да подкрепяме терористите, както Сартр го направи в името на провъзгласения от него принцип по време на войната в Алжир или по време на атентата в Мюнхен през 1972 г., извършен срещу израелските спортисти. В края на живота си самият Сартр си задава въпроси за смисъла на тероризма и се съмнява в неговата резултатност. Много по важно е да си кажеш, че „насилието е безрезултатно“, отколкото да се чудиш дали трябва да осъждаш, или не тези, които прибягват до него. Тероризмът е безрезултатен. В понятието „резултатност“ се влага ненасилствена надежда. Насилствена надежда съществува само в поезията на Гийом Аполинер** , не и в политиката. През март 1980 г., три седмици преди смъртта си, Сартр заяви: „Трябва да се опитаме да обясним защо сегашният свят, който е ужасен, е всъщност просто момент от продължителното историческо развитие, да обясним, че надеждата винаги е била една от водещите сили на революциите и въстанията. Надеждата все още е моето разбиране за бъдещето.“5

Трябва да ни е ясно, че насилието обръща гръб на надеждата. И да предпочетем надеждата, носена от ненасилието. Това е пътят, който трябва да се научим да следваме. Угнетителите и угнетените трябва чрез преговори да постигнат споразумение за премахване на потисничеството. Тогава ще изчезне и терористичното насилие. Междувременно нека не позволяваме да се трупа твърде много омраза.

Посланието на Мандела, на Мартин Лутър Кинг днес е още по-уместно в свят, който е преодолял сблъсъка на идеологиите и войнстващия тоталитаризъм. Това е послание, заредено с надеждата, че съвременните общества са способни да преодоляват конфликтите чрез взаимно разбиране и търпение. За тази цел е необходимо да бъдем бдителни, да се позоваваме на правата, чието нарушаване от когото и да било трябва да предизвиква нашето възмущение. Няма място за компромис с правата.

За един мирен бунт

Направи ми впечатление – и не само на мен – как реаигира израелското правителство, когато жителите на Бил’ин*** започнаха всеки петък да отиват, без да хвърлят камъни, без да използват сила, до стената, срещу строежа на която протестират. Израелците окачествиха действието като „ненасилствен тероризъм“. Не е зле… Трябва да си израелец, за да определиш ненасилието като терористично. И най-вече трябва да си силно притеснен от силата на ненаситното, която се дължи на подкрепата, разбирането, поддръжката на всички противници на гнета по света.

Роденото на Запад продуктивистично**** мислене доведе света до криза, от която можем да излезем само ако окончателно се откажем да се надпреварваме в получаването на „все повече“ както в областта на финансите, така и в областта на науката и техниката. Крайно време е да надделее стремежът към етичност, към справедливост, към трайно равновесие. Защото ни грозят сериозни опасности. Те могат да сложат край на човешкото присъствие на тази планета, като я направят необитаема.

Вярно е наистина, че след 1948 г. бяха отбелязани значителни успехи: деколонизацията, краят на апартейда, разпадането на съветската империя, падането на Берлинската стена. За сметка на това първите десет години на XXI век бяха период на връщане назад. Донякъде си обяснявам това с президентството на Джордж Буш, с 11 септември и с катастрофалните изводи, които си направиха Съединените щати и които предизвикаха военната интервенция в Ирак. Стовари ни се тежка икономическа криза, но тя ни най-малко не ни накара да се насочим към нова политика на развитие. Както и срещата на върха в Копенхаген срещу глобалното затопляне не ни подтикна към провеждането на истинска политика за опазване на планетата. Намираме се на прага между ужасите на първото десетилетие и възможностите, които ще се разкрият пред нас през следващите десетилетия. Каквито и да са те, трябва да се надяваме, винаги трябва да се надяваме. Десетилетието на деветдесетте години на миналия век бе белязано с големи успехи. Обединените нации успяха да свикат конференции като тази в Рио за опазване на околната среда през 1992 г., в Пекин за правата на жените през 1995 г., а през септември 2000 г. по инициатива на генералния секретар на ООН Кофи Анан 191 страни членки приеха декларацня за осемте „Цели на хилядолетието за развитие“, чрез която се ангажират до 2015 г. да намалят наполовина бедността в света. За голямо мое съжаление досега нито Обама, нито Европейският съюз са обявили какъв ще е приносът им в това градивно начинание, което трябва да се опира па основните човешки ценности.

Как да завърша своя призив към възмущение? Като припомня още веднъж, че на 8 март 2004 г., по случай шейсетгодишнината от обявяването на програмата на Националния съвет на съпротивата, ние, ветераните от съпротивителните движения и от бойните сили на Свободна Франция (1940-1945), казахме следното: „Нацизмът бе победен благодарение на саможертвата на нашите братя и сестри от Съпротивата и на обединените срещу фашисткото варварство народи. Но тази заплаха не е напълно изчезнала и гневът ни срещу несправедливостта е все така жив.“6

Не, тази заплаха не е напълно изчезнала. Затова продължаваме да призоваваме към „истински мирен бунт срещу средствата за въздействие върху масите, предлагащи на нашата младеж бъдеще, за което ще са характерни единствено стремежът към все по-голямо потребление, презрението към по-слабите и към културата, всеобщата амнезия и безмилостната надпревара“.

На тези, които ще придадат облика на XXI век, казваме с цялата си обич:

СЪЗИДАНИЕТО ОЗНАЧАВА СЪПРОТИВА. СЪПРОТИВАТА ОЗНАЧАВА СЪЗИДАНИЕ.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s