Ето какво ще каже Сорос на 9 юли в New York Review

Сорос hДжордж Сорос

Партньорство с Китай, за да избегнем нова световна война

Международното сътрудничество претърпя пълен крах в политическата и финансовата сфера. ООН не може да разреши големите конфликти, възникнали след края на студената война.

Копенхагенската конференция през 2009 г. за климатичните проблеми остави неприятен привкус. А световната търговска организация през 1994 г. не можа да завърши дори един важен рунд в търговските преговори. Легитимността на Световния валутен фонд все по-често се поставя под съмнение, поради прилагането на остарели методи, а G20, възникнала по време на финансовата криза от 2008 г. като мощен инструмент за международно коопериране, явно се изгуби в превода.

Във всички области над общите интереси се разполагат националните, конфесионалните, деловите, тясно груповите. Тази тенденция днес достигна точката, при която световният ред е заплашен от световна безредица.

В политическата сфера се множат и укрепват местните интереси.

Например, сирийската криза се засили, когато путинска Русия и правителството на Иран започнаха да помагат на Башар Асад, при това всяка една от двете страни направи това по свои причини. Саудитска Арабия с парите си пося семената на ИДИЛ, а Иран инспирира въстанието на хуситите в Йемен в отговор на Ер-Рияд.

Нетаняху се опита да отговори на американския конгрес за сключеното споразумение между САЩ и Иран. В света днес има прекалено много конфликти, а международното обществено мнение няма сили да окаже позитивно влияние върху процесите.

В сферата на финансите се случи следното: плодовете на Бретън-Удс – МВФ и Световната банка – изгубиха монополните си позиции.

Под ръководството на Китай в света възникна цял паралелен комплекс от институции. Ще влязат ли те в конфликт с вече съществуващите такива или ще се намери път към сътрудничество?

Доколкото финансовата и политическата сфери са взаимосвързани, ходът на историята в бъдеще силно ще зависи от следното: как Китай ще осъществи икономическия си ръст и как ще реагира САЩ на това.

Стратегическото партньорство между САЩ и Китай е в състояние да предотврати появата на два силови блока, които могат да се окажат блъснати във военен конфликт.

Как стигнахме до подобен световен безпорядък?

В периода на студената война в света доминираха две свръхдържави. Всяка в определена степен управляваше своите съюзници и сателити, избягвайки пряка военна конфронтация с другата страна, защото знаеше колко опасно и гарантирано е взаимното унищожение. Това беше безумна система, но тя работеше. Тя пораждаше местни военни конфликти, но не допускаше световна война.

След разпадането на съветската империя САЩ получи възможността да се превърне в единствената свръхдържава и гарант за мира в целия свят. Но САЩ не се оказа на висотата на призванието си.

Държавата Съединени Американски Щати е основана на принципа на индивидуалната свобода, а не върху ролята на световен жандарм.

Оказа се, че Америка няма ясна представа за значението на термина „световeн лидер“.

По време на студената война САЩ демонстрираше двупартийна външна политика, в която между демократите и републиканците имаше съгласие. Но след края на студената война междупартийното партньорство се разпадна. Двете партии продължиха да говорят за американския суверенитет, но вече все по-рядко се съгласяват да го подчиняват на международните отговорности.

През 1997 г. група неоконсерватори заявиха, че САЩ трябва да използват военното си превъзходство, за да наложат върху другите държави своите национални интереси. Те създадоха аналитични центрове под названието “Проект за новия американски век”, чиято цел беше “установяване на глобално лидерство на САЩ”.

20100901070023302Но това беше погрешен подход: светът не може да се управлява с помощта на военна сила.

След 11 септември неоконсерваторите убедиха президента Джордж Буш да нападне Ирак на базата на твърде съмнителни аргументи, които по-късно се оказаха фалшиви. Тогава САЩ изгуби своята световна ръководна роля.

Продължителността на проекта за “Новия американски век” ще бъде толкова, колкото примерно беше продължителността на хилядолетния хитлеровски райх: около десет години.

А що се отнася до финансите, то тук е налице явно единодушие по повод ролята на Америка в света- т.нар. “вашингтонски консенсус”.

Той започна господството си през 1980-те години при Роналд Рейгън и Маргарет Татчър.

Този консенсус се ползва с мощната идеологическа подкрепа от страна на пазарните фундаменталисти. Той ползва някаква уж научна база чрез хипотезата за ефективния пазар и теорията за рационалния избор.

МВФ управляваше ефективно с помощта на този консенсус. Това беше в значителна степен компромис между интернационалното управление и националните интереси.

Вашингтонският консенсус в самата си същност се базира на компромиси, върху които са създадени инструментите на Бретън-Удс. Джон Мейнард Кейнс предложи истинската международна валута банкор, но САЩ настояваха доларът да бъде световната валута. Тук ми идва на ум да цитирам Оруел: “Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите”.

Вашингтонският консенсус способства за развитието на световната търговия и глобализацията на финансовите пазари. В края на 1990-те пазарните фундаменталисти дори се опитаха да внесат промени в МВФ, но опитът им не се увенча с успех. Но Вашингтонският консенсус даде възможност финансовият капитал да се движи свободно, а с това му позволи да избегне данъците и регулациите. Така се стигна до триумфа на пазарния фундаментализъм.

За съжаление, научната база на този подход се оказа недомислица.

Нерегулираните финансови пазари са нестабилни: вместо общо равновесие, те пораждат финансови кризи. И това твърде драматично бе демонстрирано по време на краха през 2008 г. По една случайност, през 2008 г. завърши и епохата на американското политическо превъзходство и започна залезът на Вашингтонския консенсус.

В същото време тръгна процесът на финансовата и политическа дезинтеграция, която удари първо по Европейския съюз, а после се разпростря по целия свят.

Крахът през 2008 г. оказа продължително негативно въздействие върху икономиката на целия свят, с едно изключение – не повлия върху китайската икономика.

Китайската банкова система беше значително изолирана от останалия свят и е в ръцете на държавата. Затова китайските банки по заповед от правителството неутрализираха последствията. Китайската икономика замени американския потребител в ролята му на двигател на глобалната икономика.

Крахът през 2008 г. стана косвена причина и за кризата на еврото. Еврото беше дефектна валута, защото имаше централна банка, но не притежаваше министерство на финансите. Създателите на еврото знаеха за този дефект, но смятаха, че когато той стане очевиден, ще успеят да го поправят. В края на краищата, тъкмо така се създаде ЕС – стъпка по стъпка, с пълното осъзнаване на недостатъците, но и с разбиране, че при необходимост могат да се направят необходимите поправки.

За съжаление, от 1999 г., когато беше въведена общоевропейската валута, и до 2008 г., когато възникна такава необходимост, политическите реалности се промениха. Германия под ръководството на Хелмут Кол оглави процеса на европейска интеграция. Но европейското обединение се оказа скъпоструващо, немското общество не пожела да прави допълнителни разходи. Когато европейските министри на финансите след банкрута на Lehman Brothers през 2008 г. обявиха, че няма да допуснат крах в нито един важен за системата финансов институт, канцлерът на Германия Ангела Меркел като политик, следящ преобладаващото обществено мнение, настоя отговорността да бъде понесена от всяка страна поотделно, а не от ЕС като цяло. Това унищожи всички шансове за създаването на общо министерство на финансите в момент, когато това бе необходимо. Така започна европейската криза. Кризите в отделни държави, такива като Гърция, Италия и Ирландия, са в същността си нейни разновидности.

Впоследствие финансовата криза прерасна в серия политически кризи.

Гърция _enlРазногласията между страните-кредитори и страните-длъжници превърнаха ЕС от доброволно обединение между равни в система на заемодатели, такива като Германия, и заемоползватели, такива като Гърция. В тази система няма нищо доброволно и равноправно, тя само засилва политическото напрежение.

ЕС стартира като отговорен опит да се създаде система за международно управление в регионален мащаб. Но след 2008 г. ЕС отговорно се зае да решава вътрешните проблеми и не успя да защити тежестта си в световната икономика. САЩ също се затвориха в себе си, макар и по друг начин. Това обръщане навътре от страна на ЕС и САЩ доведе до грешки в международното сътрудничество в глобален мащаб.

Доколкото западните държави са основите на господстващия световен ред, всяко снижаване на тяхното влияние създава вакуум във властта и международната управленска система. Този вакуум започна да се запълва от новите регионални държави и недържавни актьори, които бяха в подем и бяха готови да използват военна сила.

С анексирането на Крим и създаването на сепаратистки анклави в Украйна, путинска Русия хвърли призив към господстващия световен ред, който ред зависи от подкрепата на западните държави, а също и от целите и принципите, залегнали в основата на сградата на ЕС. Нито европейското, нито американското общество не осъзнават в пълна сила доколко сериозен е този призив.

Президентът Владимир Путин иска да дестабилизира цяла Украйна, предизвиквайки там финансов и политически колапс, отричайки каквато и да е отговорност за възникването на колапса. Заедно с това, той не иска да окупира сепаратистките райони в източна Украйна, които при такава ситуация продължават да зависят напълно от подкрепата на Русия. Путин демонстрира предпочитанията си явно, два пъти превръщайки гарантираната военна победа в примирие, което заплашва от дестабилизация цяла Украйна. За съжаление, Путин успява, макар успехът му да има временен характер. Сега той може да използва Украйна, за да посее семената на раздора и да получи политическо влияние върху ЕС.

Сериозността на руската заплаха напълно се съотнася към слабостта на ЕС. ЕС се научи да преодолява финансовите и политическите кризи, но днес той се сблъска не с една, а с пет кризи: Русия, Украйна, Гърция, имигрантите и предстоящия британски референдум за членството в ЕС. А това може да се окаже не по силите на ЕС.

Меркел Оланд 04Под заплаха е оцеляването на ЕС.

Международното управление в глобален мащаб днес е неустойчиво и чупливо.

Светът може да се разцепи на антагонистични във финансов и политически план лагери.

Китай започна създаването на паралелни финансови институти – Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции, Азиатски облигационен фонд, Нова банка за развитие (в миналото банка на БРИКС) и Инициатива Чиан Май, която представлява многостранен регионален финансов механизъм за Азия.

Ще съумеят ли антагонистичните лагери да запазят съперничеството си в определени граници?

Това ще зависи от следното: как Китай ще осъществи икономическия си преход, а и как ще реагира САЩ на това.

Позитивна роля в този процес може да изиграе МВФ.

Той се отказа от Вашингтонския консенсус, но собствениците на контролния пакет, сред които САЩ, Великобритания, Франция и Германия, не желаят да се откажат от решаващия си глас и да разширят представителството на развиващия се свят. А това е много недалновидна политика, те не признават промяната в съотношението на силите, не признават възхода на Китай.

Контролиращите акционери едва ли ще се откажат от контрола си, пък и той е много слаб. Но МВФ все още има възможност да осъществи здрава връзка между двата лагера.

Китай в момента полага големи усилия, за да включи и юана в кошницата на МВФ. МВФ се отнася положително към това.

Сащ Китай 45)Всичко зависи от отношението на американското правителство, което притежава право на вето в МВФ. САЩ ще направят голям компромис, ако отворят вратите за юана, за да стане той потенциален конкурент на долара. Да, Америка ще може да поиска Китай да направи огромни компромиси за сметка на отворените врати, но това ще бъде груба грешка. Отношенията между двете велики държави не трябва да бъдат антагонистични. Победата на едната не означава загуба за другата.

Китай се стреми да използва финансовата либерализация в качеството й на локомотив за ръст в икономиката. Той иска държавният пазар на облигации да бъде отворен за чуждестранни инвеститори. Китай иска съкращаването на прекалено големия обем от заети средства в икономиката си. Включването на юана в кошницата на МВФ ще облекчи китайското ръководство, а успехът на начинанието автоматично ще увеличи влиянието на юана в света.

Американското правителство ще изгуби много, ако се отнася към Китай като към антагонистична държава. Разбира се, САЩ могат да пречат на прогреса на Китай, но това ще бъде много опасна игра. Председателят Си Цзинпин лично отговаря за икономиката и националната сигурност. Ако неговите пазарни реформи претърпят неуспех, той може да тръгне към външни конфликти, за да запази единството на страната и собствената си власт. В този случай Китай може да тръгне срещу Русия, при това не само във финансов и политически, но и във военен план. Ако се стигне до ескалация на външен конфликт и той прерасне във военна конфронтация с някой от съюзниците на САЩ, да кажем с Япония, няма да бъде преувеличено, ако кажа, че ще се окажем на прага на трета световна война.

Трябва да признаем, че Русия и Китай с бързи темпове увеличават военните си разходи. Китай показва мускули в Южно-Китайско море, действа твърде агресивно, а това предизвиква напълно оправдано безпокойство във Вашингтон. Трябва да минат десет, а може би повече години, преди руско-китайския военен алианс да бъде готов за пряка конфронтация със САЩ. А дотогава можем да очакваме продължение на хибридните войни, които се водят с чужди ръце.

САЩ и Китай са жизнено заинтересовани да се постигне взаимно разбиране между двете държави, защото алтернативата е крайно неприятна. Изгодата от споразумението между САЩ и Китай ще бъде твърде забележимо. Неотдавна бе осъществен двустранен пробив по отношение на климатичната политика. Ако такъв подход бъде пренесен в други аспекти на енергийната политика, във финансовата и икономическата сфера, то заплахата от военния съюз между Китай и Русия ще бъде спряна, а перспективата от глобален конфликт ще бъде намалена.

По време на последната си визита в САЩ през 2013 г. председателят Си Цзинпин говори за нов тип отношения между двете велики държави. От 2013  и до днес темата е една от най-обсъжданите в Китай. Президентът Обама трябва да изложи собственото си виждане по въпроса, поставяйки ясна разграничителна линия между путиновска Русия, в която властта на закона е заменена с властта на силата, и днешен Китай, който не винаги спазва закона, но се отнася с уважение към своите договорни задължения. Ние трябва твърдо да се изправим срещу руската агресия, а към Китай, точно обратното, трябва да го поощряваме и подкрепяме, за да може самият той да не бъде подтикнат към военна агресия. За целта ние трябва да предложим на Китай по-конструктивна алтернатива. Съперничеството между САЩ и Китай е неизбежно, но то може да бъде задържано в определени рамки, без да се допуска използването на военна сила.

Това не значи, че трябва да сключваме някакво споразумение между САЩ и Китай на ниво стратегическо партньорство. Двете държави имат напълно различни политически системи. Ако САЩ са създадени на принципа на свободата на личността, то в Китай няма такава традиция. От незапомнени времена там съществува йерархична структура, по време на значителна част от историята си Китай е бил империя.

Ако сравним “китайската мечта” на Си Цзинпин и американската мечта, ясно се откроява разликата между двете политически и социални системи.

Си въплъщава успехите на обновения Китай, който използва талантите и енергията на народа в интерес на държавата. А в американската мечта се възхвалява успехът на упоритата личност, която се издига нагоре и постига материално благополучие, преодолявайки препятствията, създавани от социалните условия, предразсъдъци, властови пречки, злоупотреби и пр. несгоди. САЩ биха искали Китай да приеме и сподели тези ценности, но китайското ръководство ги смята за пагубни.

В това отношение Китай е по-близък до Русия, отколкото до Америка. Русия и Китай се смятат за жертви на американските претенции за световно господство. От американска гледна точка, в поведението на Китай има много осъдителни факти. Там няма независима съдебна система. Там често се наблюдава лошо отношение към многонационални компании, които веднага се заменят с местни фаворити. Освен всичко друго, налице е конфликт със САЩ и другите държави в Южно-Китайско море, а също в сферата на кибервойната и правата на човека. На такава база не е лесно да се градят междудържавни отношения.

Тези трудности с факт, да, но американското правителство е длъжно да положи добронамерени усилия, за да постигне стратегическо партньорство с Китай. За целта трябва да се определят областите на общите ни интереси, а също областите, в които сме съперници. Сферата на общите интереси предполага сътрудничество, а сферата на съперничеството – упорито търгуване. Америка трябва да разработи двустранна стратегия, която да предлага стимули за сътрудничество и да сдържаща есенция, която прави търгуването по-малко привлекателно.

Областите на сътрудничеството могат да се окажат по-широки, отколкото изглежда на пръв поглед. Америка може да има огромна полза от сътрудничеството с Китай в областта на финансите. Успехът на китайците в тази област ще гарантира ръста на средната класа в Китай. Ще позволи на Си да отслаби вкараните скоро ограничения, което от своя страна да повиши шансовете за успех на неговите реформи, а това ще укрепи световната финансова стабилност.

Недостатъкът на този подход е в това, че реализацията и контрола над реформите се намират в едни и същи ръце в Китай. Ако там се даде възможност на медиите и гражданското общество да критикуват даден процес, ефективността на реформите на Си ще нарасне. Особено що се отнася до антикорупционните кампании на китайското ръководство. Ако Китай тръгне по този път, той значително ще повиши привлекателността си като държава и като стратегически партньор на САЩ.

Преговорите между САЩ и Китай едва ли ще завършат през октомври 2015 г., когато съветът на директорите на МВФ трябва да разгледа финансовата си кошница. Но е добре да завършим подготовката за това до пристигането на председателя Си във Вашингтон през септември. Ако удължим сроковете, можем да изгубим много. През 2016 г. Китай ще председателства срещата на G20, а 2016 е последната година, в която ще управлява Обама. Имаме шанс да мобилизираме всички политически сили, за да осъществим стратегическо партньорство между САЩ и Китай.

Ако усилията ни претърпят неуспех, САЩ ще има всички основания да развие здраво партньорство със съседите на Китай, които руско-китайският съюз не смее да заплаши военно. Партньорството с китайските съседи ще ни върне в студената война, но дори студената война е по-добър вариант от Третата световна.

Транс-Тихоокеанското и Трансатлантическото партньорство, за които понастоящем се водят преговори, могат да създадат отлична възможност за гореспоменатата двустранна стратегия, но използваните средства отново са погрешни.

Понастоящем Китай е изключен от тези процеси, нещо повече, тези партньорства са замислени като антикитайски алианс под ръководството на САЩ. Президентът се обърна с молба към конгреса да му се отпуснат пълномощия в рамките на 6 години за провеждане на ускорени търговски преговори, което от своя страна ще лиши конгреса от правото да внася поправки. Законопроектът беше приет в сената и понастоящем се намира за разглеждане в палатата на представителите. Ако палатата на представителите го утвърди, председателят Си Цзипин ще се сблъска с явна заплаха. Да, това е отговор на агресивните действия на Китай в Южно-Китайско море, но подобен подход не оставя никаква алтернатива. А така президентът Обама трудно може да постигне каквото и да е стратегическо партньорство.

Да се надяваме, че палатата на представителите няма да бърза да разглежда този законопроект. Тогава конгресът ще има достатъчно време, за да поправи фундаменталните недоглеждания, които са напълно неприемливи в този си вид.

Това ще позволи на президента Обама да направи истинско предложение за стратегическо партньорство на председателя Си Цзинпин, когато през септември той пристигне на посещение във Вашингтон.

Материалът ще бъде публикуван на 9 юли 2015 г.

Петя Паликрушева

Advertisements

2 responses to “Ето какво ще каже Сорос на 9 юли в New York Review

  1. Не съм и чел статията, какво ще каже сорос. Каквото и да каже той и мятащите се наляво и надясно соросоиди и тем подобни рептилоподобни идиоти загубиха войната от всякъде погледнато. САЩ, които се опитваха да управлява света както намерят за добре само в интерес на шепа човекоподобни загубиха войната за световно господство. По точно сега се блъскат като мухи без глави тъй като бяха изоставени от господарите си и естествено започнаха да изоставят марионетките си. Та остава съвсем малко още да рухнат в лайната си които сътвориха за малко повече от век. Много се съмнявам, че съвременен Китай вярва на „честно партньорство“ между една бита карта каквито са САЩ в момента. Който се е доверил на САЩ и неговата политика е от към страната на „битата карта“. Китай най-малко може да вярва, че „протестите“ в Хонг Конг, не бяха режисирани в САЩ. Стига глупости.

  2. Благодарим на дъртия дявол за анализа… Но той нищо ново не ни казва. Просто твърди, че в момента политиката „разделяй и владей“, демек, „сей раздори и интриги и сблъсквай враговете помежду им“ е позабравена във Фашингтон. Трябвало да си я поизлъскат и пак да я развъртят.
    Но на дявола не бива да му се вярва. Даже когато говори верни неща. Дяволът е враг и нищо добро и полезно не може да каже по принцип. Никога не е ясно, защо точно развива някаква теза и какво всъщност иска да постигне. Така, че благодарим за анализа, Ваше Гаднярство Саруман. Ще го имаме предвид. Аз лично поне, засега никакви изводи няма да си правя от него. Ще поживеем, ще видим.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s