Кейсианският капитализъм и революцията през 1968 година, 2 част

Веласко Алварадо

Веласко Алварадо

Втора част

“Световното село” обкръжава “световния град”

Вълната се надига през 1968 година. Година след като губи войната с Израел, египетската буржоазия става привърженик на САЩ, а в Боливия наемници на ЦРУ убиват Ернесто Че Гевара, в Перу на власт идват прогресивните военни под ръководството на генерал Веласко Алварадо. Те заявяват, че се опират на “славните традиции на освободителната, социалистическа и хуманистична мисъл”. Левият курс се задържа в Перу в продължение на цялата революционна вълна, до 1975 г. Основните преобразувания, проведени от военните, се свеждат до създаването на мощен държавен сектор. И това никак не е случайно – страните от периферията успяват да спрат “изтичането” на капиталите и да създадат собствен мини-център на концентрация само в рамките на държавния сектор. Допълнение към национализацията била и проведената аграрна реформа.

В същата 1968 година в резултат на безкръвен държавен преврат в Панама идва на власт групата на генерал Омар Торихос, която е срещу САЩ и иска преразглеждане на договора за Панамския канал. Лявото офицерство на Боливия, по примера на Перу и Панама, извършва преврат срещу реакционната хунта. Военните национализират нефта и въвеждат държавен монопол в търговията със суровини. Те са на власт до 1971 г.

Лявонастроените военни вземат властта в началото на 70-те години в Еквадор и Хондурас, но тяхната “социалистическа” характеристика е по-скромна, в сравнение с боливийските и перуанските им колеги, съответно те се задържат на власт по-малко.

В този период се извършват военно-революционни преврати и в Африка: през 1969 г. в Либия идва на власт полковник Муамар Кадафи, през 1972 г. революционните офицери извършват преврат в Бенин, а през 1972-1975 г. левите

Месгисту Хайле Мариам

Месгисту Хайле Мариам

военни вземат властта и в Мадагаскар. През 1974 г. военните под ръководството на майор Менгисту Хайле Мариам отстраняват от власт императора на Етиопия и заявяват за преход по пътя към социализма.

На другия бряг на Арабско море, през 1967 г. е провъзгласена Народна Република Южен Йемен.

Така започва първата, “буржоазно-демократическа” фаза на световната революция. Следващият ход, както е повече от ясно, трябвало да бъде направен от комунистите.

Масовото революционно въстаническо движение, новото явление в световната политика, се превръща във водеща форма в борбата на революционните леви по целия свят. Разгръщат се множество малки граждански войни, “герили”, които започват в разглеждания период в просторите на Латинска Америка. Вдъхновяващ пример за това е Куба, но също и маоистки Китай. От комунистическите партии, голяма част от които поемат линията на Хрушчов за мирен път към социализма чрез победа на изборите, се отделят революционни групи, които започват действия. Някои въоръжени организации възникват независимо от комунистическото движение, но действат под знамената на марксизма.

Че Гевара99_nДвижението за създаване на “огнища” на партизанска война започва още преди 1968 г. Негова кулминация е опитът за създаването на партизанска база с латиноамерикански мащаби на Ернесто Че Гевара в Боливия, завършило, както е известно, с неговата трагична гибел. Преди това въоръжени групи се създават в Аржентина, Венецуела, Никарагуа и Перу. С изключение на Венецуела герилерос никъде не постигат сериозни успехи, но и там те са победени в средата на 60-те.

През 1964 г. колумбийската армия разгромява републиката на селяните в Маркеталия. “Сечта в Маркеталия”, както народът нарича това събитие, е началото на най-дългата гражданска война в историята на Латинска Америка. Във втората половина на 60-те години в страната се появяват едновременно няколко големи партизански армии – създадените от комунистическата партия Революционни въоръжени сили на Колумбия – Армията на народа (FARC-EP), опираща се на опита на кубинската революция Армия за национално освобождение (ELN).

През 1967 г., когато комунистическото движение се разделя на просъветско и прокитайско, възниква третата крупна армия – маоистката Армия на народното освобождение (EPL). Всички партизански формирования продължават да действат до обединение на силите си в сформираната Партизанска Координация, носеща името на Симон Боливар. След селските “огнища” се активизират градските партизани, най-известни от които са “Тупамарос” в Уругвай, “Монтонерос” и Революционната народна армия в Аржентина, Движение 19 април в Колумбия.

Най-известни от градските партизани са бразилските антифашистки под ръководството на Карлос Маригела. Самият Маригела бил ветеран от комунистическото движение, член на ЦК на комунистическата партия на Бразилия. През 1967 г. той разцепва компартията, обвинявайки ръководството в

Карлос Маригела

Карлос Маригела

неспособност за съпротива срещу военно-фашистката диктатура и преминава към решителна революционна борба. Той казва, че компартията е подчинила политиката на работническата класа в политика в името на либералната буржоазия, а и че компартията е забравила за революцията. През 1968-69 г. бойците от създадената от Маригела организация “Действие за национално освобождение” (ALN) извършва поредица от бойни операции, но в началото на 70-те години движението е разгромено, а самият Маригела е убит.

Разгаря се въстаническо движение и в Азия. Ако в Латинска Америка революционните комунисти имат за модел Куба и Китай, то в Азия маоизмът се превръща в единствен вариант за революционна комунистическа политика през 60-70-те години. Истински размах марксистката гериля придобива във Филипините и в Индия. Филипините, където комунистическите въстаници след войната са смачкани от американците, кризата в

Хосе Мария Сисон

Хосе Мария Сисон

края на 60-те години отново довежда до гражданска война. Този път я оглавяват комунистите-маоисти под ръководството на Хосе Мария Сисон, който на 26 години стана генерален секретар на компартията, изхвърляйки от нея всички привърженици на просъветската линия. Герилята придобива най-голям размах в началото на 70-те, но през 1972 г. партизаните са изтласкани в труднодостъпните селски райони. Новата народна армия съществува и днес, наброявайки няколко хиляди бойци.

В Индия в края на 60-те години вече действат две комунистически партии – КПИ и КПИ (марксистка), втората е по-революционна и ориентирана към Китай. И двете са въвлечени в парламентарни комбинации, обаче, и дори участват в буржоазни правителства. През 1967 г. от КПИ (м) се отделят КПИ (марксистко-ленинска) начело с легендарния революционер Чару Мазумдар. КПИ (м-л) вдига цяла поредица от селски въстания с център Наксалари. Положението на селячеството в тези години е много тежко, в селото господстват феодални отношения. През 1965 г. 100 милиона индийци гладуват или изпитват сериозен недостиг на хранителни продукти в резултат на сушата и средновековната организация на производството и разпределението.

 

 

 

Чару Мазумдар

Чару Мазумдар

Маоистите през 1970-те години подкрепят развилите се от селска гериля в градско студентско въстание и работническите стачки. Точно така става в Калкута, един от най-големите градове на страната. Но през 1972 г. движението и тук е разгромено. Днес то съществува под формата на многобройни остатъци от КПИ (м-л), част от които действат легално, а друга част се опитват да продължат Народната война. Но въстанието оставило следи – буржоазията била принудена да направи отстъпки: ускорила се аграрната реформа, в този период Индира Ганди национализира 14 огромни банки…

В тези години възниква и расте партизанското движение с маоистки уклон в Турция и Северен Кюрдистан, окупиран от турския режим. Организации, които са създадени точно в разглежданите години, действат в Турция и до днес.

Но най-успешна и най-трагична в революционното движение в периода на третата вълна на световната революция е Чилийската революция от 1970-1973 г. Както е известно, тя побеждава по мирен път, като потвърждение на “новия курс” на комунистическите партии, който гласи, че

“в съвременните условия” парламентът “може да се превърне от орган на буржоазната демокрация в оръдие на истинската народна воля”,

Former Chilean President Salvador Allende delivers a speech in this undated file picture from 1973. Local media reported on Janaury 27, 2011 that a minister of the Chilean justice said on that it will investigate the death of Allende during the military coup d'etat led by former dictator General Augusto Pinochet 37 years ago, on September 11, 1973. Allende allegedly killed himself in his office at the Government Palace after having delivered his last speech to the country.  REUTERS/Stringer/Files (CHILE - Tags: POLITICS CIVIL UNREST)

Former Chilean President Salvador Allende delivers a speech in this undated file picture from 1973. Local media reported on Janaury 27, 2011 that a minister of the Chilean justice said on that it will investigate the death of Allende during the military coup d’etat led by former dictator General Augusto Pinochet 37 years ago, on September 11, 1973. Allende allegedly killed himself in his office at the Government Palace after having delivered his last speech to the country. REUTERS/Stringer/Files (CHILE – Tags: POLITICS CIVIL UNREST)

ако се завоюва там “здраво мнозинство”. Наистина, в Чили е избран не социалистически парламент, а социалистически президент Салвадор Алиенде от Коалиция “Народно Единство”.

Но, в мирния характер на революцията се заключавала не само нейната морална сила, но и нейната слабост. Властта на комунистическата и социалистическата партии се оказала обвързана с обещания пред буржоазията, които обещания бил длъжен да поеме върху себе си Алиенде. Сред обещанията били: запазване на неприкосновеността на старата армейска структура, забрана за създаването на паралелни органи на власт, забрана за въоръжаване на работниците и т.н.

В края на краищата Мао Цзедун и Ернесто Че Гевара, които твърдели, че революция струва нещо само тогава, когато съумее да защити себе си, и че без въоръжена борба нещата с буржоазията никога няма да се случат, се оказали прави.

Чилийската революция не успяла да защити себе си във въоръжената борба и била разгромена от фашисткия метеж на контрареволюционните военни под ръководството на генерал Аугусто Пиночет на 11 септември 1973 г.

 

Революционната вълна през 1968-1975 в страните от “центъра”

Вълната революции, вдигнала се през 1968 г., нахлува в страните от империалистическия “център” не по-слабо, отколкото в “периферията” на световния капитализъм. От водещите капиталистически страни най-близки до революция били Франция и Италия. Революция избухнала в Португалия, рухнали фашистките режими в Испания и Гърция.

Двете следвоенни десетилетия родили в революционното движение в Европа и Северна Америка песимизъм. Производството растяло, но с тях растяло и богатството на работническата класа. Изглеждало, че цялата работническа класа съвсем скоро ще бъде “интегрирана в системата”, ще стане част от “средната класа”, развратена от “потребителското общество”. Такъв анализ прави Херберт Маркузе, който пише, че революционната роля в империалистическите държави преминава от ръцете на работническата класа към аутсайдерите: лумпени, имигранти, малцинства и пр. Има определени основания за такъв извод: все по-голяма част от работническата класа в онези години се превръща в “работническа аристокрация”, която се чувства напълно комфортно в общество, разплуло се от свръхпечалбата, която нахлувала от неоколониалните и зависими държави.

Но както не е вярна представата за работническата класа, като еднородна революционна маса, която само чака знак, за да се вдигне на борба за социализъм, така не е вярно и твърдението за поголовното “интегриране” и “обуржоазяване” на работническата класа. Даже по време на следвоенния бум, по време на най-ползотворния за цялата история на капитализма в Европа и САЩ етап, значителна част от работническата класа е от средите на крайно бедните. Висок е процентът на емигрантите, които работят в кошмарни условия, а заплатите им са по-ниски от “белия” пролетариат. Жените-работнички получат едва 60-80 % от заплатата на мъжете-работници.

Във Франция, която е първата държава, в която се създава революционна ситуация, най-остро и рядко се проявява общонационалната криза.

1968 година, Париж

1968 година, Париж

Особеност на революционната вълна от 1968 г. е активното участие и лидерството на студените и на младежите въобще. Много изследователи точно затова правят извода, че марксистката теория за класовата борба “e опровергана”, а младежка се е превърнала в “новата революционна класа”. В действителност няма нищо опровергаващо марксизма в събитията през 1968 г.

Да, младежите все още не са успели да заемат своето устойчиво място в общественото разделение на труда и не са застанали в една или друга класова ниша, поради факта, че все още учат. Персонално политическа позиция на младежите е по-слабо детерминирана от принадлежност към една или друга социална група. Но младежите произхождат от семейства, а родителите им вече имат ясна класова принадлежност. А и бъдещето за младите хора в разглеждания период съвсем не било розово и те осъзнавали това. Младежта често се увлича от революционните идеи в период на криза, но също често и се отказва от тях, защото класата на управляващите знае методите за въздействие върху опасните – предлага им меките кресла в канторите и банките, както се случва с много от участниците в бунта от 1968 година.

Още повече е изтръгнат от класовата борба американският студент. Отделен от семейството и привичния бит, той е затворен сред стените на университетските градчета, с което съвсем естествено е доближен до условията на работническите общежития, с цялата строгост на режима. Ето думи на социолога Ален Турен за този период:

“В съвременния голям университетски град влизат студенти, както заводските селища събират в себе си работници. Студентската тълпа е толкова плътна и безлика, както работническата маса, тя носи своите искания, издига своите лидери и диша със съзнанието за своята растяща сила”.

Но само по себе си студентството никога не е било мощна революционна сила, както през 1968 г. Тук се появил и повлиял друг фактор. Научно-техническата революция, освен че тя радикално разширила сектора на умствения труд и “сферата на обслужването” в икономиката, също и пролетаризирала научно-техническите и много други професии. От солидния малък буржоа или инженер се раждали перфектни наемни работници, а работната заплата и самият начин на живот не се различавали от квалифицираната работническа класа, често дори била по-ниска. Тези сектори родили “новия пролетариат”, който буржоазната наука за свое удобство отнася към “средната класа”. При “новия пролетариат” се появили нови проблеми – той трудно се организирал в профсъюзи за икономическа борба, страдал от “плуващия график” и често се оказвал в ситуация на “непълна заетост”.

1968 година, Студентски протест, Франция

1968 година, Студентски протест, Франция

Да, голяма част от студентите през 1968 г. произлизали от дребнобуржоазни среди (половината французи живеели в края на 60-те години в градчета с население до 2 хиляди човека), но след университета същите тези студенти нямали друга перспектива, освен да се влеят в редиците на “новия пролетариат”. Процесът на пролетаризация, както това почти винаги се случвало в човешката история, прави пролетаризируемите слоеве значително по-революционни, отколкото старите слоеве от работническата класа.

Младото поколение от 1968 година – това е и многобройото поколение на децата родени веднага след войната, в периода на “бейби-бума”. Хората до 20 години били една трета от населението на Франция в края на 60-те. Значителна част от това поколение било заплашено от безработица – през 1968 г. половината от безработните била по-млади от 25 години. (във Франция от 1960 до 1968 г. безработните увеличили броя си до 70 %, а това били 500 000 човека, по данни на профсъюзите – 700 000).

Затова не е случайно , а тъкмо обратното, закономерно е, че ролята на революционен авангард е изпълнена от младежта. За съжаление, лидерите на

1968 година, протест във Франция

1968 година, протест във Франция

компартията “пропиляват” тези промени в класовата ситуация. Но аналитиците на империализма разбрали ситуацията перфектно. Още през 1968 г. те видели в младежта своя враг. В инструкция за изпълнителната и съдебната власт за 1966 г. директорът на ФБР Едгар Хувър съобщава:

“Американските студенти са въвлечени понастоящем в…истински заговор. В много кампуси младият човек е обхванат от непокорност, която намира изражение в изстъпления срещу съществуващата в страната икономическа , политическа и обществена система”.

Три години след това той пише още:

“Това са фанатици, революционери, подстрекатели, автори на вандализъм, взривове и разрушения по цялата страна”.

Студентите се бунтуват по целия свят. Париж, Марсилия и Лион, Западен Берлин и Хамбург, Рим и Милано, Мадрид и Барселона, Лондон, Буенос- Айрес и Лима…

1968 година, Сорбоната, Франция

1968 година, Сорбоната, Франция

По данни на ФБР, през 1968-69 г. праз учебната година в САЩ по политически мотиви са били арестувани 4 хиляди студенти, през 1969-70 г. – 7.5 хиляди, а само в края на април-май 1971 г. във Вашингтон – 13 хиляди.

Но студентите съвсем не били единствените участници в революционното движение. Масовата му основа бил пролетариатът. В средата на 60-те години средногодишният брой на стачкуващите в Западна Европа били 7-10 милиона човека. През 1968 г. е налице рязък тласък на активността на работническата класа. Само през май 1968 г. само във Франция стачкуват: на 18 май – 2 милиона, на 20 май – 6 милиона, на 24 май – повече от 10 милиона работници. После стачната вълна се премества в Италия – на 14 ноември 1968 г. стачкуват 12.5 милиона човека, а на 5 февруари 1969 г. цифрата набъбва до 20 милиона.

През май 1968 г. работниците преминали от икономически към политически искания. Когато Жорж Сеги, лидер на профсъюзите, член на Комунистическата партия, тръгнал на сделка с правителството, съгласявайки се да прекрати стачката срещу вдигане на работната заплата, разширяване правата на

1968 година, Франция

1968 година, Франция

профсъюзите и обещание за мерки за ликвидиране на безработицата, той бил освиркан от работниците на завод “Рено”. Работниците отхвърлили сделката и издигнали искания за “народно правителство”. И това съвсем не било изненада – над две седмици работниците, от 14 май, били завзели предприятията. Защо ти е добавка към просията, ако в ръцете ти има цял завод?

В САЩ борбата тръгнала от низините на работническата класа – от чернокожото население.

Дори през 1974 г. средният доход на афроамериканското семейство бил едва 58 % от дохода на белите семейства, а в началото на 60-те бил още по-малък – едва 46 %. Повече от половината от 866 хиляди афромерикански семейства в селски местности живеели ли под официалния праг на бедността.

Процентът на безработните афроамериканци бил два пъти по-висок от процентът на безработните “бели”, сред “черната” младеж бедността избухнала в Детройт, най-индустриализираният град в САЩ. Автомобилната индустрия на Детройт привличала афроамериканците от южните щати, само за седем години

Detroit Race Riots  7.23.1967 12 Street on the first day of the rioting.

Detroit Race Riots
7.23.1967
12 Street on the first day of the rioting.

от 1967 година чернокожата общност се увеличила с 15 %. Тези нови имигранти били 8 % от общия брой на работниците в автомобилостроенето в града. Автомобилната криза през 1966 г. родила масова безработица, която довела до въстание – класово, а съвсем не расово.

За кратък период движението обхваща многобройните негърските гета в САЩ. Те били от “низините” на американския пролетариат, те не участвали в свръхпечалбите на империалистическия капитал, както слоя “бяла” работническа аристокрация. Негърската беднота била нужна на американската промишленост в годините на Втората световна война, когато САЩ се превръщат в “световна фабрика”. Редом с гетото израствали нови заводи и фабрики за спомагателно производство, а негърското население се придвижвало от Юга към промишления Север.

На полицейското насилие, с което правителството на САЩ посрещнало движението за равноправие и граждански права, негърският пролетариат отговорил със създаването на въоръжени групи за самоотбрана, които се обединили в партията “Черните пантери”. Идеологията на тази партия била не

Въстание в Детройт 1967 г.

Въстание в Детройт 1967 г.

“черният национализъм”. Идеологията се движела по посока към революционния марксизъм в неговия маоистки вариант и без съмнение напълно би достигнала до него, ако не бил разгромът и физическото ликвидиране на лидерите.

Въстанието на чернокожата беднота било подкрепено от студентите, които завзели университетите и участвали в жестоки боеве с полицията. През пролетта на 1968 г. започва “маршът на бедняците”, който преминава през южните щати на Вашингтон. Негов вдъхновител, известният негърски лидер Мартин Лутър Кинг бил убит от ФБР месец преди това в Мемфис.

Така в САЩ, в цитаделата на световния капитализъм, през 1968 година назрява революционна ситуация.

Следва продължение

Петя Паликрушева

44914_lg

American civil rights leader Dr Martin Luther King Jr. (1929 - 1968) lying in state in Memphis, Tennessee, as his colleagues pay their respects to him (right to left); Andrew Young, Bernard Lee and Reverend Ralph Abernathy (1926 - 1990).  (Photo by Keystone/Getty Images)

American civil rights leader Dr Martin Luther King Jr. (1929 – 1968) lying in state in Memphis, Tennessee, as his colleagues pay their respects to him (right to left); Andrew Young, Bernard Lee and Reverend Ralph Abernathy (1926 – 1990). (Photo by Keystone/Getty Images)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s