Кейсианският капитализъм и революцията през 1968 година, 3 част

Трета част

658945_html_70923573Комунистическите партии през 1968-1975 години

Икономическият бум и ръстът на благосъстоянието на работниците дава нова почва на опортюнистическите и ревизионистичните теории в разглеждания период. Още преди кризата през 1968 г. почти всички комунистически партии в страните от “центъра” на капитализма приемат доктрината на Хрушчов за прехода към социализъм в рамките на буржоазната законност, с използването на даденостите, предоставени от капиталистическата държава, вместо създаването на самостоятелни структури на властта от страна на трудещите се.

Горната стратегия предполага преди извършването на социалистическа революция създаването на т.нар. “антимонополистическа демокрация”.

Работническата аристокрация, която вече сериозно била подобрила материалното си благосъстояние по време на следвоенните реформи, била напълно удовлетворена. Комунистическите партии, чието ръководство се опирало точно на този слой наемен труд, преустроили работата си – ориентирали се към частични реформи на капитализма, към работа в местното самоуправление, в профсъюзите и т.н.

1_403519_originalРазбира се, този завой в политиката на компартиите не би бил толкова тотален, ако не беше ръководната роля на КПСС, която предприела курс към “мирно съществуване” с империализма. КПСС около Брежнев напълно изключвала революционната перспектива не само по отношение на военната, но и по отношение на политическата сфера. Революцията в страните от “третия свят” били подкрепени от ръководителите на СССР, но и тук били спазвани “сферите на влияние” между Съветите и САЩ. Например, според някои наблюдатели, революционерите в Латинска Америка можели да разчитат главно на съдействието само на Куба и Китай. Дори на Чили СССР оказал твърде скромна помощ.

“Искаме да си сътрудничим със САЩ в борбата за мир и сигурност между народите”,

– казал Хрушчов на XX Конгрес на КПСС. В името на тази “дружба” се наложило да се пожертват революционните принципи.

 Новите леви

1968 година, Франция, протест

1968 година, Франция, протест

Новите слоеве, влезли в движението в края на 60-те – младото поколение от работническата класа, “новият пролетариат”, студентите, а в страните от “третия свят” и селяните – не били удовлетворени от реформаторските програми на старите комунисти. Ту на едно място, ту на друго от комунистическите партии са отклонявали групи недоволни от опортюнистическата им политика. Започнало създаването на нови марксистки организации, алтернативни на действащите компартии тогава.

Революционизирането на студенството нараствало през целите 60-те години, достигайки кулминацията си в края на 60-те и началото на 70-те години. Лидерите на комунистическите партии пропуснали това революционизиране. Някои западни леви дори твърдят, че революционизирането на младежите в Западна Европа не е било много желано от самите компартии там. Съответно, младежите избирали по-революционните варианти на марксистката идеология. Често избирали маоизма. В края на 60-те години съществуват “различни маоизми” във всички части на света. Възражда се анархизмът, за когото основателно нямало почва, докато комунистическите партии запазвали революционността си. Още веднъж се потвърдила мисълта на Ленин, че работническите партии предизвикват ръст на анархизма от собствените си опортюнистически грехове.

1968 година, Париж

1968 година, Париж

През ноември 1967 г. многохиляден митинг на студентите срещу правителствения курс в сферата на образованието стихийно прераснал в митинг в памет на току що убития Че Гевара. Ето репортаж от едно френско радио:

“Известието за смъртта на Че Гевара, който пожертва кариерата си на “човек номер две” в Куба, за да загине в забравените от Бога джунгли за свободата на чужда държава, се понесе из умовете на студентите като ураган. Чуйте, те скандират “Че – герой, буржоазията – лайно! Смърт на капитализма, да живее революцията!” – и много от тях плачат, докато скандират”.

Ето такива са настроенията на младежите в разглеждания период. Социологическо изследване, проведено в САЩ в тези години, дава неочаквани за съвременниците данни: само 18 % от студентите били съгласни парите да играят значителна роля в живота им, само 12 % искали да станат бизнесмени, а 79 % от тях искали да станат хора с творчески професии: художници, музиканти, учители, психолози, учени, изобретатели, журналисти и революционери.

1968 година, протест във Франция

1968 година, протест във Франция

Младежите стихийно чувствали, че е дошло времето за социално творчество, за революционно преустройство на живота и света. Не може да се твърди, че работническата класа е стояла настрани от тези настроения – сред арестуваните леви на протестите в Германия, за изненада на властите и буржоазната преса, само всеки четвърти се оказал студент. Всички останали били наемни работници. В разглеждания период думата “студент” била по-скоро събирателен образ на младия бунтар, въстанал против системата в края на 60-те.

Лозунгите за революция през 1968 г. не приличали на лозунгите на традиционните леви партии. Но не приличали само на пръв поглед. Те шокирали, изкарвали от релси властта и обслужващата я преса, но в същността си били напълно и автентично леви.

Слоганите през 1968 г. били политически лозунги на революционното движение, а не просто приумица. Изглеждали приумица само извън масовите протести, когато били изваждани от контекста на конкретната ситуация. Лозунгите били насочени срещу капиталистическата система, а главно срещу реформаторството и опортюнизма на “старите леви”:

1968 година, Сорбоната, Франция

1968 година, Сорбоната, Франция

“Тези, които правят половинчата революция, си копаят гроба!

Ние нищо няма да искаме и за нищо няма да молим: ние ще си го вземем и завземем!

Както и да гласуваш, с “да” или с “не”, все едно ще направят от теб козел!

Не търгувайте с босовете! Ограбете ги!

Работнико! Ти си на 25, но твоят профсъюз е от миналия век!

Бъдете реалисти, поискайте невъзможното!

Или освобождението на човечеството ще бъде всеобщо, или въобще няма да го бъде!

Реформизмът – това е съвременният мазохизъм!

Границите са репресия!

Институциите за хората, а не хората за институциите!

1968 година, Стачка на френската киноиндустрия

1968 година, Стачка на френската киноиндустрия

Университетите на студентите, заводите – на работниците, радиото – на журналистите, властта – на народа!

Превземи фабриките!

Човечеството няма да постигне щастието, докато последния капиталист не бъде задушен от последния бюрократ” и т.н.

Радикализирането на “новите леви” било реакция срещу догматизма и политическия опортюнизъм, а също срещу организационната закостенялост и бюрократизирането на “старите леви”.

Студентите от Харвардския университет по време на въстанието от 1969 г. изнесли плакат с цитат от Маркс:

“Философите само по различен начин обясняват света, но важното е светът да бъде променен”.

Марксизмът се превърнал в мода и това било неочаквано за буржоазните социолози, един от които, американецът Сидней Хук, написал през 1966 г. :

“Бъдещите историци ще бъдат озадачени от явлението от втората половина на XX век – второто пришествие на Маркс. В него той шества не в прашния балтон на икономист, като автор на “Капитала”, не като революционен санкюлот, вдъхновеният автор на “Комунистическия Манифест”. Той е в дрехите си на философ и нравствен пророк, който разпръсква вестта за предстоящата човешка свобода, имаща силите да го промени извън тесния кръг на класата, партията или фракцията…”.

1968 година, Студентски протест, Франция

1968 година, Студентски протест, Франция

Лидерите на комунистическите партии от Западна Европа в разглеждания период не намерили общ език с “новите леви”, не обединили студентските комитети, които били завзели университетите и заводите, а се съгласили на частични отстъпки пред властта и тръгнали на избори. Комунистическите партии в Западна Европа в разглеждания период издигнали следния лозунг:

“Срещу безредиците – гласувайте за комунистите!”.

“Редът” по онова време бил основният лозунг на де Гол. Буквално се повторила ситуацията, която описвал самият Маркс през 1848 г.:

“Всички класи по време на юнските събития се сплотиха в партията на реда срещу класата на пролетариите – партията на социализма и комунизма”.

Само че в “партията на реда” този път се оказала и Френската комунистическа партия.

 

Че 6_nИдеологията на третата влъна: Мао Цзедун и Ернесто Че Гевара

Огромните символи за революционното течение в комунизма в края на 1960-те години и началото на 1970-те били Ернесто Че Гевара и Мао Цзедун.

Техните портрети шествали над парижките демонстранти по време на Червения май през 1968 г., техните идеи и пример вдъхновявали всички, които искали революция. Това били главните марксистки идеолози на революционната вълна от 1968-1975 г. Затова е наложително да покажем в съвсем кратък вид тяхната идеология, за да пресечем всякакви спекулации по темата.

Мао Цзедун и Ернесто Че Гевара са тези, които приемат на 100 % Манифеста на Комунистическата партия на Маркс и Енгелс:

“Комунистите смятат за презрително да крият възгледите и намеренията си. Те открито заявяват, че тяхната цел е по насилствен начин да съборят съществуващия обществен строй”.

Противно на теорията за мирния парламентарен път към социализъм, Че Гевара пише, че

“готовността да се постигне по-справедлива обществена система ни заставя да мислим главно за въоръжена борба”.

a031c82d8aaf0e53d3693ee8ec4bc4d8.jpg-thumb_bigХимнът на въоръжена борба присъства и в “Червената книжка”, цитатник, съставен от произведенията на Мао Цзедун през 1967 г. за полуграмотните войници на Народно-освобободителната армия на Китай. Парадоксално е, но именно тя е основният атрибут на революционера-интелектуалец от Европа и САЩ през разглеждания период:

“Главната задача на революцията и нейната висша форма е завземането на властта по въоръжен път. Този революционен принцип на марксизма-ленинизма е валиден навсякъде. Той важи както за Китай, така и за другите държави”. “Марксизмът открито заявява за неизбежността на насилствената революция. Той казва, че насилствената революция е онази акушерка, без която няма как да се случи раждането на социалистическото общество. Той посочва, че това е единственият път, чрез който може да се замени буржоазната диктатура с диктатурата на пролетариата, това е всеобщ закон на пролетарската революция”.

Нито Мао, нито Че отричат възможностите за мирен път на революцията, но и двамата казват, че този път би бил само приятно изключение, за да може да се разчита на него: Мао пише, че да се издига първостепенността на мирния преход, разбира се, “е изгодно в политическо отношение, т.е. изгодно е за завоюване на масите, за да се лиши буржоазията от нейните аргументи и за да се изолира самата буржоазия”, но

“ние не бива да превръщаме това желание в наша сляпа цел. Буржоазията няма доброволно да слезе от историческата сцена, това е всеобщ закон в класовата борба. Пролетариатът и комунистическата партия на всяка цена и в никакъв случай ни в най-малка степен не трябва да отслабва подготовката си за революция. Те трябва винаги да са готови да дадат отпор на напъните за контрареволюция, трябва да бъдат готови в решаващия за революцията момент да завземат властта за работническата класа и по въоръжен път да свалят буржоазията, ако тя прибегне до въоръжена сила за потушаване на народната революция, което е напълно неизбежно”.

Полемиката между Мао Цзедун и Ернесто Че Гевара, от една страна, и ръководителите на КПСС и следващите ги ръководства на болшинството леви партии в онзи период, от друга, било полемика между революционния марксизъм и реформизма, чиято актуалност е валидна и днес. Ето един от тезисите от генералната линия на китайската комунистическа партия от онова време:

“Мирният преход към социализма не трябва да се тълкува като завоюване на болшинство в парламента. Главното е друго – държавната машина. През 70-те години на XIX век К. Маркс смята за възможна мирната победа на социализма в Англия, защото Англия е държава, “на която тогава най-малко е присъща военщината и бюрокрацията”.

След Февруарската революция Ленин се надява, че чрез предаването на “цялата власт на Съветите” революцията ще победи по мирен път, защото тогава оръжието е “в ръцете на народа”.

Но нито Маркс, нито Ленин твърдят в горните редове за използването на старата държавна машина за осъществяването на мирния преход. Ленин нееднократно е тълкувал известните редове на Маркс и Енгелс:

“Работническата класа не може просто да овладее съществуващата вече държавна машина и да я пусне в ход за своите собствени цели”. “Ако военно-бюрократическата държавна машина на буржоазията не бъде сломена, то ще бъде невъзможно да се завоюва болшинство в парламента за наемния труд и неговите съюзници (буржоазията по всяко време и в името на собствените си цели може да промени конституцията, за да закрепи диктатурата си). Завладяването на болшинството в парламента за левите е не само невъзможен, но и ненадежден ход, защото буржоазията може да обяви изборите за недействителни, да обяви комунистическата партия извън закона, да разпусне парламента и т.н.”.

“Дори ако при определени обстоятелства комунистическата партия успее да завоюва болшинството места в парламента и в резултат на победата на изборите вземе участие в правителството, то тя не може да промени буржоазната природа на парламента или правителството, а още по-малко това означава край на старата и установяване на нова държавна машина. Абсолютно невъзможно е да се направят фундаментални обществени промени, залагайки на буржоазния парламент или правителство”.

Че Гевара99_nЧе Гевара е не по-малко категоричен:

“не е достойно да се поддаваме на опортюнистическото изкушение и да се превръщаме в знаменосец на народа, който желае своята свобода, но да се отказваме от борбата и да очакваме победата, както просякът очаква подаяние”.

Повърхностните критици неоснователно упрекват Мао и Че Гевара за специалното им внимание към селячеството, главно заради революционната роля, която и двамата отдават на селяните.

Мао и Че Гевара напълно осъзнават водещата роля на работническата класа в борбата за социализъм. Ето какво мисли Че Гевара:

“селячеството – това е тази класа, която в безкултурието, в което я държат, в изолираността, в която живее, се нуждае от революционното и политическо ръководство на работническата класа и революционната интелигенция, без които селячеството не може да се вдигне на борба и не може да победи”.

“В национално-освободителното движение трябва да се отстоява хегемонията на пролетариата”, – добавя Мао Цзедун, “само работническата класа е най-далновидната, безкористна и последователна революционна класа. Цялата история на революцията свидетелства за това, че без ръководството на работническата класа революцията търпи поражение, а при наличието й – победа”.

СССР често помага на буржоазията по света, наричайки я “вожд” на национално-освободителната борба в страните от “третия свят”. Индия, например, била на първо място сред получателите на съветска икономическа помощ, а също на едно от първите места сред покупателите на съветско въоръжение,  докато в същото време буржоазията в Индия вече била застанала на контрареволюционни позиции и ликвидирала комунистите и въстаналите селяни там. В стремежа си да съхранят “приятелските” отношения с Франция, СССР дълго не признава Временното правителство на Алжирската република. Хрушчов нееднократно заявявал, че Алжир – това “е вътрешна работа на Франция”.

Че фотоапарат_nЧаст от глобалната революционна стратегия на Мао Цзедун и Че Гевара е тезата, че световната революция първоначално ще обхване “периферията” на световния капитализъм, “световното село”, а едва след това ще захлупи “световния град”, развитите империалистически страни.

“Крайната стратегическа цел на нашата борба е унищожаването на капитализма, – пише Че Гевара. – Задачата, стояща пред народите, пред всички останали експлоатирани страни, е разрушаването на тиловите бази на империализма, пресичането на възможността му да черпи оттам своите капитали, евтини суровини, евтина работна сила и почти безплатни специалисти – и да насочва там нови капитали – като оръдие на господството си, оръжия и прочие средства, чиято цел е тоталната зависимост над народите”. “Кое е главното противоречие на съвременната епоха? Ако това е противоречието между социалистическите и империалистическите страни или между империализма и работническата класа – то ролята на третия свят би била малко по-малка, отколкото е в действителност. Но с всеки ден се увеличават аргументите за твърдението, че главно е противоречието между експлоатиращите нации и експлоатираните народи”.

Ето и гледната точка на китайските комунисти по същия въпрос:

“Обширните райони на Азия, Африка и Латинска Америка – това са райони, в които са съсредоточени различните противоречия на съвременния свят, най-слабото звено на господството на империализма, главната зона на бъдещата световна революция…Антиимпериалистическата революционна борба на народите на Азия, Африка и Латинска Америка съвсем не са регионален въпрос, а са въпрос от всеобщо значение, касаещо световната революция на международния пролетариат”.

От горното произлиза, че именно “революционната буря в Азия, Африка и Латинска Америка…ще нанесе решаващ и съкрушителен удар по целия стар свят”.

1526455_681860195189750_1318975362_nМао Цзедун, както и Че Гевара правят извода си за световната революционна ситуация в разглеждания период:

“Никой не може да отрече, че в Азия, Африка и Латинска Америка има твърде благоприятна революционна ситуация”. Тази революционна ситуация не се ограничава, обаче, само в “третия свят”: “Сигурни сме, че в Западна Европа и Северна Америка – люлката на капитализма и сърцевината на империализма – в резултат на противоречията и борбата между наемния труд и буржоазията ще настане великият ден на грандиозните битки. Тогава Западна Европа и Северна Америка несъмнено ще се превърнат в средоточие на световната политическа борба, средоточие на противоречията на света”.

Глобалната революционна стратегия на Мао и Че Гевара се оказала вярна: революционната буря в края на 1960-те действително започнала в страните от третия свят (Перу, Боливия, Панама, Индия, Турция, Филипините и т.н.). Развихрила се през 1968 г. в страните от “центъра”, тя била предадена от реформаторските лидери на комунистическите партии и после отново “отстъпила” в периферията на световния капитализъм, в Латинска Америка, Азия и Африка.

Още една особеност, по която революционният комунизъм на Че Гевара и Мао се различава от комунизма на ръководството на КПСС от онези години и от болшинството компартии тогава, бил интернационализмът.

1622239_288167378026463_3465218076150453998_nМао и Че Гевара се различават от практиците около КПСС в разбирането си за революцията като световна революция, а не като затворена в себе си “социалистическа система”, която “мирно съществува” със света на капитала.

“В края на краищата, длъжни сме да имаме предвид, че империализмът – това е световна система и трябва да го победим чрез конфронтация в световен мащаб”, – пише Че Гевара.

“Ние трябва да се обединим с пролетариите от всички капиталистически страни, с пролетариите от Япония, Англия, САЩ, Германия, Италия и всички други капиталистически държави, и само тогава ще можем да свалим империализма и да постигнем освобождение на всички нации и народи в света”, – пише Мао.

Национално-освободителното движение за Мао е не просто движение за освобождение от колониална зависимост, а е част от световната социалистическа революция:

“Независимо от това какви класи, какви партии и какви отделни представители на угнетените народи вземат участие в революцията, независимо от това съзнават ли те това, приемат ли го субективно или не, ако те са против империализма, то тяхната революция е част от световната социалистическа революция и самите те са нейни съюзници”.

Но революцията непременно трябвало да се превърне в социалистическа, иначе връщането назад било неизбежно:

“Няма друг избор: или революцията на континента ще бъде социалистическа, или това ще бъде карикатура на революция”.

Че 3_nЧе Гевара предлага алтернатива на световното капиталистическо разделение на труда, установен през 60-те години под ръководството на транснационалните корпорации. Ето каква бил алтернативата – икономическа система, включваща социалистическите страни и страните от “третия свят” в рамките на която размяната на продуктите на труда ще се извършва на непазарна основа. Това трябвало да бъде световна демократически организирана планова икономика, “социалистическа глобализация”, вместо глобализацията под господството на империализма, която станала факт след кризата през 1973-74 г. В “’чист вид” идеята не е описана от Че Гевара, но тя е пряк и единствен логичен извод от неговата последна публична реч – Алжирската реч пред 1965 година.

В нея Че Гевара обвинява съветските ръководители, че отказват да създадат паралелна икономическа система със страните от “третия свят” и продължават да търгуват по “световни цени” и фактически да провеждат политика на “социал-империализъм”.

“За каква “взаимоизгодна полза може да става дума, – казал той, ако по цените на световния пазар се търгуват суровини, чиято цена се дължи на потта и безграничното страдание на народите?!“

Работата тук била, разбира се, не само в моралната оценка на принципите на “свободния пазар”, а в това, че социалистическата система не предлагала на страните от “третия свят” нищо принципно различно от империалистите.

Че Гевара 876_nЗа разлика от КПСС, която настоявала за внедряването на пазарни механизми в социалистическата икономика (което, в края на краищата доведе до реставрация на капитализма), Мао и Че Гевара предлагат ликвидиране на разделението на труда и създаването на новия човек, като задължителен елемент от бъдещия комунистически обществен строй. Целта на комунистическото движение, според Че Гевара, е човекът да се “освободи от своето отчуждение”. Мао Цзедун говори във връзка с това за революциите в развитите капиталистически страни, където, за разлика от “третия свят”, “степента на механизация е висока” и “главната задача след успеха на революцията ще бъде не механизирането, а преобразуването на хората”. И Че и Мао са противници на “икономическия детерминизъм”.

Комунизмът на Че Гевара и Мао в политическата и практическа им проява се позовава на теоретическите постановки на Маркс от “Икономическо-философските ръкописи от 1844 г”: премахване на отчуждението, предоставянето на обществения човек възможност да развие собствените си същностни сили, действителното, а не формалното преодоляване на частната собственост и т.н.

Петя Паликрушева

 

Advertisements

One response to “Кейсианският капитализъм и революцията през 1968 година, 3 част

  1. Винаги съм се чудил, защо „марксистите“ предлагат за четене разни подобни километрични трудове. Та това са аналитични четива, които искат много дълбоко вникване в материята. А засегнатата материя не е просто политическа или икономическа. Тя отива вече към философска и мирогледна, даже духовна и цивилизационна.

    Кой има време и капацитет, за да възприеме подобни материали? И то не само да ги осъзнае, но и критично да ги осмисли? Тези хора са едва стотина в цяла България. Но да не забравяме, че именно те не са никак глупави. Те също са чели разни сериозни научни трудове. Ето защо поне половината от тях ще възприемат такъв материал единствено като повод за спор, за несъгласие. Защото „марксистката“ гледна точка далеч не е единствена, да не го забравяме. Пък и на кой камък с пръст Божи е написано, че на всичкото отгоре е и единствено вярна?

    Накратко, който си мисли предимно за чалга, секс, манги, футбол и ракийка, пет пари не дава за такива статии. А това са много над половината българи, за съжаление. Които пък са интелигентни хора, избегнали по някакъв начин пропагандното оскотяване, едва ли ще се вържат. Във всеки случай, не всички. Остава някаква мнооого-много тънка прослойка от хора, които хем се стремят да не бъдат говеда и да използват главата си по предназначение, хем пък са малко повърхностни, неопитни, полу-осведомени, полу-начетени, полу-ориентирани. Те евентуално биха позволили такива статии да повлияят на мирогледа им, да оформят у тях някакви възгледи, може би даже убеждения… Но колко са тези хора?

    За да направя задачата на автора още по-трудна, ще предложа на такива гладни за знания новаци още една, алтернативна гледна точка върху геополитиката, икономиката, обществените процеси. Това е гледната точка на великия руски икономист и общественик Валентин Катасонов. Жалко, ако не разбират руски език. Толкова по-зле за тях.

    Презентация на книгата му „Капитализмът“:
    youtu.be/iiXlD5bYObM

    Още негови лекции и изказвания:
    youtube.com/channel/UCWfG-0EgkonWmnQACYFWVgw/videos

    Негови книги за сваляне – безплатно:
    librs.net/authors/%25D0%2592%25D0%25B0%25D0%25BB%25D0%25B5%25D0%25BD%25D1%2582%25D0%25B8%25D0%25BD+%25D0%259A%25D0%25B0%25D1%2582%25D0%25B0%25D1%2581%25D0%25BE%25D0%25BD%25D0%25BE%25D0%25B2

    Валентин Катасонов. Запомнете това име, търсете го и непременно го чуйте какво говори! А после пак си четете историческите анализи на марксистите и разни други политикономически материали, като например отн. „Кейсианският капитализъм и революцията“ и т.н. Лошо няма.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s