Катастрофата Горбачов – 1 част

ГОрбачов 8Ето как описва в книгата си “Крахът на една еднопартийна система” (1994 год.) някои от основните си впечатления от този период изследователят Грейми Джил“:

“През 1989 год. получиха потвърждение и най-лошите страхове и опасения на онези, които не очакваха нищо добро от промените, установени в решенията на ХІХ Общосъюзна конференция на КПСС от месец юни 1988 год. Вследствие на нея и “политическите й реформи” Партията и ръководството й повече не контролираха нещата в страната. От края на март 1989 год. те само реагираха на вече станалото, като единствено се стараеха да се приспособят към хода на събитията. А те продължаваха да се развиват с наистина неподлежащи на контрол мащаби и скорост, като при това явно се задействаха и ръководеха от политически сили и фактори, различни както от самата партия, така и от формалните й лидери.”

“По това време нямаше вече почти нито един сектор на обществото и стопанската му система, който да не беше проникнат, и фактически подчинен от силите и структурите на “втората икономика” (Станислав Меншиков, “Катарзис или катастрофа? Какво става със съветската икономика” (1990 год.)

Дори Рой Медведев, един от най-близките сподвижници на Горбачов, пише в книгата си “Русия след съветската ера” (изд. 2000 год.) от известния и със съветоложкия си институт Колумбийски университет на САЩ, че

“през 1991 год. масите се стремяха и очакваха преди всичко подобряване на материалното им състояние. Ето защо те се обявяваха против фактическия диктат и привилегиите на партийните бюрократи и поставиха искания за повече свобода и демокрация. Естествено беше привържениците на Елцин да издигат лозунги: “Долу Горбачов!” или “Долу КПСС!”

Никъде обаче не се появиха лозунги от рода на “Да живее капитализма!” и “Цялата власт – на буржоазията!”

След като се справи с основните си противници в ръководството на Партията, през последните три години на “перестройката” – от 1989 г. до 1991 г. – Горбачов предприе съдбоносни промени в структурите и цялостния облик на СССР поне още в следните пет направления.

Преди всичко той окончателно унищожи дотогавашната ръководна роля на КПСС в обществото и я превърна в обикновена парламентарна партия.

Второ, беше разрушена основаната на обществената собственост планова икономика. КПСС беше изцяло отстранена от стопанското ръководство и се пое курс към пълно установяване на “пазарна икономика”. Предприе се широка “приватизация” на държавните предприятия. Всячески се насърчаваше и улесняваше разрастването и настъплението на “втората икономика”.

Трето, продължи пълното едностранно отстъпление пред САЩ на международната арена, като се търсеха начини и за вече открит сговор и съюз с империализма.

Четвърто, на контролираните от открито антисоциалистически и антикомунистически сили средства за масова информация беше дадена възможност да преобразят изцяло в най-примитивен прокапиталистически “свободнопазарен” дух официалната идеология, култура и духовни ценности на страната.

Пето, продължиха особено рискованите и съдбоносни за Съюза нерешителност и люшкания по националния въпрос. От една страна, беше предприет частичен опит (или, може би, по-скоро – демонстрация) за някакъв вид “силово въздействие” върху сепаратистките действия и тенденции в Прибалтика. След неуспеха му пък се премина към също така безплодни преговори за приемане на друга формулировка и основа на общосъюзния договор на СССР.

При това Горбачов очевидно много добре си е давал сметка за начина, по който Партията беше успяла да се избави от Хрущов през есента на 1964 год. Твърдо решен да не допусне подобен развой на събитията и по отношение на себе си, той предприе всичко възможно да направи “реформите” в Партията “необратими”.  Вследствие на тях КПСС беше превърната в абсолютно безсилна организация, на която бяха отредени предимно “съвещателни функции” при определяне на насоките на по-нататъшното развитие и “правото” да представлява в парламента онази част от населението, която би гласувала за нея при едни избори.

Групата, издигнала Горбачов, се стараеше да замести дотогавашната съветска държава с т.н. “многопартийна система” с “плуралистични” идеи, култура и средства за масова информация. Под претекста, че така икономиката ще придобие по-голяма гъвкавост и динамика, тя беше поставена под господството на частната собственост, на егоистичните, стихийни пазарни сили и механизми и ”частна инициатива”, оказала се практически неотделима от откровено престъпната дейност.

Горбачов изцяло се стремеше към установяването на възможно най-тесни връзки със Запада – едва ли не като “единствено средство” за продължаване на съществуването на СССР като единна общосъюзна федерална държава. Е, времето показа, че поне в последното той наистина успя да постигне “забележителни успехи”.

По този начин, през 1989 год. “перестройката” вече определено придоби вида на истинска катастройка.  А тя, според статия на Шеймъс Милн, напечатана в лондонския “Гардиън” от 16 август 2001 год.,

“донесе бедствия не само за самата Русия. Едно десетилетие по-късно изглежда както там, така и по света вече съвсем малко хора все още споделяха първоначално обзелия ги ентусиазъм от рухването на Съветския съюз.”

А тогава следващите три години бяха време на нарастващ хаос, периодически заливащ страната от единия до другия край, докато, в края на краищата, се стигна и до пълното разрушаване на системата на съветския социализъм.

През самата 1989 год. цяла Източна Европа беше погълната от контрареволюцията. Година след това изчезна и ГДР, а вече “обединена” Германия беше част от НАТО.

При тези условия получи изведнъж извънредно бързо “ново” развитие политическата кариера на Борис Елцин. Макар да беше на времето привлечен в Москва от самия Горбачов, той скоро след това се превърна в негов сериозен съперник за влияние, а и за властта в Партията. След редица драматични перипетии, през 1987 год. той беше отстранен от ръководството й. Подобно на чудотворно изцеления “болен Лазар” от Библията обаче, скоро след това Елцин – за когото на заседанията на ЦК, занимаващи се с положението му в Партията, се говореше, че страда от сериозен сърдечен пристъп – изведнъж оздравя и се върна отново в голямата политика. Този път – като лидер на лагера на т.н. “демократи”, вече открито стремящ се към отстраняването на Комунистическата партия дори и от формалното й присъствие в управлението на страната.

Изключително важен успех на стратегията им беше издигането на Борис Елцин начело на жизнено необходимата за нормалното съществуване на Съюза Руска федерация.

Според Джон Дънлоп в книгата му “Възраждането на Русия и краят на Съветската империя” (1994 год.), в началото на 1990 год. в СССР фактически имаше вече два центъра на властта. Единият беше в Русия и се контролираше от Елцин, а другият – от Горбачов, на общосъюзно равнище. В същото време, през 1989 –1991 години състоянието на икономиката все повече се влошаваше. Производството непрекъснато спадаше, нарастваше броят на дефицитните стоки. Появи се съвършено непознатото дотогава явление на отказ от задълженията по всевъзможни изплащания, както на частни, така и на юридически лица.

“Всичко това – според Арчи Браун в книгата му “Факторът Горбачов” (1996 год.) – водеше до нарастване на недоволство сред хората.” 

Краят на социализма в страните от Източна Европа допълнително удари и по съветската икономика, а пълното отстраняване на Комунистическата партия от управлението се оказа направо разрушително.

Джери Хю от близкия до правителството на САЩ Брукингски институт във Вашингтон отбелязва в книгата си “Демокрацията и революцията в СССР, 1985-91” (1997 год.), че през лятото на 1991 год. западните анализатори вече са считали, че съветската икономика се намира в онова състояние на стопанска криза, което те определят като “депресия”.

Вследствие на това, през 1989 и 1991 години страната беше буквално разтърсена от невиждани дотогава по мащабите си стачки на миньорите.

Вече всички считаха, че именно “перестройката” е довела до ставащото наистина катастрофално положение на нещата.

Правителството търсеше “спасение” от това положение в повишаване на задлъжнялостта на страната през западните банки. Условията, при които те отпускаха кредитите си, обаче по-скоро водеха до нови изостряния, отколкото до облекчаване на кризата. Подобно положение на нещата допълнително засилваше тенденциите в различните републики за придобиване на свой национален суверенитет, а и за пълно отделяне от Съюза. Вследствие на всичко това, в края на краищата, СССР престана да бъде единна унитарна държава.

Изключително важна беше обаче и ролята, която изиграха “перестроечните” средства за масова информация за цялото това, практически непрекъснато натикване на страната все по-надясно.

В книгата си “Моите шест години редом с Горбачов” (издадена през 2000 год. от Пенсилванския университет на САЩ), помощникът на тогавашния Генерален секретар Анатолий Черняев изтъква, че горбачовската “гласност”е била всъщност “основният двигател на цялата перестройка”.

Т.н. деидеологизация, тоест, отстраняването на марксизма-ленинизма и на комунистическото мирогледно присъствие въобще от обществените и управленчески процеси, е било извършено, според него, изключително “под непрестанния натиск на гласността”.

Онова, което толкова меко се определяше като “деидеологизация” беше, всъщност, широкото отваряне на всички врати за всевъзможни несоциалистически и открито антикомунистически възгледи и масираната им пропаганда. Дори и да е смятал, че ще играе някаква по-особена роля в този процес, към 1989 год. Горбачов беше вече фактически отстранен от него, а ръководството му премина изцяло в ръцете на Елцин. Показателно е, че през 1991 год. – отново според Черняев – дори министър-председателят на все още съществуващия СССР Николай Рижков, видимо разстроен, едва ли не “проплаква, че т.н. “съветски медии” на практика, изцяло се намират под контрола на официално стоящите в опозиция Елцинови “демократи”.

През онези последни години на перестройката, все по-настойчиво започват да предявяват претенциите си за пълно легализиране и пряк достъп към властта най-тъмните икономически сили и социални слоеве на тогавашното съветско общество.

Намиращите се доскоро буквално по краищата на обществената “периферия” черноборсаджии и тълпящият се около тях полукриминален, а и откровено криминален контингент, се множаха буквално като някаква своебразна разновидност особено вредни, паразитни насекоми. Голямо разпространение получаваха различните псевдокооперативи, които бяха фактически частни фирми.

Според книгата на Вадим Волков “Силовият бизнес – ролята на насилието за установяването на капитализма в Русия” (издадена през 2002 год. от Корнелския университет в Итака) въпросните фирми, създадени и разраснали се въз основата на, меко казано, очевидно съвсем неточно озаглавения така “Закон за кооперативите” от 1988 год., са били в много голяма степен организации, занимаващи се предимно с рекет. Те просто “автоматически са поемали “охраната” и “защитата” на създаваните пак на базата на същия закон формално “кооперативни”, а всъщност – изцяло частни предприятия. А няколко години по-късно – през 1992 год., вече по времето на Елцин, беше приет дори специален “Закон за частната защитна, охранителни и детективска дейност”. Макар и да не стана толкова широко известен както “кооперативния закон” на Горбачов, той фактически окончателно “узакони” насилническата дейност на рекетьорските банди, въведена от предшественика му.

Перестройката” от последните години на съществуването си, всъщност, разчисти напълно пътя на онези крайно егоистични и алчни обществени сектори и прослойки, стремящи се към неограничавано от никого и нищо обсебване на държавната и обществена собственост и богатство.

Тяхна програма стана всеобщото прехвърляне на икономиката на безконтролни “свободнопазарни” начала, а политическото им знаме – “демократичния лагер” на Елцин.

Очертаващата се съвсем реална близка перспектива за масово и “законно” регламентирано присвояване на несметни богатства , според констатациите на Джери Хю във вече споменатата му книга, “на практика “обедини” зад тази платформа представители от най-различни сектори на най-висшите управленчески ешелони на тогавашното общество. Тук имаше и ръководители на огромни стопански отрасли и предприятия, и висши дейци на партийната и държавна администрация, включително и военния сектор и структурите на външната и вътрешна сигурност.

На практика всеки присвояваше преди всичко онези части от партийната и държавна собственост, върху които упражняваше някакъв вид ефективен, непосредствен контрол.

А в по-широк обществен план същата формула се прилагаше и по-нататък по социалната и административна стълбица.

Страната и икономиката й – практически изоставяни по този начин от дотогавашните си управленчески структури – се мятаха непрекъснато от една кризисна ситуация към друга и се приближаваха към състояние на кома. Положението на самия Горбачов пък в онези дни стремително ставаше такова, че на моменти можеше да предизвика дори съжаление. Той на практика вече не можеше да вземе каквото и да било решение или да предприеме някакво действие.

Милионите съветски граждани откровено го мразеха и го считаха лично виновен за неблагополучията, разтърсващи страната и живота им. Напускаха го и доскорошните му привърженици, явно спешно прехвърлящи се към вече другия перспективен лагер. Към края на 1991 год. от него открито се отказаха и толкова “преданите” му приятели от Вашингтон и Белия дом. При това положение Горбачов вече наподобяваше на “магьосник” от цирка, който изведнъж беше забравил всичките си фокуси…

Петя Паликрушева

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s