ЗА ИКОНОМИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА, РЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА И РОЛЯТА НА ДЪРЖАВАТА

Текстилен комбинат Марица Пловдив (2)През 1776 г. шотландският морален теолог Адам Смит публикува своята книга „Богатството на народите”, която заедно с Библията и „Капиталът” на Карл Маркс оказва най-голямо влияние върху развитието на човечеството. В нея той утвърждава, че преследването на индивидуалния интерес и стремежа към индивидуалната полза, разделението на труда и свободната конкуренция са достатъчни предпоставки за осигуряване на благосъстояние, справедливост и социална хармония. Книгата на Адам Смит е пропита с оптимизъм за бъдещето на пазарното стопанство, оптимизъм, който вече в продължение на почти два века и половина не угасва.

Преследването на индивидуалния интерес и стремежът към индивидуална полза се реализира с помощта на инвестиции, на използване на наличен капитал. Следователно, така жадуваните благосъстояние, справедливост и социална хармония могат да бъдат постигнати само с помощта на капитал. Този капитал може да бъде натрупан в процеса на стопанска дейност. Но процесът на натрупване е, като правило, твърде продължителен. Другият източник на инвестиции е заемният капитал. Този заемен капитал може да бъде от вътрешни и външни, частни и държавни източници. В ситуацията, в която се намира България, с изключително бавна и слаба акумулация на собствен капитал във фирмите, с рязко ограничен и твърде труден достъп за тях, както до банков капитал, така и до капитала на международните капиталови пазари, инвестиционният процес може да бъде ускорен само и единствено с прякото и непряко участие на държавата. При това следва да се изтъкне, че ниското равнище на държавен дълг и дава възможност да отговори на тази повеля на времето,  без да бъде жертвана финансовата стабилност на държавата.

Държавата може да осигури инвестиционни средства чрез учредяване на собствени финансови институти (банки, инвестиционни фондове, гаранционни фондове) и заеми в чужбина. Следва да се прекрати с достигащата до престъпност наивност, че капиталовият проблем в България може да бъде решен по пътя на чуждестранните инвестиции и средствата от фондовете на Европейския съюз. Без да се реши капиталовият проблем е безсмислено да се говори на икономически растеж и подобряване на качеството на живот.

Колко време следва да мине още, за да се проумее това, което е очевидно от почти две десетилетия. Чуждестранните банки в България не могат и не желаят да допринесат към решаването на капиталовия проблем в България, въпреки че в тях са съсредоточени спестяванията на българския народ. В основата на понятието кредит е идеята за доверие. Очевидно е, че чуждите банки в България, макар и изрично, по повод и без повод да подчертават, че са български банки, нямат доверие към българския бизнес.

Създадената с огромни надежди Банка за развитие се оказа едно „недоносче” и се е превърнала отдавна в инструмент за задоволяване на интересите на клиентелите на управляващите политически партии. С такава банка не може да се решават проблемите на българското стопанство.

Историята на пазарното стопанство е не само едно непрекъснато усъвършенстване на производителните сили и повишаване на ефективността от използването на производствените фактори. Тя е и една непрекъсната пазарна нестабилност, която е резултат на неправилните инвестиционни решения на отделните участници на пазара. Тези неправилни инвестиционни решения водят до реализация на загуби, до унищожаване на натрупан капитал, което често се съпровожда с прекратяване на съществуването на определени стопански единици, до унищожаването на работни места, до увеличаване на разходите на бюджета за безработните, което на  практика е също унищожаване на общонароден капитал.

Ролята на икономическата политика е не да ограничава механизма на конкуренцията, която поне досега е доказала, че е най-съвършената форма на алокация на ресурсите, но да ограничи в определена степен унищожаването на капитал чрез насочването му в сфери на стопанска дейност, които са от интерес не само за отделния индивид, но и за обществото като цяло.

Ако погледнем по-внимателно развитието на бедната на капитал българска икономика през годините на прехода ние ще видим какви огромни за мащабите на страната ресурси (натрупан собствен и заемен капитал) бяха унищожени, само защото липсваше една базираща се на общонароден консенсус икономическа и социална политика. Проблемът е, че този процес продължава. Политическата дискусия е фокусирана върху привличане на нови източници на капитал, докато проблемът за неговото унищожаване в резултат на липсваща икономическа политика въобще не се разглежда.

Икономическата политика не е самоцел, а средство за увеличаване на народното богатство и повишаване на благосъстоянието на народа чрез по-ефективното използване на наличния капитал.

България е демократична държава, но разорена, бедна, разграбена, изложена на „бурите” на глобализацията. Очевидно е, че трябва да се предприеме нещо, за да може чрез целенасочена и обоснована икономическа политика да се създадат условия за висок и устойчив икономически растеж, който да позволи да се ограничи бедността и се създадат условия за висока трудова заетост и достоен живот.

Ограничаването на бедността, повишаването на благосъстоянието на народа не може да бъде постигнато само с хармонизация на българското законодателство с това на Европейския съюз. Необходими са огромни средства, казано на обикновен език, пари. Пари не за потребление, а пари за инвестиции с цел разкриване на работни места. Очевидно необходимостта от намеса на държавата в това отношение напълно се пренебрегва. Създаването на индустрия изисква „жертви” и тези „жертви” могат да бъдат понесени само от данъкоплатеца, от държавния бюджет, защото тези жертви не са нищо друго, освен инвестиции в „бъдещето” на нацията.

От началото на прехода досега протича разединение на българския народ с всички произтичащи от това отрицателни последствия. Целият политически елит и интелигенцията са погълнати  от „вихъра” на политическите борби. Смяната на управлението не води до промени, а само до формирането на условия за задоволяване на първо място на икономическите интереси на „клиентелата” на управляващата респ. управляващите партии. Ако се погледне по-внимателно работата на Народното събрание, наблюдателят едва ли може да се освободи от чувството, че една значителна част от неговата работа е да отхвърля направените от предшестващото Народно събрание законодателни инициативи.

Разединението на народа е резултат на социалното разслоение, което драматично намалява социалното сцепление на обществото и способства за натрупването на социално напрежение с всички свързани с това негативни последствия.

Гражданското общество утвърждава правата на индивида и на първо място, неговата лична свобода. Но пазарната икономика води до неравнопоставеност на индивидите, до резки различия в доходите, имуществото, в шансовете за професионална реализация на хората и т.н. Човек не трябва да бъде университетски професор, за да види, че доходът от труд в съвкупната новосъздавана стойност намалява за сметка на дохода от капитал, което обрича все повече и повече българи на съдбата на „трудещи се бедняци”. Напълно изкуствено насадената система на социално партньорство, призвана, както навсякъде по света, да гарантира едно поносимо от гледна точка на икономическата ефективност участие на труда в новосъздаваната стойност, в България не функционира. Т.н. „тристранен съвет” се е превърнал в една говорилня, а неговите представители прекарват повече време в телевизионните студии, отколкото в разработването на практически решения на съществуващите проблеми.

Неправилно е бедността в България да се свързва само с безработните. Една значителна част от работещите живеят в бедност. Това, че този факт не присъства активно в обществения живот на страната, е свързано с една характерна черта на българския характер – неговата необикновена издръжливост по отношение на материалната страна на живота и неговия непоколебим оптимизъм, че нещата ще се „оправят”.

Бедността не може да бъде победена без целенасочена икономическа политика. Това социално явление не може да бъде ограничено от само себе си. 26 години след началото на прехода в България има не малък слой хора, които са недосегаеми от законите, защото държавата все още не може да гарантира на народа правосъдие, силна администрация и независимо общинско самоуправление.

Законът за държавния служител не оправда очакванията за гарантиране на професионалната кариера на държавния чиновник. Всяка нова власт започва своя мандат с „административната метла”, с прогонването на политически неудобните от всички възможни държавни служби.

Протича един трудно обратим процес, известен като „наяждане с власт”, който е автодинамика и се явява сериозна заплаха за устоите на държавата, защото нарушава приемствеността в управлението.

  С тъга може да се каже, че една оценка на българския политически живот от преди повече 80 години е валидна и за сегашния политически климат в страната. Партиите са „се обърнали в тесни сборища от политикани, свързани с лични интереси, чийто стремеж към властта носи напълно себичен характер. Нито един стрък от управлението не се обсъжда и изследва научно, и затова не могат да излезнат с някакви обмислени и  целесъобразни преобразования. Те оставят на чиновниците да преписват чужди закони и правила, без да се държи сметка за нуждите на страна и народ, за приемственост и верижност, нито пък за изработени през вековете народни обичаи и традиции. Със своята непреодолима воля към облагите на властта всяка партия си създава значителни оръдия от службогонци, които насочват агитациите и ръководят изборите”.

Идеята за реиндустриализацията е обединяваща цялата нация идея. Нейната реализация е възможна само с общите усилия на целия български народ, на всички социални слоеве. Съвременна България е под силното влияние на космополитизма и мултинационалната култура. Една значителна част от участващите в управлението на страната са получили своето образование в чужбина, което не способства за формирането на национални идеали и развитието на патриотични чувства. Идеята за реиндустриализацията може да се реализира, когато тя се превърне в своего рода национален идеал.

Илюзия е да се мисли, че реиндустриализацията на страната може да обхване равномерно всички райони на страната. Очевидно е, че това може да стане само в определени центрове.

Държавата не прави абсолютно нищо за българската индустрия. Не следва да се забравя и пренебрегва фактът, че развитието на българската индустрия, както през времето на „първия български капитализъм” така и през „социалистичиския период”, е резултат на силна протекционистична политика на българската държава, нещо което е невъзможно след влизането на България в Европейския съюз и Световната търговска организация. Но с нищо не може да се обясни бездействието на държавата по отношение на насърчаване на индустрията.

Намесата на държавата в процеса на реиндустриализацията съвсем не означава, че с това следва да се толерира утвърждаването на схващането, че държавата е „всемогъща” и в състояние на решава проблемите на общественото развитие.

Годините на прехода са ярко свидетелство за това, че една голяма част от българския народ дава гласа си за този, който представлява властта. Това е свързано с неумиращата надежда, че държавата е единствено в състояние да облекчи материалното положение на обикновения гражданин. Тази надежда, която по една или друга причина си остава в общи линии несбъдната, не е безоснователна. Защото всичко, което се прави през последните десетилетия в сферата на инфраструктурата (нови магистрали и ремонт на съществуващата пътна мрежа), образованието (строителство на нови университетски сгради и училища, ремонт на съществуващите), културата и спорта (нови многофункционални зали за култура и спорт), или с други думи, всичко, което носи белега на прогреса, става с пряката намеса на държавата. Дори и в стопанската област е трудно да бъде направено нещо без намесата на държавата под някаква форма. Когато агитаторите на управляващите ходят по градове и села и обсипват избирателите с обещания, те осъзнават много добре, че тези обещания хващат място, защото народът се надява единствено на държавата. Това е причината една значителна част от населението, което общо взето е аполитично, да дава гласа си за управляващата партия, независимо от нейната идейна платформа. Това е едно от най-големите нещастия в развитието на нашия народ, на нашата държава.

Така или иначе, държавата не може да бъде страничен наблюдател. Българският народ се нуждае от перспектива. Такава безусловно може да бъде високотехнологичната реиндустриализация с перспективата за разкриване на работни места без значителни инвестиции. Тя може да изиграе и ролята на „локомотив” по отношение на другите стопански отрасли и да създаде условия за развитие на висококачествен хуманен капитал. Именно той ще бъде от решаващо значение за конкурентоспособността на българската икономика в средносрочна перспектива.

Д-р инж. Петър Нейчев

Advertisements

One response to “ЗА ИКОНОМИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА, РЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА И РОЛЯТА НА ДЪРЖАВАТА

  1. Първо, Адам Смит не е достоен да завърже обувките на Маркс – и като мислител, и като икономист. А да не говорим, че и самият Маркс – колкото икономически, философски, идеологически и политически глупости е избълвал (освен, ако не са съзнателни диверсии) – ще стигнат за десетина грешници да горят в пъкъла. Защото са довели до неизчислими вреди и до страдания на милиони хора по света. Защо? Просто, защото са блокирали правилното приложение (!) на дадени очевадни истини.

    Така, че статията ме издразни още от началото. Каквито авторитети цитираш, такива са ти и възгледите.

    Ето кого трябва да слушате според мен:
    youtube.com/channel/UCJZCjYDywHzR7at8TwvRaXg/featured
    (Валентин Катасонов прекрасно обяснява, кой е всъщност Адам Смит и колко си заслужава да бъде възприеман на сериозно като „икономист“:
    youtube.com/watch?v=Jt8CJv8OjP0
    Той не прощава и на Маркс, между другото.)

    Моите уважения към г-н Нейчев… Той говори за „конкурентоспособността на българската икономика в средносрочна перспектива“… Но май не вижда нещата от една по-обща, по-широка, геополитическа (!) перспектива.

    Това, което казва, е вярно. Но то е бледо, слабо, неубедително. Не са изяснени същинските движещи сили на процесите. В света се води жестока борба. България е само един малък ъгъл от сцената, където тази борба се води. Но кой всъщност води борбата? Как го прави, с каква цел? Как използва нас, българите, за своите цели?

    Г-н Нейчев говори общо за „политически елит“, за „държавата“, за „властта“, общо за „партиите“, „гражданското общество“(!?)… Но това са структурирани понятия. Тези неща не са единни и хомогенни. Държавата, например, има безумно поведение – нелогично и самоубийствено. Но това е поради факта, че е „хакната“ – т.е., намира се под външно управление. Освен това, тя е арена на сблъсъци между различните интереси на различни сили, които интереси нямат нищо общо с интереса на страната България.

    Ако не се направи анализ – какво е държавата в момента, няма как да се разбере защо това, което тя прави няма нищо общо с това, което би трябвало да прави. Защо не служи за това, за което би трябвало да служи. Обобщаването на всички партии в един кюп, неизясняването на това, какво всъщност представлява в момента властта (кой е нейният субект?), клишетата за митичното „гражданско общество“ и въображаемата „пазарна икономика“ не ни помагат да осъзнаем реалната картинка. Впечатлението е, че нещата хем са казани общо взето вярно, хем пък после са замазани отгоре с една клиширана паста, която не позволява ясно да бъдат видяни.

    Авторът казва: „Очевидно е, че трябва да се предприеме нещо (ами да, има си хас!) , за да може чрез целенасочена и обоснована икономическа политика да се създадат условия за висок и устойчив икономически растеж, който да позволи да се ограничи бедността и се създадат условия за висока трудова заетост и достоен живот.“
    Но какво (!) трябва да се предприеме? Вероятно, авторът и сам не знае. Каква политика би била „целенасочена и обоснована“? И най-важното – кой ще я провежда и защо ще има интерес да го прави?

    Трябва да се отървем най-после от клишетата и митовете! Трябва да говорим не за част от истината, а да показваме цялата истина, с всичките й подробности. За да се види в цялата й гола грозота, от А до Я! Едва тогава ще ни бъде по-лесно да предложим някакъв разумен план за действие. Какъвто план г-н Нейчев не е в състояние да предложи (съвсем естествено).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s